петък, 27 април 2012 г.

Ловецът на охлюви- разказ


Бях усетил мириса на цъфтящите череши, когато отново го видях. Вече две седмици всяка сутрин крачи запъхтян край реката с тояга в ръка. Избуялата коприва жули и през люляковия му мръсен анцунг, с който не се разделя. Старите му маратонки са спечени от кал, защо ли да ги чисти, като на другия ден ще са същите. Косата му, сплъстена около врата, е прошарена и дълга, челото му е олисяло, в устата си надали има повече от пет-шест зъба. Усмивката я крие в шепа, когато те поздравява. Анчо се казва, може да сте го срещали из града. Работил е какво ли не, най-дълго в железниците, преди петнадесетина години. Обиколил е цяла Европа, тогава всяка година е разполагал с безплатен билет. Сега е друго, обикаля само край града и поляните наоколо. След охлювите идва ред на гъбите, после на билките, а късно на есен ще подхване с една резачка едрите трупи по дворовете и обраслите алеи в стария панелен квартал.
Мъкнеше две найлонови торби в ръце, когато го засякох около малкото метално мостче над реката, търсех един клиент и ми остана време да пообиколя и убия времето.
- Как е, има ли ги пущините- го попитах.
- Тази сутрин не мога да се оплача. Но закъснявам, след малко трябва да съм в ресторанта на Бобсана, нали го знаеш.
Че кой не го знае в града, има отбрана клиентела, макар че се намира в неугледна пристройка към стадиона. Сега луксозни ресторанти с лопата да ги ринеш, но такива с традиции са рядкост. Бобсана е eдин от тях.
- Жена ми от днес е на борсата, пък и скоро ще имаме бебе, четвъртото ще е - защо ли сподели това Анчо, явно съм заслужил с нещо доверието му.
- Да ти е жива и здрава, ама да не стане така, че повече време да отделяш на гадинките, и да я забравиш-пошегувах се аз и всеки замина по пътя си.

След няколко дни пак бях в квартала, щяхме да оформяме сделката с моя клиент, бизнесмена, бетоновия център край реката е негов. То сега малко и строителството е в криза, както всичко друго, как го прилъгах да ми се довери, сам не разбрах. Тъкмо паркирах около офиса му, когато забелязах няколкото човека, скупчили се наблизо. И чух сирените на идващата линейка.
Приближих се и го видях. Целият беше прогизнал в калта, главата му беше клюмнала настрани, беше пребледнял и с рана на главата. Охлювите бавно пълзяха настрани, провирайки си път през тревата и лепкавата глина. Беше се подхлъзнал навярно, две малки момчета го били забелязали, играейки си покрай водата, вместо да си учат уроците.
- Какво му е, ще се оправи ли - питаше една възрастна дама по пеньоар, нямала време да се облече, за да не пропусне това, което щеше да разказва цял ден на комшийките си.
Носилката го пое, след секунди хората се разотидоха, а охлювите необезпокоявани продължиха по пътя си. Дали му бяха благодарни?

Тази вечер ще празнувам. Сделката си я биваше, скалъпил бях месеца. Мисля да заведа децата при Бобсана. Майка им хич и не дава да кусват такива мръсотии. Макар, че по-чисто месо от това на охлювите аз не знам. Но ние няма да им казваме, те вече са големи и можем да си имаме доверие. Все пак с жена ми отдавна сме разделени, не съм длъжен за всяко нещо да се съобразявам с нея.
Само имам едно съмнение, дали ще го има този деликатес в менюто.
Затова Анчо, брат, дръж се. Ако не сега, другата седмица отново да си на линия, иначе ще се разправяме по друг начин.
Все пак авторитетът ми пред малките е застрашен, обещал съм им. Трябва да се оправиш, иначе ще се наложи да награбя някой дървен кол и да нагазя аз в тревата и копривата. Защото какво е, ако не си спазиш думата, пет пари не струваш.
Колкото и сделки да си сключил, децата са безкомпромисни, на тях такива номера не минават. Както викаше моят чичо, който каже „а”, трябва да каже и „б”.
А моите малки охлювчета отдавна са научили азбуката.


27.04.2912 Любомир Николов

Няма коментари: