вторник, 24 януари 2012 г.

Лошото и доброто Фокси - разказ

Когато синът ми беше осемгодишен, поиска да си има куче. Бащата на негов съученик му подари едно малко пале. Беше от майка овчарка и баща канадски вълк. Синът ми, тъкмо започнал да учи английски, го кръсти Фокси. Макар, че Фокс значело лисица… Малкият звяр беше гражданин само една нощ. Скимтя и драска по балкона до сутринта, когато с детето и дядо му се натоварихме в ЗАЗ-ката и го заточихме на вилата, до онази малка река, която лятото пресъхваше, а цяла зима беше скована от лед. На една дълга стоманена тел сложихме гривна, към която го привързахме с кожена каишка. На пет месеца беше вече истински красавец. С черна лъскава козина и бляскави студени очи. В седмицата дядо му ходеше за ден-два, аз пък прекарвах на вилата задължително един от двата почивни дни. Лаеше като звяр, очите му бляскаха като на Баскервилското куче, зъбите му бяха като ледени грамадни висулки, имаше страхотен апетит. Ядеше всичко. Наистина всичко, сух хляб, кокали, костилки от праскова, угнили зеленчуци и плодове, остатъците от храната, прокиснал стар мед и дори джибрите на ракията, която всяка есен с дядо Данчо варяхме по цял ден до тъмни доби в една пералня-самоделка.
Добри времена бяха.
Фокси не беше много едър, но беше истински боец. Дори аз през всичките години малко се боях, когато го отвързвах от телта. Въртеше се като шугав, зъбеше се, лаеше, ровеше пръстта и веднага се втурваше към околните вили. Където влизаше в смъртоносна хватка с един Хектор, по-голям от него на ръст и видимо по-охранен. Но се връщаше винаги като победител, с нахапани крака и изпоядени уши. В очите му нямаше капка страх и колебание, че той е владетелят на тази дива пустош, където скиторех петнадесетина години. Ходех за гъби, за шипки, събирах джанки, диво грозде и билки, а на есен обръщах с един лизгар твърдата спечена и черна пръст на местенцето, където дядо Данчо изкара най-хубавите дни и нощи от живота си. Сигурен съм в това.
Но дойде една люта зима, снегът беше блокирал прохода, и така цяла седмица бяхме оставили Фокси без хляб и вода. ”Кучетата са издръжливи животни, ще оцелее”- успокояваше ме дядо Данчо. Както беше оцелял след едно отравяне лятото, беше дъвкал някакви отровни треви навярно. Три дни скимтя и се превива като куче, отслабна много, но отново се изправи на крака. Но сега не беше така. Когато стигнахме вилата, нагазихме до колене в снега, преминахме леда, скован реката, изкачихме се до плетената ограда и го видяхме. Беше се опънал целия, вдървен и с безжизнен поглед, беше прегризал кожената каишка, но явно до там му бяха стигнали силите. Беше умрял, на шест-седем години беше, в разцвета на младостта си. А дали не му беше липсвала женска ласка, не бяхме го събирали с някоя кучка, за да остави и той поколение.
Вечерта вкъщи на Пламен му се насълзиха очите. Беше вече голям, на около тринадесет.
- Къде го погребахте- попита ни той.
С дядо му се спогледахме, можеше поне да го излъжем. Бяхме захвърлили тялото му надолу под моста, нямахме сили да копаем гроб в тази ледена пустош.
Тогава за пръв път се почувствах виновен пред сина си.

Минаха няколко години. Две-три кучета бяхме взимали отново за вилата. Но не се задържаха, едното избяга, не разбрахме къде. Друго не беше читаво, трето имаше ли, не си спомням. И една пролет разлистих местния вестник и отидох да купувам кученце. Отново немска овчарка, мъжко, беше останало само в котилото. Беше толкова малко и сладко. Когато го вкарах в новата лада, то опика задната седалка и повърна кремвирша, който му бях купил. Този път го затворих в мазето. Няколко пъти слизах долу, не се чуваше. Но веднага, щом светнех крушката и жълтеникавата светлина ме обгръщаше, палето се втурваше с радостен лай към мен, скачаше като гумена топка нагоре по цимента, беше пощръкляло, че ме вижда пак.
Кръстихме го отново Фокси. Ваксинирахме го, сковахме му къща под блока, Щеше да бъде гражданин. Купувах му пилешки и телешки кокали, хляб не искаше да яде. Взе да расте бързо, стана истински хубавец. Но нямаше нрав на куче. Когато го разхождах по хълма нагоре, хората, особено децата, много му се радваха. Беше с кафяво-сив косъм, със стройно тяло и с топли очи, гледаше като човек насреща ти. И беше страхотно обичлив, към хора и към събратята си. В парка сутрин не го удържах, обичаше да се закача с всички. Малките булонки се плашеха от него, бая ядове си имах със собствениците им. ” Той е безобиден” - казвах им, но това не ги успокояваше. Вдигаха горките мальоци нагоре с верижките към себе си, с опастност да ги обесят за крехките им вратлета, горките. Затова престанах да го разхождам по тези часове.
По цял ден лаеше, но не злобно, а нетърпеливо, с очакване да го пусна на свобода навън. Един път отиде към един грамаден пес да си играят, онзи го трая веднъж, два пъти. На третия го направи на кълбо. Моят Фокси се скри зад мен, ушите му бяха кльопнали, трепереше от страх и болка. И след десет минути отново се затича към баткото.
Мисля си, че беше прихванал от моя нрав. И аз обичам хората, понякога лесно им се доверявам, дори съм малко наивен навярно. Смел съм, но не толкова решителен и упорит, завися от близките си, може би много се привързвам към тях. А бе истински Фокси съм, но не като черния звяр, а като другия, любопиткото.
На вилата ходехме лятото. Най-добре си прекарвахме двамата, аз ходех нагоре по поляните, той тичаше напред и край мен. После по реката се изтягах на някой гол зелен камък, слънцето прижуляше силно, мушичките и бръмбарчетата обикаляха наоколо, кучето тичаше по пресъхналото корито, вдигаше попови лъжички и жаби, после се спираше край мен и си тръскаше козината, за да я изсуши, водните пръски от която обгръщаха цялото ми почерняло и младо тяло, времето беше спряло. Не мислех за нищо.
Когато Фокси стана на три години, усетих че грижите около него ми натежават. Бизнесът залязваше, синът ми беше вече студент в София, всяко лято заминаваше като спасител по басейните на Вашингтон. Комшиите вече явно бяха започнали да скимучат, че мястото на това куче не е под терасите им. А и чувствах, че разходките му са недостатъчни. После се случи, че дядо Данчо се залежа и за четири-пет месеца си отиде. В последната му седмица Фокси стана неузнаваем. Беше тъжен, непрекъснато скимтеше, а последния ден само грозно и зловещо виеше. Прощаваше се с него, без съмнение.
И така няколко месеца след това аз се реших. Подарих го на един приятел от вилните места. Той си имаше и къща на село, направих го за доброто на Фокси. Така си мислех. Ще тича из големия селски двор на воля, ще яде селска храна и ушите ще му пукат. Три дни след това го сънувах, имах чувство, че съм го предал.
Мина се година. Вече вилата беше разпердушинена от крадци, запустяла беше градинката, бях разпродал каквото мога. Вилната зона беше обезлюдена, беше настанало друго време за всички там. Болеше ме, когато ходех сам, но животът продължаваше.
Тогава отново сънувах Фокс. И след ден-два на пазара срещнах новия му стопанин, приятеля по вила.
- Как е кучето, ти как си- го попитах.
- Фокси умря преди седмица- ми отвърна той.
Не ми причерня, но близо беше… Гонил бил някакви плъхове в един двор, били са натровени явно, и кучето за два часа си отишло. С пяна по устата. Но преди месец му се били родили кученца от една кучка в селото. Били ги събрали веднъж заедно.
- Искаш ли някое от малките, то ти се полага - ме попита комшията от онова, хубавото време.
- Не, нека друг ги вземе и да ги гледа- му отвърнах аз.

И сега, толкова години след всичко това, да ви кажа какво мисля. Ако забогатея някой ден, в което много се съмнявам, ще си купя къща на село. Някъде между Балкана и равнината. На един етаж, защото годините ми ще стават все повече, дай Боже. И в двора, трева и само трева. А покрай оградата шипки и малини. И плодни дръвчета, ябълки, круши, може и някоя дюля и смокиня да сложа. Ще си пея ” Посях аз две праскови и две череши”, и ще си гледам живота. Е, може един ред лук и чесън да сложа, от мен да мине.
И куче ще си взема. Мъжко, немска овчарка. От паленце ще го отгледам. Да тича в двора на воля. Внукът ми ще му измисли името. Той ще е кръстникът.
Не само Фокси е хубаво име за куче. Толкова други имена има, толкова други.


24.01.2012 Любомир Николов

сряда, 18 януари 2012 г.

Кандидатката- разказ

Вижда я отдалеч. Гледа с воднистите си очи малката табелка отвън, на стъклото на офиса. Висока, слаба, недобре облечена. Русоляви коси, светло продълговато лице. Неопределена възраст, може би около четиридесетте.
”Отново ще си загубя един час в приказки” - веднага си казва той и учтиво я кани да влезе. Имат среща в късния следобяд, рядко се заседява в малкото помещение, единственото преимущество на което е, че е на главната улица.
-Заповядайте – посочва старото кресло в средата на стаята мъжът и сяда зад малкото бюро.
- Искам да попитам какви са условията за заминаване, и колко ще ми струва всичко. В тези времена това не е без значение, нали - малко насила се усмихва жената и той вижда липсата на два долни зъба зад бледите й устни.
- Първото условие е познания по английски. Как сте с езика, пътуванията са индивидуални и трябва да разчитате единствено на себе си.

И тогава тя започва да говори. Как от една година е без работа, завършила за клиничен лаборант, но никога не е работила по специалността. Дъщерята е голяма, на двадесет. Работи, но парите не стигат, иска да й е в помощ. Все пак младите се нуждаят от нови дрехи и развлечения. За мъж изобщо не споменава. А има и възрастна майка, за която също трябва да се грижи. Но как да стане, като никъде не я приемат на работа. Готова е на всякаква работа, чистачка, готвачка, сервитьорка, каквото и да е. Затова иска да провери какви са тук условията, може и да се реши да опита. Но първо трябва да напредне с английския, той дали може да й препоръча къде може да изкара курсове поне за първо ниво. Знае, че има и самоучители, но иска да е всред хората…Не се плаши от работа, обявата е за санитарки и камериерки, нали…
Изведнъж вади носна кърпа от джоба си и крие некрасивото си лице с нея. После отново се усмихва с насълзени очи. Изминал е почти един час.
- Бяхте много любезен, ще помисля и отново ще ви се обадя. Само да напредна с езика. Казвам се Анастасия.
Подава слабата си ръка и излиза от офиса. Навън я поема забързания свят, вятърът е утихнал, неоновите светлини и новогодишните украси блещукат разноцветно, хората са излезли от работа и са се запътили на някъде, малките деца са се вкопчили в майките си, уличните кучета са се свили под някоя сушина.
Никой не я забелязва. Не e далеч времето, когато не ще е нужна никому.

Два часа след това мъжът отваря бутилка вино, ще има гости. Казва се Атанас.
Опитва го, мезетата са на масата, в стаята е топло.
Виното е отлежало и хубаво.
Но му горчи.




18.01.2012 Любомир Николов

вторник, 10 януари 2012 г.

Монах Селестиян- разказ

Снегът беше навсякъде. Бяло, бяло, бяло… Колата ми беше здраво закъсала в преспите, нямах достатъчно гориво и вече се виждах как замръзвам като новогодишна ледена висулка в този пущинак. Някъде нагоре трябваше да е онази махала, към която бях тръгнал. На гости на един стар приятел, с който не бяхме се виждали от много години. Нещо ми беше предизвикало любопитството, какво го е накарало да се забие сякаш вдън земята. Видяхме се малко преди Новата година, на коледния базар в родния ми град. Не можах да го позная. Беше се прегърбил, лицето му беше насечено и сбръчкано, но с някакъв мек топъл поглед в очите. Стори ми се много странно всичко това, все пак бизнесът му вървеше така силно преди време. Пътуваше из Европата много по-често, отколкото аз идвах по родните си места. Завършихме гимназия заедно, толкова години оттогава… Затова бях приел поканата.
Телефонът нямаше обхват, ръката ми леко кървеше, бях се ожулил когато слагах веригите още там, долу в ниското. В колата имах само малко вода и една бутилка уиски, все пак да не тръгвам с празни ръце. С две думи, яко бях загазил.
Вече се свечеряваше, слънцето за няколко минути беше пробило мътните облаци и ми беше дало малката надежда, че и този път ще се отърва леко. Но после червеният му диск се сниши зад синкавите високи върхове и ме обзе тиха паника. Защо ли ми трябваше този екшън…
Изведнъж го видях, първо чух скриптенето на стъпките по твърдия сняг, после черния силует, и най-накрая едрото, брадясало лице пред прошарената дълга коса, хваната на опашка отзад. Идеше ми да го разцелувам.
- Добра стига, братко – изфъфли мъжът и сложи бризентовата си раница на земята. Извади кутия с цигари и я протегна към мен.
- Къде по тези места- изпусна синкав дим нагоре той и тогава разбрах, че това си е божи човек, без съмнение.
Видях дънките, които се подавах под черната дълга дреха, и малкия дървен кръст около врата му.
- Аз съм монах Селестиян, там горе в порутения манастир служа на Бога- имаше мъжко лице и пожълтели от тютюна зъби, нещо говорът му беше неясен. Може и да нямаше петдесет.
Тръгнахме нагоре. Големите му стъпала, обути в галоши и навуща правеха пъртина, по която се стремях да стъпвам. Говореше ми нещо, което нито ясно чувах, нито разбирах. Какво значение има, късметът не ми беше изневерил и този път.

След час едва се виждаше нещо на пет метра от нас. Обувките ми вече бяха мокри, в раницата ми се подмятаха чифт бельо и бутилката уиски, два пъти почивахме за по една цигара.
- Аз съм наркоман, дай ми кафе и цигари. Виж, алкохол не близвам - беше казал монах Селестиян с широката си усмивка. И за това, че се спуска в града само за това, и да купи от чаршията нова икона. Всеки път.
- В седмицата слизам два пъти- значи в годината стотина икони си купува, сметнах наум аз.
- За това си давам парите, слава на Бога, не се оплаквам. Всичко ми е дадено, нямам нужда от нищо- едвам разчетох думите му.
Изведнъж замириса на дим, видях мъждукащи светлинки някъде встрани, и разбрах, че сме стигнали.
- Там е махалата, твоя човек го познавам. Добър човек, имаме се много, идва при мен понякога. Ако искаш, можеш и в манастира да пренощуваш. Но той е на час път нагоре - този път ясно чух поканата му.
Сбогувахме се. Идеше ми да го прегърна.
- Бог да е с теб, братко – и закрачи с широки стъпки нагоре в тъмното.

Два часа след това, пред огъня на камината и пукащите дърва, с топлината на греяното вино и умората от всичко, което се случи през последните часове, забравих да попитам приятеля си за монах Селестиян. Разбрах само, че е бил женен. Нещо ми говореше, че такъв добър човек не може да се е разделил с жена си. Сигурно някаква болест или нещастна случка я е отнела от него, това ми се струваше най-вероятно. Но кой знае, съдбите човешки са всякакви. И като си помисля, моят приятел е на час път до манастира, за какво да ходи толкова често нагоре.
Да не би и той един ден да се засели там, какво ли е намислил. Но нямах право да попитам, все пак душата човешка трябва да я пазим, а не да бъркаме с пръсти около нея.
И накрая, завит с топлите бели губери, всред тази смразяващо чиста и красива природа, само думите на монах Селестиян звучаха някъде в отлитащото ми съзнание.
”- Довиждане, и Бог да е с теб, братко!”
Който и да си, да бъде и с теб, добри ми човеко, така си помислих и сънят ме обгърна целия.

---- ----- ----- ----- -----

Беше вече лято. Един ден отново се запътих към махалата, в която се беше заселил моят приятел. Пък и да се срещна с монах Селестиян… Малкият изоран път беше огрян от слънцето, обграден с цъфтящи шипкови и къпинови храсти. Слънцето галеше гората наоколо, птичките пееха, животът беше хубав. В раницата си отново бях сложил бутилка уиски. Лесно паркирах пред къщата с голямата дървена порта, почуках, огледах се наоколо и разбрах, че нещо тук се е променило. Приятелят ми го нямаше, тревата в двора беше избуяла високо, нямаше следи от живот около къщата, в която зимата така щастливо бeше завършило моето премеждие.
И тръгнах нагоре пеша до манастира. След близо час влязох в монашеската обител. С гръб към портата, наобиколен от няколко малки кутрета, дялкаше нещо от дърво човек с тъмни дрехи, дори не се обърна да види кой нарушава спокойствието на това свято място. Миришеше на здравец, пчели жужаха наоколо, долавяше се ухание на тамян.
- Добра стига, братко- поздравих и с учудване видях, че това не е монах Селестиян.
Беше моят стар приятел, все така приведен, с насечено лице и с още по-топъл и благ поглед.

В края на зимата отвели брата Селестиян отново в затвора, откъдето преди години бил избягал. Осъден за убийство на жена си, може би от силна любов, или от ревност, и как не бил могъл да се справи със себе си в онзи момент, когато му причерняло пред очите. И в затвора станал много набожен. После надхитрил надзирателите и потънал вдън земя. До преди половин година, когато на чаршията, около магазина за икони, го арестували отново.
Но манастирът не останал за дълго сам.
- Пътят към Бога е дълъг, но решението за извървяването му при всеки е различно. Решил съм да не бързам, когато брат Селестиян излезе от затвора, тогава ще реша. Може и аз да приема монашество – така завърши разказа моя приятел от толкова миналото време.
- Икони дълбая, стремя се на седмицата по две да измайсторя. Нали не пуша, защо да се спускам до града напразно- усмихна ми се с благата си усмивка той.

А неговият разказ, кога ли ще го науча, се питах. Но нали душата човешка трябва да я пазим чиста, не посмях да задам този въпрос сега.
Може би някой ден, мислех си на следващата утрин, провирайки се по стръмната тясна пътека всред високите вековни борове.
И изведнъж се спрях, сепна ме една мисъл... Хм,знае ли човек каква съдба го чака.


10.01.2012 Любомир Николов