сряда, 16 декември 2009 г.

Идва Коледа - разказ

Площадът пред гарата е същият, както преди двадесет години. Нищо не се е променило. Само десетината таксиметрови коли, прежълтели чак от чакане. Няма много желаещи да се повозят, малкото хора чакат или градския рейс, или маршрутката. Която ще тръгне след петнадесет минути, така ми отговаря с досада шофьорът й. Сякаш трябва да знам разписанието му. Това време ми е достатъчно, влизам в голямата, просторна, мръсна и неуютна чакалня. Врабчета летят високо под тавана й, няколко улични кучета търсят топлина и късче комат от пътниците, свъсили главите си и закусвайки във вътрешното помещение. Часовникът отброява бавно секундите, сядам срещу високата и рехаво украсена елха, само по това може да се разбере, че идват празници.
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.

Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.

Останалото са подробности от пейзажа.

16.12.2009 Любомир Николов

4 коментара:

MadWizard каза...

Ако правилно съм разбрал:


Честито!
Няма по-хубаво от това!

Иван Христов каза...

Любо, честит внук! Господ здраве да ви дава на цялата фамилия и да те споходят много внуци!!!
Поздрави!

Любомир Николов каза...

Да, внук, Никола.
Благодаря ти, Mad !

Любомир Николов каза...

Иване, благодаря, че сподели радостта ми!
Хубави празници на теб и близките ти !