петък, 27 април 2012 г.

Ловецът на охлюви- разказ


Бях усетил мириса на цъфтящите череши, когато отново го видях. Вече две седмици всяка сутрин крачи запъхтян край реката с тояга в ръка. Избуялата коприва жули и през люляковия му мръсен анцунг, с който не се разделя. Старите му маратонки са спечени от кал, защо ли да ги чисти, като на другия ден ще са същите. Косата му, сплъстена около врата, е прошарена и дълга, челото му е олисяло, в устата си надали има повече от пет-шест зъба. Усмивката я крие в шепа, когато те поздравява. Анчо се казва, може да сте го срещали из града. Работил е какво ли не, най-дълго в железниците, преди петнадесетина години. Обиколил е цяла Европа, тогава всяка година е разполагал с безплатен билет. Сега е друго, обикаля само край града и поляните наоколо. След охлювите идва ред на гъбите, после на билките, а късно на есен ще подхване с една резачка едрите трупи по дворовете и обраслите алеи в стария панелен квартал.
Мъкнеше две найлонови торби в ръце, когато го засякох около малкото метално мостче над реката, търсех един клиент и ми остана време да пообиколя и убия времето.
- Как е, има ли ги пущините- го попитах.
- Тази сутрин не мога да се оплача. Но закъснявам, след малко трябва да съм в ресторанта на Бобсана, нали го знаеш.
Че кой не го знае в града, има отбрана клиентела, макар че се намира в неугледна пристройка към стадиона. Сега луксозни ресторанти с лопата да ги ринеш, но такива с традиции са рядкост. Бобсана е eдин от тях.
- Жена ми от днес е на борсата, пък и скоро ще имаме бебе, четвъртото ще е - защо ли сподели това Анчо, явно съм заслужил с нещо доверието му.
- Да ти е жива и здрава, ама да не стане така, че повече време да отделяш на гадинките, и да я забравиш-пошегувах се аз и всеки замина по пътя си.

След няколко дни пак бях в квартала, щяхме да оформяме сделката с моя клиент, бизнесмена, бетоновия център край реката е негов. То сега малко и строителството е в криза, както всичко друго, как го прилъгах да ми се довери, сам не разбрах. Тъкмо паркирах около офиса му, когато забелязах няколкото човека, скупчили се наблизо. И чух сирените на идващата линейка.
Приближих се и го видях. Целият беше прогизнал в калта, главата му беше клюмнала настрани, беше пребледнял и с рана на главата. Охлювите бавно пълзяха настрани, провирайки си път през тревата и лепкавата глина. Беше се подхлъзнал навярно, две малки момчета го били забелязали, играейки си покрай водата, вместо да си учат уроците.
- Какво му е, ще се оправи ли - питаше една възрастна дама по пеньоар, нямала време да се облече, за да не пропусне това, което щеше да разказва цял ден на комшийките си.
Носилката го пое, след секунди хората се разотидоха, а охлювите необезпокоявани продължиха по пътя си. Дали му бяха благодарни?

Тази вечер ще празнувам. Сделката си я биваше, скалъпил бях месеца. Мисля да заведа децата при Бобсана. Майка им хич и не дава да кусват такива мръсотии. Макар, че по-чисто месо от това на охлювите аз не знам. Но ние няма да им казваме, те вече са големи и можем да си имаме доверие. Все пак с жена ми отдавна сме разделени, не съм длъжен за всяко нещо да се съобразявам с нея.
Само имам едно съмнение, дали ще го има този деликатес в менюто.
Затова Анчо, брат, дръж се. Ако не сега, другата седмица отново да си на линия, иначе ще се разправяме по друг начин.
Все пак авторитетът ми пред малките е застрашен, обещал съм им. Трябва да се оправиш, иначе ще се наложи да награбя някой дървен кол и да нагазя аз в тревата и копривата. Защото какво е, ако не си спазиш думата, пет пари не струваш.
Колкото и сделки да си сключил, децата са безкомпромисни, на тях такива номера не минават. Както викаше моят чичо, който каже „а”, трябва да каже и „б”.
А моите малки охлювчета отдавна са научили азбуката.


27.04.2912 Любомир Николов

вторник, 3 април 2012 г.

Дом за светли души - разказ

Когато преди година дойдох за първи път в този селски пансион, все още не знаех, че го наричат така. И постоянните му обитатели, и медицинския персонал. Бях разговарял с управителката, моя позната от доста години.
- Не ти трябва да постъпваш при нас на работа, обстановката е доста потискаща, все пак това не са здрави хора - така ми каза доктор Сиракова, хубава жена на средна възраст, която обичаше да се скита покрай малките рекички в околността и да лови раци с фенер през топлите нощи на лятото.
И аз не горях от желание, но фирмата, в която работех беше фалирала и нямах много възможности. В началото наистина се чувствах странно. Пациентите малко ме плашеха, разхождайки се с отвеян мътен поглед или застинали в съзерцание, към което трудно допускаха външния свят до себе си. Имаше и такива, които бяха на по-лек режим и работеха в съседния двор, където имаше малък дърводелски цех. Букови и черничеви лъжици, панерчета, солници, и дори малки икони. Изографисваше ги един байчо, който в добрите си времена разпъвал маса на площада в Арбанаси. Обаче веднъж някакви хашлаци му обрали дребната печалба за деня, като му насинили здраво главата. Та оттогава много вода се била изтекла, и вече от доста години тук се намираше истинския му дом. Преди време с разрешение на персонала сковал от греди и дъски малък параклис, самият владика бил дошъл за освещаването му в това забутано място. Надеждата християнска е навсякъде, така си мислех за тези очукани, беззъби и бледи лица, които ме обграждаха по цял ден пет дни в седмицата, а понякога и нощем на поредното ми дежурство. Съвместявах длъжността домакин, надзирател и шофьор на една разбрицана камионетка, с която понякога карах по-тежките случаи в окръжния център. След време ги прибирах обратно, но се случваше и някои от тях да се отправят към вечното си жилище. А дали имаше кой да ги изпрати до там, не бях сигурен в това.
Още в началото моя любимка стана една все още млада жена, с големи кафяви очи и слабо тяло. Чудно как, но беше постоянно чисто облечена, с гладко сресани тънки коси. Винаги, когато минавах покрай нея ми подаваше ръката си, в която стискаше някой бонбон в книжна опаковка.
- Вземи си, момчето ми, подслади си душата- така ми казваше тя с широка усмивка. Навярно можех да й бъда баща, но какво значение имаха за нея годините. Бях разбрал, че била учила за медицинска сестра, но малко преди да завърши я срещнали в една тъмна вечер двама-трима. След което станала редовна обитателка на дома. Понякога я взимаха при себе си родителите й, едни мълчаливи отрудени хорица, постоянно виждах влагата в очите им.
Случваше се в големия олющен салон и да се организират забави, покрай Коледа или по случай идващата пролет. Тогава лицата на тези нещастници грейваха от радост, седяха мирно и чинно на дървените столове, обградени от лекари и санитарки, които се имахме за нормални и дори понякога щастливи. Пускахме един стар касетофон, и някои от болните се престрашаваха да излязат на малкия дансинг. Но това ставаше рядко. Защото на другия ден лицата им бяха по-тъжни, в очите им светеше някаква несподелена ярост и неизказана непреодолима мъка. Все пак кой да каже дали терапията си заслужаваше да следва медицинските практики, и кое би им повлияло повече. Редовно вземаните хапчета или крехкото и невъзможно дистанциране от света, който ги заобикаляше.

Пролетта настъпваше, жълтият цвят обземаше храстите, белите цветчета върху вишните събираха пчелите на рояци, зелената мека постелка на тревата излъчваше свежест, копривата тръгваше стремглаво нагоре, а тези хора дори не забелязваха това. Някои си ломотеха през устни техни си работи, други се криеха и скришом пушеха цигари, после гузно се озъртаха около себе си, трети дори не излизаха от задушните стаи. Когато един ден нещо се промени, чувстваше се необичайна тишина, и трябваше да мине време, за да разберем какво е то. Свързахме го с идването в дома на едно младо момче, беше голобрадо и ниско подстригано, но в очите му имаше пламъци. Беше глухонямо и говореше с езика на жестовете. С помощта на главната сестра прочетох досието му. Идваше от дом за сираци, малко преди да навърши пълнолетие се забъркало в неприятна история. Промушило с нож двама тираджии, които ги били взели на стоп заедно с една негова приятелка, от същия дом. Мислели да отидат до морето, да се окъпят в топлите му води и да се върнат обратно. Но шофьорите явно са си правили други планове… В тази история според мен имаше намеса и съдебният лекар, който му поставил лоша диагноза, само за да отърве затвора. Ей така, от едната човечност.
Още от първия ден при нас се спираше до всеки от болните, гледаше ги със своя огнен поглед и се усмихваше. Изваждаше от джоба си устна хармоника и стаите се пълнеха с топлите й мелодии, които бяха безчет. Лицето му почервеняваше, после ставаше меко и замечтано, и когато завършваше своя концерт, обитателите на дома излъчваха такава кротост и благост, сякаш им предстоеше най-чудното пътуване към един необятен и широк свят, към който сякаш винаги са се стремили да се докоснат.
От този ден в дърводелския цех никой вече не правеше лъжици и панерчета. Момчето дялкаше упорито малки и големи кавали, и дори майстореше духови окарини, под негово ръководство скоро навсякъде в двора се носеха нежните им звуци. Болните сякаш не носеха така тежко участта си, а доктор Сиракова все по-често започна да си мечтае за лятото и за неговите топли нощи, когато под лунната светлина щеше да бърка в подмолите за големи речни раци. Аз пък започнах да си мисля за едно друго време, което все отлагах. Някъде горе под заснежените върхове на планината, където еделвайсите щяха да ми махат за добре дошъл със своите меки кадифени ръчички.
Но всичко това не било писано да стане. Преди седмица дланите на момчето незнайно как се били озовали под скрибуцащия малък циркуляр, и всичкия талаш около него се оцветил в тъмночервено. Аз не бях на смяна, камионетката не могла да запали, колко време се опитвах да издействам нов акумулатор и дори за нов двигател бях говорил с шефката. Но като парите ги отпуска министерството… Линейката от града дошла след час, лицето на момчето било вече застинало от изтеклата кръв. Всички разбрали, че е дошла истинската тишина.

Седмица след това днес отново съм на работа. На нощно дежурство. Наоколо е тихо, дори моята любимка ме посрещна, без да ми предложи бонбон в хартиена опаковка. А доктор Сиракова ми каза, че я издигат на по-голяма длъжност, в големия град. Все пак отдавна се била кандидатирала, а и конкурса спечелила наскоро. Болните хаотично се движат из двора, пролетните птички не могат да ги докоснат с гласовете си. Дърводелският цех е запечатан завинаги. Само малкият параклис стои, целият потънал в цветя и изгорели свещи. Е, имаме нова кола, само на няколко години е, но това не може да ме впечатли.
Мисля си, вече година съм тук, а е минала сякаш цяла вечност. И дали ако и аз не дойда утре на работа, домът за светли души ще усети липсата ми. Дали си струва да продължавам сутрин да се будя в шест часа, да взимам маршрутката и вечер по тъмно да се прибирам у дома. Защото не съм сигурен, това дом за светли души ли е, или където и да отидеш, от теб зависи дали ще го носиш със себе си.
Но ако остана, значи съм разбрал, че последното е по-вярно. Все още имам цяла нощ до разсъмване, когато с настъпване на червеното утро ще съм решил как да постъпя.
Не е цяла вечност, само една нощ е.



03.04.2012 Любомир Николов