Част Първа- Рая

- Ще те накарам да се влюбиш- разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичета, минзухари и зюмбюли в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко стотинки, беше много далеч.
Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
- Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любодраг. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
- Кажи ми нещо- я подкани той.
- Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
- Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
- Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
- По-добре през седмицата. Ще избягам от репетицията, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
- Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
- Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.

Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад, на другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Основната група беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и вече пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените жени.
Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая .”