вторник, 15 май 2012 г.

Пред прага на храма-книга на Стефан Бонев


Познавам Стефан Бонев от публикациите му в blog.bg . Веднага ми допадна стила му на писане, красивия литературен език, умението да разказва обикновени истории по необикновен начин. Има поезия в разказите му, в които умело води действителността в друго измерение, където всичко отново е реално и истинско. Накрая читателят вече забравя откъде е тръгнал, метафората и гротеската са овладени и напълно разбираеми, а отговорите са оставени за решение от тези, които искат и могат да навлязат в неговия паралелен свят.
Книгата се състои от три раздела с поетични заглавия, а пилотният разказ, ”Пътят към обителта”, е истински шедьовър. В него главният герой намира един съвсем различен от своя предишен живот, и всичко това става дори без неговото желание. Но пък посрещнат с мъдрост, не с примирение, а с увереността, че точно така е трябвало да се случи. Да се дистанцира от динамиката и стреса на предишния си бит и намери упование във вярата и простите неща, с които природата ни заобикаля, .
Следващият разказ завършва с изречението ” Всичко е Божа работа”. А разделът е озаглавен ” Докосване, звук и аромат”, на едноименния разказ за човека с белия бастун, на който не остава нищо друго, освен да се наслаждава на света чрез тези си възприятия. А
” Уморени вълни” ни кара да си спомним и за някои хора, които без съмнение не сме дооценили и затова загубили с времето.
Вторият раздел е кръстен на едно писмо за надежда. За съжаление изпратено твърде късно. Но може би това е подтекста на повествованието, трябва да съхраним надеждата до последния си дъх. Как иначе ще можем да живеем… Или пък старите очила, така привързани към своя собственик, че трудно могат да се примирят с раздялата. Защото животът, добър или не-толкова, е вече изживян.
Последният раздел разкази се казва ” Забраненият плод”. Много вкусно заглавие, без съмнение. В него има една зелена стипчива ябълка, която бива изядена малко преди така неочакваната развръзка за главния герой. И един буркан, който вместо да съхранява любимия си компот с ягоди или малини, бива натъпкан с мазни хартийки, миришещи на мръсотия. Уж парите не миришели…
Но най-интересни неща разказва един стар и много препатил молив, който сам пише. Извиквайки едно време, което може би само наглед си е заминало. Но какво, ще разберете, ако прочетете самия разказ.

Стефан Бонев не е агресивен писател. Той е един мечтател, който мечтае за реални неща. Но така преплита минало, настояще и бъдеще, както това може да стане само във въображението и в мечтите.
А всички, по-малко или повече, обичаме да мечтаем, нали!


25.04.2012 Любомир Николов

Няма коментари: