сряда, 9 декември 2009 г.

Част Първа- Рая - продължение

Вечерта в хижата беше пълна лудница. Повечето ученици викаха и се смееха, някои се бяха събрали на групи, появи се бутилка, Любодраг не я знаеше тази игра. Да завъртиш силно стъклото на пода, и после да се целуваш с момичето, което ти се падне, след като гърлото на бутилката посочи кое ще е то. Не му се искаше да прави това, под крясъците на всички. Беше се отделил настрани, разговаряха със Зари, с него преди няколко часа бяха изостанали от групата.
- Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си хубав при това. Какво става?
Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.
- Здравей, аз съм Любодраг.
- А аз съм Рая, ти си от математиците, нали?
След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.
На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от класовете си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другия, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.

Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докосваха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото иначе няма как да бъдеш щастлив, толкова е ясно.
На площад ”Ленин”, до църквата ” Света София” се разделиха.
--Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.
- Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.
- Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.
Любодраг се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището, пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после спря пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока сякаш до кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен скърцащ и дори зловещ звук от компресията на автомата.
Вече имаше свое момиче.

В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички, баскетбол на един кош или пък по време на часовете по физическо учителите се мъчеха да придобият авторитета на своите колеги по другите предмети, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната си куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с удоволствие. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде до лятото.
След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката, литературата и историята другите предмети ги караше малко през пръсти, после нарамваше спортния сак с анцуга и шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино” Петър Берон” и по широката улица направо до главния вход на стадиона. Вечер късо се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумени маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в около пет сутринта, и това да започне пак да се повтаря.
Една вечер, беше късна есенна и все още топла, Рая и Любодраг седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите се бяха напълно разсъблекли от листата си, булевардът и трамваят зад гърба им почти не ги усещаха, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасни неща могат да се случват.
И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са със вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.
Но тази ще остане със сигурност незабравима.

Няма коментари: