четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Кафе с изминал срок на годност

Ставам, мия си зъбите, закусвам, обувам си обувките. Излизам, навън е все същото красиво, ако не се счита грозното. В офиса си правя кафе, изпивам го с безразличие. Около обяд тегля ключа, никой не е влязъл при мен. Аз пък влизам в книжарницата, която е на двеста метра над парка, който се ветрее в есенните си багрила.
И тогава я виждам. Дълга коса, чисто лице, топли очи. Крехко тяло, ръце с бледи вени по китките. Разлистват някаква книга. Млада е, толкова млада. Колебая се, но я заговарям.
- Не се обадихте, навярно сте намерили друго решение.
Не ме разпознава. Припомням ѝ предишната ни среща в офиса.
Тогава се изчервява незабелязано.
- Не, не ми дължите извинения – виждам как лицето ѝ придобива отново предишния си прозрачен цвят.
Искала е да ми се обади, не било учтиво все пак, била е задължена да го направи.
- Не, няма нищо, важното е, че сте намерили разрешение - отново я успокоявам.
Излизам преди нея от книжарницата. Оглеждам се да пресека тротоара, не искам да я притеснявам.

Отново влизам в офиса. Наближава обедната почивка, но не бързам.
Непривично за мен, не се усещам как си правя ново кафе.
И чудно, този път ми се струва толкова ароматно.
Не знам защо, поглеждам опаковката. Срокът на годност отдавна му е изтекъл.
Объркали са нещо датите, така си казвам и се усмихвам.


29.11.2012 Любомир Николов



четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Спомен за Емил

Тази нощ сънувах Емил, мой приятел и състудент. Сънувах го млад и красив, бяхме някъде по високите етажи на една стъклена сграда, градът беше в краката ни. Говореше тихо, учтиво, внимателно, такъв, какъвто е бил винаги.
Емил почина преди шест години, последните няколко беше болен от лоша болест. Но не преставаше да работи, за двадесет и пет години като строителен проектант беше построил доста жилищни сгради. По едно време щях да му бъда нещо като авторски надзор, не можеше вече да се катери по високите етажи. Но аз изглежда нямах мотивацията да се връщам към професията. Както се казва, бях изтървал влака. Всичко си остана само в сферата на общите желания.
Емил беше заклет непушач. Пийваше си много малко, само веднъж го бях видял да се омае от алкохола, на студентската есенна бригада във втори курс. Тогава една колежка леко му беше завъртяла главата, навярно това беше причината. За него нямаше друго, освен семейството, къщата и работата. Това не значи, че не обръщаше внимание на себе си. Ходеше винаги с чисти дрехи, беше си направо ” денди”. Прякорът му още от ученическите години беше ” Графа”, който носеше с достойнство.
Моят приятел беше много разсъдлив, дори предпазлив в действията си. Често като студенти двамата ходехме на кино. ” Ама няма ли да вали, да си взема ли чадър?”- ме питаше той, а живееше на двеста метра от булевард ”Витоша” и четирите кина в района му бяха на една крачка разстояние.
На лекции присъстваше редовно, нямаше пропуснат въпрос от конспектите, когато ни предстоеше изпит. Аз пък винаги около една десета от материала направо го прескачах. После в работата си беше безупречен, и много, много амбициозен.
С две думи, младеж мечта, сериозен, целеустремен, талантлив и културен. Както жена ми обича да казва, защо не ми се падна такъв и на мен, а трябва да живея с твоите безразсъдства, липсващи амбиции и момчешки изпълнения.

То всичко хубаво, ама сега като си помисля, по добре щеше, освен да си носи новите дрехи, да ходи по-често на курорти, на екскурзии, на забавления. И дори да се беше напил няколко пъти, нямаше да е зле.
Накратко казано, трябваше повече да си гледа живота. Защото никой не знае кога и как…А при него това се случи твърде рано, милият.


11.10.2012 Любомир Николов

четвъртък, 4 октомври 2012 г.

Кръговрат-разказ

Художникът рисуваше картина. Беше надвесен над платното, палитрата му светеше разноцветно. С пестеливи движения нанасяше боята, присвиваше очи и ръката му отново описваше кръгове. Беше стъпил бос върху излъсканото дюшеме. Косата му светлееше, върху русата му брада се бяха спрели ситни капки пот. Една рижава котка го наблюдаваше, спокойно приседнала до вратата на задните си крака. Еднообразието не я изморяваше, нямаше за къде да бърза. Картината се рисуваше сякаш сама, художникът само я направляваше, сменяйки понякога ръцете си. Наоколо миришеше на боя, на терпентин, на талаш и дърво. Малки, големи, с тесни и широки рамки, сини, зелени, червени и черни, картините го бяха обгърнали целия.
Художникът рисуваше картина. Морето беше далеч, старите къщи бяха с един бряг по-близо, смокините даваха последните си плодове за това лято, което се беше приютило в ателието на сушина.
И тогава той влезе, подпирайки се с алуминиев бял бастун.
- Може ли да погледам- попита, вперил синия си поглед някъде надалеч.
- Разгледайте, не мога да ви обърна повече внимание – отговори му художникът.
Старецът се насочи най-напред към една голяма картина, на която две лодки се бяха протегнали в очакване да стихнат вълните, които се разбиваха в скалите. Рибарските мрежи бяха захвърлени в единия им край и чакаха да бъдат закърпени. Вятърът пилееше мокрия пясък и се блъскаше в полета на чайките. Дълго стоя пред нея. После обиколи навсякъде, винаги усещаше морето по платната, което сякаш го примамваше със своите бучащи или галещи звуци. Накрая разгъна със силни възлести ръце едно трикрако столче и седна да си почине.
А художникът продължаваше да рисува.
Циганското лято продължи дълго. Младият мъж вече беше свикнал с ежедневното потракване на бастуна по излъсканото дюшеме. Старецът не говореше много. Бил рибар петдесетина години. Но вече е стар и живее при дъщеря си, далеч от морето.
- Не, не ми липсва, а и сега имам твоите картини- беше казал веднъж, скривайки с жилеста длан една издайническа сълза.
- Внукът ми е обещал, напролет ще ме заведе при моя кей. И ще влезем навътре, навътре, много далеч. Ще хвърлим мрежите, ще ни гали вятърът, и тогава може и отново да прогледна, нали слънцето ми взе очите. Сега може и да ми ги върне, за какво са му на него.
И тогава художникът спря да рисува морето. То и нямаше място в ателието му за повече платна. Минаваха дни, без да докосне четката. Но пък старецът стана по-разговорлив, и такива истории разказваше... Понякога влизах при тях, виждах как пламък блестеше в двата чифта очи. Стоях прав край вратата, с рижата котка пазехме тишина, сякаш се бяхме наговорили. После излизах навън, и през нощта сънувах синьото море и червеното слънце. Вече мислех за лятото, и за дървените обшивки на старите къщи край брега, поели силния дъх на смокините.
Предстоеше дългата зима.

След която художникът отново започна да рисува морето. Старецът му беше завещал алуминиевия си бастун. И една лодка там, някъде на един кей, която само се нуждае от притягане, боядисване и нови рибарски мрежи. Морето е същото, въпреки че брегът е доста по-различен от онова, неговото време, когато е влизал далеч до хоризонта.
И ние с художника сме други. Имаме планове лятото да стегнем куфарите. Ще вземем рижата котка, тя ще ни чака на брега.
Ще изкараме и циганското лято. Не, няма да сме самотни.
С нас ще бъде синият виждащ поглед на стареца.
Картините и разказите малко ще почакат.
До другата зима.


04.10.2012 Любомир Николов





неделя, 23 септември 2012 г.

Райският залив


Лятото си заминава, и отново ме пробожда същата сладка болка. Тъгувам по пясъците на Райския залив, които са се смесили с бетона и боклуците от новото строителство. Лозята отдавна ги няма, направили са място на грозни мраморни басейни, надвиснали над вълните и учудения поглед на чайките. Прашният път с обраслите къпинови храсти е изместен от грозен и скучен асфалт, нарязан от шахти и отходни канали. Каменни причудливи огради са заградили благополучието на незнайно как забогатели парвенюта, които не вярвам поне веднъж да са се хвърлили от скалите надолу в бурното море. Накупили са си бензинови косачки, над които се гърбят, за да постигнат зелената гладкост на английската морава. На която да опънат шатрите вечер, и да се излеврят с дебелашко задоволство над студените чаши с уиски.

А аз си спомням за зеления цвят на ментата, омесена с кристалите на млечната мастика, която пиехме направо от шишето, наблюдавайки червения диск на слънцето, който се спускаше толкова близо зад гладките хълмове. За горещата ръждясала тенекия, върху която цвърчяха отворени големите черни миди. За смокиновите дървета, които с горещия си сладък дъх омайваха повече от евтината светла наливна бира. И за бунгалата тип ” кучи” колиби, папурените стени на малкото капанче в края до тесните алеи на ”Каваците”, и за онова време, когато сутрин най-естественото нещо беше да се потопиш с леко натежала глава в гладката безбрежност на синьото. И всичко да започне отначало.
Липсват ми тези толкова прости неща, които са само в чернобелите снимки от стария ми албум и от няколкото останали от онова време цветни пощенски картички.

Или може би най-ясно казано, тъгувам за младостта си.


23.09.2012 Любомир Николов

петък, 21 септември 2012 г.

За достойнството-разказ

Беше вторник, тъкмо затварях книжарницата. Срещу мен един мъж ми поиска осемдесет стотинки. Разказа ми набързо как се бил заключил вкъщи, трябвало да си отиде в близкото село за резервните ключове. Гледам го, един оръфан, с мръсни маратонки и бозаво дънково яке. Липсваха му няколко предни зъба.
- Нали сме комшии, живея в съседния блок. Жена ми преди няколко години почина- намеси и личната си трагедия той.
- Защо не поискаш от съседите. Днес никой не влезе в магазина- му отвърнах аз.
- Още не са се върнали от работа, ще изпусна последния рейс – май нещо послъгваше, така ми се стори.
Първо му отказах. После си викам, може да е в безизходица, да бъдем човечни. И му дадох един лев.
- Утре ще ти го върна, ако искаш вземи личната ми карта.
- Не ми трябва документа ти, свърши си работата - отговорих му, а той веднага се затича насреща на приказка с един негов познат, който си палеше свещ пред храма.
На другата сутрин си купувах вестник, гледам го хортува си нещо с продавачката.
- Какво става, комшу- го закачих.
- А, тъкмо при теб съм тръгнал, след малко ще дойда.
Няма го вече трети ден. Може пък да се е заключил на село, и да няма пари да си дойде в града, за да ми върне дълга си.
Достойнството вече не струва и левче.

Вчера жена на моята възраст дойде в книжарницата, интересуваше се от една работа в чужбина, която предлагам. В завод на поточна линия. Била с висше образование, от няколко години се чуди как да свърже двата края. Били я съкратили и толкова време, на никъде. Веднага попита за заплащането.
- Две и половина евро на час- отговорих аз.
- Ха, за петстотин евро да блъскам цял месец някъде на майната си. По-добре да си дам апартамента под наем и да отида на село. Там все няма да остана гладна. Ама ми е рано да ставам селянка, все още.
Гледам я, една опърпана, некрасива, ама с големи претенции.
И с достойнство, струващо повече от петстотин евро.

21.09.2012 Любомир Николов

четвъртък, 30 август 2012 г.

Отложената благодарност-разказ

Видях ги, бяха дълго време в параклиса. Младо момиче и жена на средна възраст, струпали около себе си доста багаж. Вече ги бях забравил, когато гласът на момичето ме извади от унеса, не мислех за нищо в този горещ августовски ден.
- Може ли да си оставим куфарите при вас. За десетина минути.
От половин година съм тук, в книжарницата до параклиса. На ден я продам някоя икона, книга или сребърно кръстче, я не. Не бързам да стана богат, с вярата и нещастието на хората не се забогатява. Така си мисля, макар че ми се иска да имам повече клиенти. Няма страшно, ще дойде слънце и на нашата улица. Вяра да имаш, това е важното. Резултатът не е от значение.
Зад гърба на младото момиче надникна и майка му. Стори ми се нещо стегната и замислена. Интересни хора, къде са тръгнали с тези куфари.
- Вие от къде сте, не сте от града сякаш.
- Пътуваме от София. Ще отидем до поликлиниката.
Поликлиниката е на малко повече от стотина метра. Тук, в центъра на града е всичко, полицията, градския парк, големите магазини и няколкото лъскави заведения, където винаги има кой да яде и пие. А отвън, на плочите пред бялата фасада на параклиса често сядат просяци, някои притеснени, други нахални, трети безразлични. Шарен свят.
- Десетина минути за поликлиника не са ли малко- не ми се искаше да им правя тази услуга, момичето ми се усмихна и заедно с майка си бързо се отдалечиха.
Беше минал почти час, когато затворих магазина, двете жени да ме чакат, след два часа отново съм тук. Нямат друг избор.

Не бях отворил още вратата, когато момичето цъфна пред мен отново с усмивка. Едро, самоуверено, не филмова звезда, но в никой случай не и грозно. Младостта винаги е красива.
-Извинявайте за неудобството, създадохме ви грижи.
Попитах я как и защо са дошли тук, в столицата няма ли добри лекари... Разговорихме се. Майка й била доктор, лекувала един известен господин, който го знае целия град. На устата ми беше да кажа, че го познавам много добре. За такива като него най-добре е да използваш цитата : " Попадна в затвора, и стана човек." Е, това беше отдавна, сега е крупен бизнесмен с три-четири хотела. Поне аз толкова знам. И явно са дошли да му върнат визитата ли, малко неясна ми беше тяхната история. Какво значение има това.
- Всичко наред ли мина- я запитах накрая.
Малко се забави с отговора.
- Да, няма проблеми. Ще пътуваме довечера с автобуса обратно.
- Можете да си изберете нещо, някоя икона, или нещо друго. За да не ви глобявам за багажа- пошегувах се аз.
- Ще дойдем след малко, сега обядваме, пък и мама трябва да се преоблече. Ето аз си избрах икона на свети Мина, той е моят закрилник. Ако вземем и нещо друго, ще ни направите ли отстъпка- попита момичето, след като цената на иконата изобщо не го впечатли.
- Е, вие елате, пък пак ще говорим-тя беше вече на вратата, двете й ръце дърпаха пълните с багаж куфари по горещите плочи пред магазина. И отново се усмихна.

След три часа затворих. Утре отново ще съм там, ще минават хора, познати, непознати, млади или не толкова, някои направо стари. Всеки с проблемите си. И повечето, ако влязат при мен, ще са с най-добри намерения. Да си вземат нещо, за спомен, за подарък, най-вече за здраве.
И както това момиче и тази жена на средна възраст, веднага ще забравят какво са си обещали. Защото на себе си го дължат, надеждата и страданието вървят ръка за ръка. Мисля си, ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това е ценното в нея.
Като това младо и усмихнато момиче. Което надали ще се върне отново в книжарницата.
Е, в този или някой друг подобен параклис, не съм сигурен.

30.08.2012 Любомир Николов

събота, 30 юни 2012 г.

Небрюкселска дантела


След месец в Брюксел аз ще се разходя,
с маратонки ярки втора употреба, с побелял перчем.
И ” Манекена Пис ” ще съзерцавам със Володя,
ний двамата сме европейци, но все пак не съвсем.

Площадът ” Гран Плас” ще свети в яркосиньо,
вечерната луна ще хвърля своя си бароков плам.
Ухание на сладки, топли шоколади и бургундско вино
ще ми посочи изтънелия портфейл презрян.

Коремът ми ще курка закачливо,
но пък в очите ми ще блика светлина.
О, цветенца цветни със усмивка докачлива,
там в Брюксел ни похвалили, каква бе таз съдба!


30.06.2012 Любомир Николов

вторник, 12 юни 2012 г.

Тази неделя, онези години - разказ


Ще стана рано, липите навън ще ме събудят, слънцето ще прилича на яйчен жълтък. Ще изляза около осем, ще прекося пътния възел и ще се наредя на касата. Гарата ще бъде чиста и красива. Билетът ще бъде в две посоки, до село и на другия ден обратно. В купето ще се правя, че чета вестник, а ще гледам втренчено през прозореца към детството си. Дядо, баба, майка, лели и сваковци, всички ще са там. Ще бъда босоногият хлапак, дошъл за лятото от Голямото село с пухтящия черен локомотив. Около мен ще бъдат селските момчета, които са ме очаквали цялата дълга пролет, защото с мен ще бъде и кожената топка. Те отново ще ме обичат, че как иначе, като отново ще съм най-добрият на зелената морава, където с четири обли камъка ще очертаем вратите, а с тесли и търнокопи ще обградим чертите на игрището, което не ще допуска дългоухи магарета, крещящи мисирки и летящи патици, от сутрин до здрач. Ще бъдем с избелели черни гащета, с изподрани ръце и обелени колене, с голи рамене, а под вишните наблизо ще крием стотинките, с които каталясали и потни ще пием после жълта лимонада, шишетата ще са с онези стъклени топчета, които като се отворят, в момчешките ни стомаси ще се спускат мехурчета и щастието пред залязващото червено слънце ще е пълно.
После ще дойде моята спирка. Ще си припомня, че от толкова много години не съм слизал на нея, въздухът ще мирише на траверси, ще е вече почти пладне, ще запаля цигара и ще си спомня късовете тютюн, които крадяхме от запасите на дядо ни. Ще мина край голямото корито на канала, цялото напукано и обрасло с коприва и тръни. Ще си кажа, ех, колко е малко, и ще си припомня как се бухахме с главите напред в тези два-три метра, правейки се, че можем да плуваме. Ще дочуя кресливия глас на баба ни, която ни гълчеше, защото бяхме истински разбойници. После ще мина край стопанския двор, където се хвърляхме от високите греди на хамбарите надолу в хладното жито, потъвайки до над коляното, ще премина край каменните стобори на близката ракиджийница, на които карахме машинни обръчи с извита тел, ще дочуя песента от свистенето на метала, равномерен и ускоряващ с бързината на нозете ни. И после ще пия вода от каменната чешма, която не смогваше на стомните, които момчетиите пълнехме. Ще откъсна няколко черници от крайпътните дървета, и вече ще си бъда отново вкъщи.
Ще ме посрещне братовчед ми, зад него леко прегърбена ще е леля ми. Ще се прегърнем, може би само ще се здрависаме. Аз ще се правя, че не се вълнувам толкова, отново ще запаля цигара, под асмите и край нацъфтeлите божури и хризантеми. После ще се появи и брат ми, пътувал не като мен стотина, а хиляди километри. Тримата ще седнем на дървена маса, постлана с мушама на шарки с ягоди и череши. Ще ядем печено пиле, ще пием бира, ще говорим за децата си, по-малко за жените си, а най-малко за нас самите. После ще се разходим до парцела в края на селото, където братовчед ни ще ни покаже прасковата си градина. Ние с брат ми ще си помислим, че все пак тази градина би могла да бъде на някой от нас, но няма нищо да кажем. Аз ще им припомня как от тук дядо ни веднъж ме изпрати за вкъщи, дъждовният облак ме застигна по пътя, бях фърфалак, лицето ми се омаца с прах и сълзи. После добри хора ме заведоха у дома. „Малкото ми софиянче”-беше ме прегърнала баба ни, отново се усмихвах. А после ще се изправим пред църквата в средата на селото, ще си припомним за близките и далечни комшии, не вярвам някой от тях да ни разпознае с брат ми. И вечерта, когато залезът ще прикрие емоциите ни, ще си направим снимка, седнали на дървената пейка пред къщата. Къщата на дядо и баба, на моето детство, на моите спомени.
На другата сутрин ще се събудя отново рано, една сълза ще ми е застинала на окото, ще я замажа с длан, и ще изляза навън. Липите, черешите, вишните и белият бъз ще ме ударят с тежкия си мирис, после ще закусваме, без да бързаме. Ще помълчим, аз пак ще пуша, леля ми ще ни каже колко всичко вече е отминало за нея. А аз ще си мисля, че за мен си е отминало още повече.
И накрая следобяд ще побързам отново към гарата. Но първо ще мина край моята черешова градина. За няколко мига отново ще съм на конската каруца, косата ще ми се ветрее, прав ще държа юздите. После ще сляза надолу до дерето, зеленото кайначе ще излъчва хлад, водата ще е все така студена. Няма да късам череши, тя цялата от години е изгоряла. Но си е моята, от дядо ми, че през майка ми и накрая приютила се при мен. Дали ще бъда добър стопанин, съмнявам се.
После ще се кача на влака, ще седна в купето и с облекчение ще си кажа, толкова хубаво беше преди, добре правя, че така рядко се връщам там. Ако е по-често, очите ми ще са все на мокро място, както е казал поетът.
А аз неговите стихове обичам да ги чета още от онези години.

12.06.2012 Любомир Николов

неделя, 20 май 2012 г.

Питонът Тошка, петлето Павелчо и костенурката Милка-разказ


Високият блок е на четиринадесет етажа. Едроплощен кофраж, три входа по пет апартамента на плоча. Всякакви хора живеят в него, когато се разминават пред малката зелена алея встрани или покрай паркираните автомобили отзад, дори не се поздравяват. Три улични кучета, жълто, черно и мръсно бяло, са се приютили под стряхата на онзи гараж отпред, в който бездомници предават стара хартия. Там нощуват двама бродяги, с побелели бради и изтрити дънки. Една зимна вечер подпалват дървената му врата, явно изпитите бири са доста в повече, не се усещат как жълтите пламъци покрай неизгасените им цигари бързо и съскащо започват да ближат нагоре по простряното бельо пред фасадата на блока. Домоуправителят на втори вход обаче бди на поста си, подгонен от нерадостни мисли покрай скорошното си съкращение като снабдител в една общинска фирма, чиито кирливи ризи са излезли на светло. И всичко се разминава с едно пребоядисване на външните стени до към петия етаж. И добре, че е така. Защото нагоре алуминиевите дограми и климатиците говорят за друг социален статус на обитателите им. От който на виновниците силно би могло да им се подпалят задниците.
След тази случка акциите на домоуправителя-спасител се вдигат толкова, че той се явява като кандидат за щатен пазител на блоковата общност. Тръгва по инстанции, вади си свидетелство за съдимост и такова, с което да удостовери, че е клинично здрав, не е хив позитивен и дори зъбния статус му е на ниво, по-високо от средното за страната, и в частност на квартала.
И тогава се явява една спънка, наглед незабележима. Която е в противоречие с морала му на домоуправител.
Във втори вход на третия етаж, в един пролетен ден, по-скоро ранна сутрин, се обажда наперения глас на млад петел. Да, точно така, все още неукрепнал, но ясен и почти звънлив. Кандидатът за щатната бройка изчаква няколко дни, за да се увери, че слухът му не го лъже, и с твърда ръка започва да звъни на грозната метална врата, зад която идва този провокативен и компрометиращ образцовия блок звук. Отваря му с неохота един възрастен мъж, кани го между изтънелите тапетни стени на хола си и го черпи с домашна вишновка. Оказва се, че домакинът преди няколко дни се е отбил до Женския пазар, откъдето на промоция си е купил младата птица. С помощта на която да избяга от самотата си. И дори я е кръстил Павелчо, на единствения си син, който от няколко години се е запилял някъде из полетата на Испания, да си дири там прехраната и късмета. След тези железни аргументи кандидат-домоуправителя излиза на стълбищната клетка малко разколебан, все пак нали главната му задача ще да е в услуга на съкооператорите си. Отсега ли да започне да се конфронтира с тях…
На другия ден в асансьора се качва почти свежа жена на средна възраст, привързала с кожена каишка крака на едра костенурка. И когато кандидатът за домоуправител галантно й отваря вратата на първия етаж, за да се разминат, изведнъж хлъцва от изненада. Най-вече от разказа й, колко сама се чувства от година, откакто малката й дъщеря се е пренесла някъде във Флорида, за да кара магистърска степен по орнитология. Която се казва Милка, както и е кръстено това симпатично корубесто и безобидно тревопасно. А треви около блока-бол.
Най-големият шок обаче тепърва предстои. Случва се в края на седмицата, когато пред металната врата на втори вход кандидат-щатния домоуправител едва е събрал нужния кворум за провеждане на учредително събрание, на което той ще издигне единствената си кандидатура. И тогава военният пенсионер Иванов, с бодра стъпка и увит питон около врата си прогонва половината жени и по-плашливите мъже от така трудно събралото се мнозинство. Жена му била го напуснала наскоро, и той не можел да свикне с тази неочаквана свобода около врата си. Та затова… А че я обича все още, то я ясно. Затова е кръстил питона с това звучно женско име, името на доскорошната си благоверна… Любов, какво да я правиш, едва отървал се от силния шок си мисли кандидат-домоуправителят. И изкарва една безсънна нощ в размисъл.
А на следващия ден тича до общината, за да оттегли кандидатурата си. Все пак моралът и съвестта му са несъвместими с нарушенията на правилника. Ще остане нещатен, и така ще бъде полезен на съкооператорите си. За едни пари ли е той…
Макар, че с това безработицата в големия град ще се запази на предишното си равнище.
Но какво е там някаква си статистика. Важното е човещината.


20.05.2012 Любомир Николов


вторник, 15 май 2012 г.

Пред прага на храма-книга на Стефан Бонев


Познавам Стефан Бонев от публикациите му в blog.bg . Веднага ми допадна стила му на писане, красивия литературен език, умението да разказва обикновени истории по необикновен начин. Има поезия в разказите му, в които умело води действителността в друго измерение, където всичко отново е реално и истинско. Накрая читателят вече забравя откъде е тръгнал, метафората и гротеската са овладени и напълно разбираеми, а отговорите са оставени за решение от тези, които искат и могат да навлязат в неговия паралелен свят.
Книгата се състои от три раздела с поетични заглавия, а пилотният разказ, ”Пътят към обителта”, е истински шедьовър. В него главният герой намира един съвсем различен от своя предишен живот, и всичко това става дори без неговото желание. Но пък посрещнат с мъдрост, не с примирение, а с увереността, че точно така е трябвало да се случи. Да се дистанцира от динамиката и стреса на предишния си бит и намери упование във вярата и простите неща, с които природата ни заобикаля, .
Следващият разказ завършва с изречението ” Всичко е Божа работа”. А разделът е озаглавен ” Докосване, звук и аромат”, на едноименния разказ за човека с белия бастун, на който не остава нищо друго, освен да се наслаждава на света чрез тези си възприятия. А
” Уморени вълни” ни кара да си спомним и за някои хора, които без съмнение не сме дооценили и затова загубили с времето.
Вторият раздел е кръстен на едно писмо за надежда. За съжаление изпратено твърде късно. Но може би това е подтекста на повествованието, трябва да съхраним надеждата до последния си дъх. Как иначе ще можем да живеем… Или пък старите очила, така привързани към своя собственик, че трудно могат да се примирят с раздялата. Защото животът, добър или не-толкова, е вече изживян.
Последният раздел разкази се казва ” Забраненият плод”. Много вкусно заглавие, без съмнение. В него има една зелена стипчива ябълка, която бива изядена малко преди така неочакваната развръзка за главния герой. И един буркан, който вместо да съхранява любимия си компот с ягоди или малини, бива натъпкан с мазни хартийки, миришещи на мръсотия. Уж парите не миришели…
Но най-интересни неща разказва един стар и много препатил молив, който сам пише. Извиквайки едно време, което може би само наглед си е заминало. Но какво, ще разберете, ако прочетете самия разказ.

Стефан Бонев не е агресивен писател. Той е един мечтател, който мечтае за реални неща. Но така преплита минало, настояще и бъдеще, както това може да стане само във въображението и в мечтите.
А всички, по-малко или повече, обичаме да мечтаем, нали!


25.04.2012 Любомир Николов

петък, 27 април 2012 г.

Ловецът на охлюви- разказ


Бях усетил мириса на цъфтящите череши, когато отново го видях. Вече две седмици всяка сутрин крачи запъхтян край реката с тояга в ръка. Избуялата коприва жули и през люляковия му мръсен анцунг, с който не се разделя. Старите му маратонки са спечени от кал, защо ли да ги чисти, като на другия ден ще са същите. Косата му, сплъстена около врата, е прошарена и дълга, челото му е олисяло, в устата си надали има повече от пет-шест зъба. Усмивката я крие в шепа, когато те поздравява. Анчо се казва, може да сте го срещали из града. Работил е какво ли не, най-дълго в железниците, преди петнадесетина години. Обиколил е цяла Европа, тогава всяка година е разполагал с безплатен билет. Сега е друго, обикаля само край града и поляните наоколо. След охлювите идва ред на гъбите, после на билките, а късно на есен ще подхване с една резачка едрите трупи по дворовете и обраслите алеи в стария панелен квартал.
Мъкнеше две найлонови торби в ръце, когато го засякох около малкото метално мостче над реката, търсех един клиент и ми остана време да пообиколя и убия времето.
- Как е, има ли ги пущините- го попитах.
- Тази сутрин не мога да се оплача. Но закъснявам, след малко трябва да съм в ресторанта на Бобсана, нали го знаеш.
Че кой не го знае в града, има отбрана клиентела, макар че се намира в неугледна пристройка към стадиона. Сега луксозни ресторанти с лопата да ги ринеш, но такива с традиции са рядкост. Бобсана е eдин от тях.
- Жена ми от днес е на борсата, пък и скоро ще имаме бебе, четвъртото ще е - защо ли сподели това Анчо, явно съм заслужил с нещо доверието му.
- Да ти е жива и здрава, ама да не стане така, че повече време да отделяш на гадинките, и да я забравиш-пошегувах се аз и всеки замина по пътя си.

След няколко дни пак бях в квартала, щяхме да оформяме сделката с моя клиент, бизнесмена, бетоновия център край реката е негов. То сега малко и строителството е в криза, както всичко друго, как го прилъгах да ми се довери, сам не разбрах. Тъкмо паркирах около офиса му, когато забелязах няколкото човека, скупчили се наблизо. И чух сирените на идващата линейка.
Приближих се и го видях. Целият беше прогизнал в калта, главата му беше клюмнала настрани, беше пребледнял и с рана на главата. Охлювите бавно пълзяха настрани, провирайки си път през тревата и лепкавата глина. Беше се подхлъзнал навярно, две малки момчета го били забелязали, играейки си покрай водата, вместо да си учат уроците.
- Какво му е, ще се оправи ли - питаше една възрастна дама по пеньоар, нямала време да се облече, за да не пропусне това, което щеше да разказва цял ден на комшийките си.
Носилката го пое, след секунди хората се разотидоха, а охлювите необезпокоявани продължиха по пътя си. Дали му бяха благодарни?

Тази вечер ще празнувам. Сделката си я биваше, скалъпил бях месеца. Мисля да заведа децата при Бобсана. Майка им хич и не дава да кусват такива мръсотии. Макар, че по-чисто месо от това на охлювите аз не знам. Но ние няма да им казваме, те вече са големи и можем да си имаме доверие. Все пак с жена ми отдавна сме разделени, не съм длъжен за всяко нещо да се съобразявам с нея.
Само имам едно съмнение, дали ще го има този деликатес в менюто.
Затова Анчо, брат, дръж се. Ако не сега, другата седмица отново да си на линия, иначе ще се разправяме по друг начин.
Все пак авторитетът ми пред малките е застрашен, обещал съм им. Трябва да се оправиш, иначе ще се наложи да награбя някой дървен кол и да нагазя аз в тревата и копривата. Защото какво е, ако не си спазиш думата, пет пари не струваш.
Колкото и сделки да си сключил, децата са безкомпромисни, на тях такива номера не минават. Както викаше моят чичо, който каже „а”, трябва да каже и „б”.
А моите малки охлювчета отдавна са научили азбуката.


27.04.2912 Любомир Николов

вторник, 3 април 2012 г.

Дом за светли души - разказ

Когато преди година дойдох за първи път в този селски пансион, все още не знаех, че го наричат така. И постоянните му обитатели, и медицинския персонал. Бях разговарял с управителката, моя позната от доста години.
- Не ти трябва да постъпваш при нас на работа, обстановката е доста потискаща, все пак това не са здрави хора - така ми каза доктор Сиракова, хубава жена на средна възраст, която обичаше да се скита покрай малките рекички в околността и да лови раци с фенер през топлите нощи на лятото.
И аз не горях от желание, но фирмата, в която работех беше фалирала и нямах много възможности. В началото наистина се чувствах странно. Пациентите малко ме плашеха, разхождайки се с отвеян мътен поглед или застинали в съзерцание, към което трудно допускаха външния свят до себе си. Имаше и такива, които бяха на по-лек режим и работеха в съседния двор, където имаше малък дърводелски цех. Букови и черничеви лъжици, панерчета, солници, и дори малки икони. Изографисваше ги един байчо, който в добрите си времена разпъвал маса на площада в Арбанаси. Обаче веднъж някакви хашлаци му обрали дребната печалба за деня, като му насинили здраво главата. Та оттогава много вода се била изтекла, и вече от доста години тук се намираше истинския му дом. Преди време с разрешение на персонала сковал от греди и дъски малък параклис, самият владика бил дошъл за освещаването му в това забутано място. Надеждата християнска е навсякъде, така си мислех за тези очукани, беззъби и бледи лица, които ме обграждаха по цял ден пет дни в седмицата, а понякога и нощем на поредното ми дежурство. Съвместявах длъжността домакин, надзирател и шофьор на една разбрицана камионетка, с която понякога карах по-тежките случаи в окръжния център. След време ги прибирах обратно, но се случваше и някои от тях да се отправят към вечното си жилище. А дали имаше кой да ги изпрати до там, не бях сигурен в това.
Още в началото моя любимка стана една все още млада жена, с големи кафяви очи и слабо тяло. Чудно как, но беше постоянно чисто облечена, с гладко сресани тънки коси. Винаги, когато минавах покрай нея ми подаваше ръката си, в която стискаше някой бонбон в книжна опаковка.
- Вземи си, момчето ми, подслади си душата- така ми казваше тя с широка усмивка. Навярно можех да й бъда баща, но какво значение имаха за нея годините. Бях разбрал, че била учила за медицинска сестра, но малко преди да завърши я срещнали в една тъмна вечер двама-трима. След което станала редовна обитателка на дома. Понякога я взимаха при себе си родителите й, едни мълчаливи отрудени хорица, постоянно виждах влагата в очите им.
Случваше се в големия олющен салон и да се организират забави, покрай Коледа или по случай идващата пролет. Тогава лицата на тези нещастници грейваха от радост, седяха мирно и чинно на дървените столове, обградени от лекари и санитарки, които се имахме за нормални и дори понякога щастливи. Пускахме един стар касетофон, и някои от болните се престрашаваха да излязат на малкия дансинг. Но това ставаше рядко. Защото на другия ден лицата им бяха по-тъжни, в очите им светеше някаква несподелена ярост и неизказана непреодолима мъка. Все пак кой да каже дали терапията си заслужаваше да следва медицинските практики, и кое би им повлияло повече. Редовно вземаните хапчета или крехкото и невъзможно дистанциране от света, който ги заобикаляше.

Пролетта настъпваше, жълтият цвят обземаше храстите, белите цветчета върху вишните събираха пчелите на рояци, зелената мека постелка на тревата излъчваше свежест, копривата тръгваше стремглаво нагоре, а тези хора дори не забелязваха това. Някои си ломотеха през устни техни си работи, други се криеха и скришом пушеха цигари, после гузно се озъртаха около себе си, трети дори не излизаха от задушните стаи. Когато един ден нещо се промени, чувстваше се необичайна тишина, и трябваше да мине време, за да разберем какво е то. Свързахме го с идването в дома на едно младо момче, беше голобрадо и ниско подстригано, но в очите му имаше пламъци. Беше глухонямо и говореше с езика на жестовете. С помощта на главната сестра прочетох досието му. Идваше от дом за сираци, малко преди да навърши пълнолетие се забъркало в неприятна история. Промушило с нож двама тираджии, които ги били взели на стоп заедно с една негова приятелка, от същия дом. Мислели да отидат до морето, да се окъпят в топлите му води и да се върнат обратно. Но шофьорите явно са си правили други планове… В тази история според мен имаше намеса и съдебният лекар, който му поставил лоша диагноза, само за да отърве затвора. Ей така, от едната човечност.
Още от първия ден при нас се спираше до всеки от болните, гледаше ги със своя огнен поглед и се усмихваше. Изваждаше от джоба си устна хармоника и стаите се пълнеха с топлите й мелодии, които бяха безчет. Лицето му почервеняваше, после ставаше меко и замечтано, и когато завършваше своя концерт, обитателите на дома излъчваха такава кротост и благост, сякаш им предстоеше най-чудното пътуване към един необятен и широк свят, към който сякаш винаги са се стремили да се докоснат.
От този ден в дърводелския цех никой вече не правеше лъжици и панерчета. Момчето дялкаше упорито малки и големи кавали, и дори майстореше духови окарини, под негово ръководство скоро навсякъде в двора се носеха нежните им звуци. Болните сякаш не носеха така тежко участта си, а доктор Сиракова все по-често започна да си мечтае за лятото и за неговите топли нощи, когато под лунната светлина щеше да бърка в подмолите за големи речни раци. Аз пък започнах да си мисля за едно друго време, което все отлагах. Някъде горе под заснежените върхове на планината, където еделвайсите щяха да ми махат за добре дошъл със своите меки кадифени ръчички.
Но всичко това не било писано да стане. Преди седмица дланите на момчето незнайно как се били озовали под скрибуцащия малък циркуляр, и всичкия талаш около него се оцветил в тъмночервено. Аз не бях на смяна, камионетката не могла да запали, колко време се опитвах да издействам нов акумулатор и дори за нов двигател бях говорил с шефката. Но като парите ги отпуска министерството… Линейката от града дошла след час, лицето на момчето било вече застинало от изтеклата кръв. Всички разбрали, че е дошла истинската тишина.

Седмица след това днес отново съм на работа. На нощно дежурство. Наоколо е тихо, дори моята любимка ме посрещна, без да ми предложи бонбон в хартиена опаковка. А доктор Сиракова ми каза, че я издигат на по-голяма длъжност, в големия град. Все пак отдавна се била кандидатирала, а и конкурса спечелила наскоро. Болните хаотично се движат из двора, пролетните птички не могат да ги докоснат с гласовете си. Дърводелският цех е запечатан завинаги. Само малкият параклис стои, целият потънал в цветя и изгорели свещи. Е, имаме нова кола, само на няколко години е, но това не може да ме впечатли.
Мисля си, вече година съм тук, а е минала сякаш цяла вечност. И дали ако и аз не дойда утре на работа, домът за светли души ще усети липсата ми. Дали си струва да продължавам сутрин да се будя в шест часа, да взимам маршрутката и вечер по тъмно да се прибирам у дома. Защото не съм сигурен, това дом за светли души ли е, или където и да отидеш, от теб зависи дали ще го носиш със себе си.
Но ако остана, значи съм разбрал, че последното е по-вярно. Все още имам цяла нощ до разсъмване, когато с настъпване на червеното утро ще съм решил как да постъпя.
Не е цяла вечност, само една нощ е.



03.04.2012 Любомир Николов

вторник, 28 февруари 2012 г.

Моята леля е герой

Преди три лета една снимка много ме развесели. На нея моята леля се усмихваше редом с правнучката си, двете бяха нагазили в морето по бански костюми край скалите около Равда. Ще кажете, какво толкова е станало. Ами нищо, освен това, че след седмица леля Иванка навършва деветдесет години.
Какво е моето детство без леля Иванка? Какво е то, без нейната сърдечна усмивка, без нейното силно ръкостискане, с което ми казваше всяко лято : ” Ама ти Любче, много си пораснал!”
Защото цяло лято аз и брат ми прекарвахме на село. И задължително за около две седмици при леля и свяко в Казанлък. В тяхната тухлена къща със зеления двор, където има и сега плодни дръвчета, асми и един висок бор. На тихата хубава и чиста улица, цялата във вишневи дръвчета, с изглед към високата синя Стара планина.
Леля ми Иванка е най-сърдечният човек, когото познавам. Спомням си една година как обикалях Казанлък с нейния велосипед. Бях вече голямо момче, няколко часа кръстосвах града и се надпреварвах с вятъра на пистата в градския стадион. Но не бях й се обадил. И когато се прибрах, уморен, потен и щастлив вкъщи, очите й бяха зачервени от плач. Тревожела се е за мен, да не би да ми се е случило нещо лошо. Толкова беше мила в своята загриженост!
Или пък тази незабравима двудневна екскурзия с нея и свяко ми, когато отидохме в Балкана. На гости на по-малката ми братовчедка, която беше на едномесечен лагер със съучениците си. Засаждаха борчета, така им завидях за вечерния лагерен огън и забавите с акордеона около него. Помня, че първия ден времето нагоре в планината не беше никак добро. Изля се проливен дъжд, бяхме запалили малък огън, да си приготвим обяд. Тези пържени яйца бяха едно от най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. И после слънцето, огряло дървета, папрати, треви и цветя, и песните на леля и свяко по стръмните пътеки. А на другия ден горските ягоди по поляните около сечищата, толкова едри, ароматни и така безчет!
Когато леля ми беше на моите сегашни години, аз бях на половината на нейните. И тогава минах през едно изпитание, което ме беше накарало да остана при нея в Казанлък за няколко дни. За да си поема дъх. Колко тревога и съпричастност имаше в погледа й, в разговорите ни, в надеждата й, че всичко ще се нареди, та нали младостта е с теб, казваха очите й.
В началото на миналото лято с брат ми й бяхме на гости за няколко дни. Първата сутрин ни поведе на разходка до Тюлбито, след песента на птичките. Не ни отстъпваше в ходенето.” По кой маршрут да преминем, късия или дългия” – ни запита тя с неизчерпаемата си енергия. Денят беше прекрасен.
Спомням си думите й, казани преди няколко години.
- Когато бях млада, сутрин се събуждах с мисълта, че мога да литна!

- Лельо, ти и сега си млада! Само годинките са ти станали повечко, дай Боже всекиму. Бъди все тъй здрава, сърдечна и любвеобилна! За да мога когато идвам в Казанлък, да се чувствам така, както е било винаги в този град. С мисълта, че и аз като теб мога да полетя!
Честит рожден ден, мила лельо!




07.02.2012 Любомир Николов

понеделник, 6 февруари 2012 г.

Софийските разкази на Деян Енев

Ако трябва с две думи да опиша тази книга, това е една ПОЕЗИЯ НА СПОМЕНА.
Спомен, който всеки има в себе си. И идва, когато се будим нощем. Или ни навестява сутрин, с първата чаша кафе. Когато отново трябва да започнем онова бясно препускане в ежедневието. Спомен, който ни радва и разбира се, малко ни натъжава. Но спомен, от който не ставаме агресивни и зли, защото ни кара да се вгледаме не само в новата урбанистика на града, а и в неговите обитатели. Които понякога имат нерадостна съдба, която авторът ни е разказал с много любов и мъка. Защото и неговият собствен живот не е бил постлан върху килим от рози. Но за да запази себе си, той винаги е вярвал в любовта си, в децата си и разбира се, в Сребърните планини.

Книгата е в три части. Първата, това са Железните скали на всекидневието. Двадесет разказа, в които героите са необикновени в своя обикновен живот. Мая, с дилемата да избира между любовта и обичта към своя баща. Мариана и порасналата й дъщеря, с нейната кротка и ненатрапчива мъдрост. Дъщерята на циганина Мето, красива и без време застаряла в невъзможността да избяга от съдбата си. И трите пръста на малкото цигане, на което пътят е предварително начертан. Тъмните майчини очи, които гледат заминаващия влак. Който ще я раздели задълго със сина й, българчето от Аляска. Ина, с нейните тридесет и пет години, които са я отдалечили от желаната още като малка нейна собствена сватба. Семейство Маринови, които са намерили препитанието си, но са загубили доверието на четиригодишната си дъщеря. И още Поетът, Джуджето, Лимонаденият Джо…

Втората част е само в един разказ. Посветен на тази, с която авторът все още може да пътува към Сребърните планини, а това е повече от едно истинско пътешествие… Което понякога е чудесно, макар и само до зелените маси на близкото пазарче около стадион
” Раковски” например.

И накрая, третата част. Където всичко е поезия. Поезията на стара София, ех, колко стара, само преди тридесет години я имаше Софийската зоологическа градина в центъра на града. Читалище „Светлина” светеше с неповторим блясък, имаше я и антикварната книжарница на ” Графа” със сатенените ръкавели на възрастния мъж, който изкупуваше книгите. Докторската градина и близката Английска гимназия, незабравимото кино ” Урвич” и къщата на Яворов. Улица ” Кестенова гора” и старите тухларни на мястото на сегашния Южен парк. Антикварното пазарче до ” Кристал” и малкото трамвайче към Бояна, покрай онова изумрудено блато и младостта ни.
Защото всички ние обичаме младостта си, обичаме града си, обичаме миналото си.

Затова Деяне, благодаря ти, че извика отново поезията на моя спомен! По един неповторим и красив начин, с книгата си” Българчето от Аляска”.



06.02.2012 Любомир Николов

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Кино " Петър Берон" и момичето с жълтата якичка- разказ

Преди седмица с жена ми излязохме от къщи. Рунтавото улично куче ни изпрати до улица ” Нишава”, която беше цялата в бяло. Прекосихме булеварда и навлязохме в Южния парк.
Витоша остана зад гърба ни, огряна от слънцето. Снегът хруптеше под краката ни. Вървяхме и мълчахме. Новите лампи по централната алея бяха като бели птици, разперили крила. Прекосихме край светофара и закрачихме по булеварда, отминахме бара с усмихнатите лица на младите певци от скорошното шоу и тогава вдигнах глава. За да видя отново големите каменни букви на кино ”Петър Берон”. Това беше останало от него…

Тогава се бяхме срещнали може би на площад” Баба Неделя”. Големият строеж на НДК още не беше започнал. Вървяхме и мълчахме.
- Да отидем на кино- предложих й аз.
Не си спомням кой филм гледахме. Тя беше с дънкова пола над дървеното сабо, жълтата якичка на блузата се подаваше навън около бялата шия. Стори ми се малко настинала, кърпичката си държеше в ръкава на пуловера. В тъмния салон й подадох ръка, нейната беше толкова малка. Седнахме на дървените скърцащи столове, подът миришеше на нафталин. Беше ранен следобед, беше ранно лято, беше младост.
След прожекцията тръгнахме по металното мостче над реката, излязохме край басейн ”Спартак” на улица ” Арсеналски”. Разговорът беше потръгнал, макар че говореше предимно тя. За какво, отново не си спомням. Тополите край улицата се бяха разлистили в зелено, бели пухчета обикаляха около косите ни, стори ми се че всичко това вече се е случвало.
В лятната градина на хотел ” Хемус” поръчах бутилка червено вино и пражка шунка. Бях взел назаем десет лева от един приятел, докато получа студентската стипендия. И може би от виното, започнах да говоря повече аз. За спорта, за моето село, за морето и горещия пясък.
После дойде знойното лято и Созопол, после дойде сватбата, после дойде дипломирането и разпределението, редом с детето. После годините се затичаха неусетно бързо.

Затова всеки път, когато минавам покрай кино” Петър Берон”, вдигам глава нагоре. Поне буквите му все още стоят. Ако ги махнат един ден, какво ще ми остане.
Ами да, любовта към киното. И споменът за онази незабравима жълта якичка на блузата, с която беше облечено момичето. С което преди седмица, след толкова изгледани филми заедно, прекосихме Южния парк и помълчахме по булевард ” Арсеналски”.



02.02.2012 Любомир Николов

сряда, 1 февруари 2012 г.

Моето момче- разказ

Отпреди няколко дни се чувствам като младо момче. Ще правя с един приятел малка книжарничка. Както е казал Джани Родари: ” Ако можех да имам едно магазинче с две полички, бих продавал познайте какво? Надежда, надежда за всички.”
Ще има книжки, ще има икони, малки и големи, ще има сребърни синджирчета и кръстчета. А на всеки клиент ми се иска да подаряваме и малко надежда. Кой каквото има да отвърне в замяна.
Затова миналата седмица в най-големия сняг и студ запалих колата, и тръгнах на двеста километра да пазарувам. Акумулаторът едва го съживих, комшията в автосервиза отсреща не ми даде от неговия ток, за да си свърша работата. Не искаше да ми даде надежда, имах пари да си платя, но явно за него съм малък клиент. В неговия сервиз само грамадни и луксозни коли и джипове влизат, аз ли с моята остаряла машина да го впечатля…
Взех някои сребърни неща, за други се договорих, натоварих на задната седалка един голям иконостас, в неголям кашон събрах икони, броеници, църковна утвар и поех обратно.
Срещата с една госпожа, издател на религиозна литература, обаче не се състоя. Нещо времето й попречило, може и тя да е имала проблем с акумулатора, а и да е попаднала за помощ на такъв помощник, като моя комшия…
- Не се безпокой, моето момче- ми каза тя по телефона.- Още утре ще ти приготвя колет с най-търсените заглавия. Сериозно момче ми изглеждаш.
Стана ми малко смешно, тя навярно е по-млада от мене. Но така хубаво говореше, че не исках да я прекъсвам. Все пак някой ден ще се видим, и тогава ще забележи побелялата ми брада.
Днес отново ми се обади.
- Моето момче, пуснах ти колета, всичко ще е наред. В началото ще ти е трудно, затова ти изпращам най-търсените заглавия.
Значи и тя е любителка на Джани Родари, помислих си аз.

Сега остава да подредим, да осветим, да рекламираме и да започнем.
Мисля, че много хора се нуждаят от надежда. Дали във февруарския студ или в идващата пролет и топлото лято, когато звездите в тъмносиньото небе ще греят в очите ни. Винаги трябва надежда.
А пък моята позната може да продължи така да ме нарича. Защото аз наистина съм едно момче, не се имам за нищо повече. Освен, че те нямат бели бради, със сигурност. Нали и аз съм бил момче…


01.02.2012 Любомир Николов

вторник, 24 януари 2012 г.

Лошото и доброто Фокси - разказ

Когато синът ми беше осемгодишен, поиска да си има куче. Бащата на негов съученик му подари едно малко пале. Беше от майка овчарка и баща канадски вълк. Синът ми, тъкмо започнал да учи английски, го кръсти Фокси. Макар, че Фокс значело лисица… Малкият звяр беше гражданин само една нощ. Скимтя и драска по балкона до сутринта, когато с детето и дядо му се натоварихме в ЗАЗ-ката и го заточихме на вилата, до онази малка река, която лятото пресъхваше, а цяла зима беше скована от лед. На една дълга стоманена тел сложихме гривна, към която го привързахме с кожена каишка. На пет месеца беше вече истински красавец. С черна лъскава козина и бляскави студени очи. В седмицата дядо му ходеше за ден-два, аз пък прекарвах на вилата задължително един от двата почивни дни. Лаеше като звяр, очите му бляскаха като на Баскервилското куче, зъбите му бяха като ледени грамадни висулки, имаше страхотен апетит. Ядеше всичко. Наистина всичко, сух хляб, кокали, костилки от праскова, угнили зеленчуци и плодове, остатъците от храната, прокиснал стар мед и дори джибрите на ракията, която всяка есен с дядо Данчо варяхме по цял ден до тъмни доби в една пералня-самоделка.
Добри времена бяха.
Фокси не беше много едър, но беше истински боец. Дори аз през всичките години малко се боях, когато го отвързвах от телта. Въртеше се като шугав, зъбеше се, лаеше, ровеше пръстта и веднага се втурваше към околните вили. Където влизаше в смъртоносна хватка с един Хектор, по-голям от него на ръст и видимо по-охранен. Но се връщаше винаги като победител, с нахапани крака и изпоядени уши. В очите му нямаше капка страх и колебание, че той е владетелят на тази дива пустош, където скиторех петнадесетина години. Ходех за гъби, за шипки, събирах джанки, диво грозде и билки, а на есен обръщах с един лизгар твърдата спечена и черна пръст на местенцето, където дядо Данчо изкара най-хубавите дни и нощи от живота си. Сигурен съм в това.
Но дойде една люта зима, снегът беше блокирал прохода, и така цяла седмица бяхме оставили Фокси без хляб и вода. ”Кучетата са издръжливи животни, ще оцелее”- успокояваше ме дядо Данчо. Както беше оцелял след едно отравяне лятото, беше дъвкал някакви отровни треви навярно. Три дни скимтя и се превива като куче, отслабна много, но отново се изправи на крака. Но сега не беше така. Когато стигнахме вилата, нагазихме до колене в снега, преминахме леда, скован реката, изкачихме се до плетената ограда и го видяхме. Беше се опънал целия, вдървен и с безжизнен поглед, беше прегризал кожената каишка, но явно до там му бяха стигнали силите. Беше умрял, на шест-седем години беше, в разцвета на младостта си. А дали не му беше липсвала женска ласка, не бяхме го събирали с някоя кучка, за да остави и той поколение.
Вечерта вкъщи на Пламен му се насълзиха очите. Беше вече голям, на около тринадесет.
- Къде го погребахте- попита ни той.
С дядо му се спогледахме, можеше поне да го излъжем. Бяхме захвърлили тялото му надолу под моста, нямахме сили да копаем гроб в тази ледена пустош.
Тогава за пръв път се почувствах виновен пред сина си.

Минаха няколко години. Две-три кучета бяхме взимали отново за вилата. Но не се задържаха, едното избяга, не разбрахме къде. Друго не беше читаво, трето имаше ли, не си спомням. И една пролет разлистих местния вестник и отидох да купувам кученце. Отново немска овчарка, мъжко, беше останало само в котилото. Беше толкова малко и сладко. Когато го вкарах в новата лада, то опика задната седалка и повърна кремвирша, който му бях купил. Този път го затворих в мазето. Няколко пъти слизах долу, не се чуваше. Но веднага, щом светнех крушката и жълтеникавата светлина ме обгръщаше, палето се втурваше с радостен лай към мен, скачаше като гумена топка нагоре по цимента, беше пощръкляло, че ме вижда пак.
Кръстихме го отново Фокси. Ваксинирахме го, сковахме му къща под блока, Щеше да бъде гражданин. Купувах му пилешки и телешки кокали, хляб не искаше да яде. Взе да расте бързо, стана истински хубавец. Но нямаше нрав на куче. Когато го разхождах по хълма нагоре, хората, особено децата, много му се радваха. Беше с кафяво-сив косъм, със стройно тяло и с топли очи, гледаше като човек насреща ти. И беше страхотно обичлив, към хора и към събратята си. В парка сутрин не го удържах, обичаше да се закача с всички. Малките булонки се плашеха от него, бая ядове си имах със собствениците им. ” Той е безобиден” - казвах им, но това не ги успокояваше. Вдигаха горките мальоци нагоре с верижките към себе си, с опастност да ги обесят за крехките им вратлета, горките. Затова престанах да го разхождам по тези часове.
По цял ден лаеше, но не злобно, а нетърпеливо, с очакване да го пусна на свобода навън. Един път отиде към един грамаден пес да си играят, онзи го трая веднъж, два пъти. На третия го направи на кълбо. Моят Фокси се скри зад мен, ушите му бяха кльопнали, трепереше от страх и болка. И след десет минути отново се затича към баткото.
Мисля си, че беше прихванал от моя нрав. И аз обичам хората, понякога лесно им се доверявам, дори съм малко наивен навярно. Смел съм, но не толкова решителен и упорит, завися от близките си, може би много се привързвам към тях. А бе истински Фокси съм, но не като черния звяр, а като другия, любопиткото.
На вилата ходехме лятото. Най-добре си прекарвахме двамата, аз ходех нагоре по поляните, той тичаше напред и край мен. После по реката се изтягах на някой гол зелен камък, слънцето прижуляше силно, мушичките и бръмбарчетата обикаляха наоколо, кучето тичаше по пресъхналото корито, вдигаше попови лъжички и жаби, после се спираше край мен и си тръскаше козината, за да я изсуши, водните пръски от която обгръщаха цялото ми почерняло и младо тяло, времето беше спряло. Не мислех за нищо.
Когато Фокси стана на три години, усетих че грижите около него ми натежават. Бизнесът залязваше, синът ми беше вече студент в София, всяко лято заминаваше като спасител по басейните на Вашингтон. Комшиите вече явно бяха започнали да скимучат, че мястото на това куче не е под терасите им. А и чувствах, че разходките му са недостатъчни. После се случи, че дядо Данчо се залежа и за четири-пет месеца си отиде. В последната му седмица Фокси стана неузнаваем. Беше тъжен, непрекъснато скимтеше, а последния ден само грозно и зловещо виеше. Прощаваше се с него, без съмнение.
И така няколко месеца след това аз се реших. Подарих го на един приятел от вилните места. Той си имаше и къща на село, направих го за доброто на Фокси. Така си мислех. Ще тича из големия селски двор на воля, ще яде селска храна и ушите ще му пукат. Три дни след това го сънувах, имах чувство, че съм го предал.
Мина се година. Вече вилата беше разпердушинена от крадци, запустяла беше градинката, бях разпродал каквото мога. Вилната зона беше обезлюдена, беше настанало друго време за всички там. Болеше ме, когато ходех сам, но животът продължаваше.
Тогава отново сънувах Фокс. И след ден-два на пазара срещнах новия му стопанин, приятеля по вила.
- Как е кучето, ти как си- го попитах.
- Фокси умря преди седмица- ми отвърна той.
Не ми причерня, но близо беше… Гонил бил някакви плъхове в един двор, били са натровени явно, и кучето за два часа си отишло. С пяна по устата. Но преди месец му се били родили кученца от една кучка в селото. Били ги събрали веднъж заедно.
- Искаш ли някое от малките, то ти се полага - ме попита комшията от онова, хубавото време.
- Не, нека друг ги вземе и да ги гледа- му отвърнах аз.

И сега, толкова години след всичко това, да ви кажа какво мисля. Ако забогатея някой ден, в което много се съмнявам, ще си купя къща на село. Някъде между Балкана и равнината. На един етаж, защото годините ми ще стават все повече, дай Боже. И в двора, трева и само трева. А покрай оградата шипки и малини. И плодни дръвчета, ябълки, круши, може и някоя дюля и смокиня да сложа. Ще си пея ” Посях аз две праскови и две череши”, и ще си гледам живота. Е, може един ред лук и чесън да сложа, от мен да мине.
И куче ще си взема. Мъжко, немска овчарка. От паленце ще го отгледам. Да тича в двора на воля. Внукът ми ще му измисли името. Той ще е кръстникът.
Не само Фокси е хубаво име за куче. Толкова други имена има, толкова други.


24.01.2012 Любомир Николов

сряда, 18 януари 2012 г.

Кандидатката- разказ

Вижда я отдалеч. Гледа с воднистите си очи малката табелка отвън, на стъклото на офиса. Висока, слаба, недобре облечена. Русоляви коси, светло продълговато лице. Неопределена възраст, може би около четиридесетте.
”Отново ще си загубя един час в приказки” - веднага си казва той и учтиво я кани да влезе. Имат среща в късния следобяд, рядко се заседява в малкото помещение, единственото преимущество на което е, че е на главната улица.
-Заповядайте – посочва старото кресло в средата на стаята мъжът и сяда зад малкото бюро.
- Искам да попитам какви са условията за заминаване, и колко ще ми струва всичко. В тези времена това не е без значение, нали - малко насила се усмихва жената и той вижда липсата на два долни зъба зад бледите й устни.
- Първото условие е познания по английски. Как сте с езика, пътуванията са индивидуални и трябва да разчитате единствено на себе си.

И тогава тя започва да говори. Как от една година е без работа, завършила за клиничен лаборант, но никога не е работила по специалността. Дъщерята е голяма, на двадесет. Работи, но парите не стигат, иска да й е в помощ. Все пак младите се нуждаят от нови дрехи и развлечения. За мъж изобщо не споменава. А има и възрастна майка, за която също трябва да се грижи. Но как да стане, като никъде не я приемат на работа. Готова е на всякаква работа, чистачка, готвачка, сервитьорка, каквото и да е. Затова иска да провери какви са тук условията, може и да се реши да опита. Но първо трябва да напредне с английския, той дали може да й препоръча къде може да изкара курсове поне за първо ниво. Знае, че има и самоучители, но иска да е всред хората…Не се плаши от работа, обявата е за санитарки и камериерки, нали…
Изведнъж вади носна кърпа от джоба си и крие некрасивото си лице с нея. После отново се усмихва с насълзени очи. Изминал е почти един час.
- Бяхте много любезен, ще помисля и отново ще ви се обадя. Само да напредна с езика. Казвам се Анастасия.
Подава слабата си ръка и излиза от офиса. Навън я поема забързания свят, вятърът е утихнал, неоновите светлини и новогодишните украси блещукат разноцветно, хората са излезли от работа и са се запътили на някъде, малките деца са се вкопчили в майките си, уличните кучета са се свили под някоя сушина.
Никой не я забелязва. Не e далеч времето, когато не ще е нужна никому.

Два часа след това мъжът отваря бутилка вино, ще има гости. Казва се Атанас.
Опитва го, мезетата са на масата, в стаята е топло.
Виното е отлежало и хубаво.
Но му горчи.




18.01.2012 Любомир Николов

вторник, 10 януари 2012 г.

Монах Селестиян- разказ

Снегът беше навсякъде. Бяло, бяло, бяло… Колата ми беше здраво закъсала в преспите, нямах достатъчно гориво и вече се виждах как замръзвам като новогодишна ледена висулка в този пущинак. Някъде нагоре трябваше да е онази махала, към която бях тръгнал. На гости на един стар приятел, с който не бяхме се виждали от много години. Нещо ми беше предизвикало любопитството, какво го е накарало да се забие сякаш вдън земята. Видяхме се малко преди Новата година, на коледния базар в родния ми град. Не можах да го позная. Беше се прегърбил, лицето му беше насечено и сбръчкано, но с някакъв мек топъл поглед в очите. Стори ми се много странно всичко това, все пак бизнесът му вървеше така силно преди време. Пътуваше из Европата много по-често, отколкото аз идвах по родните си места. Завършихме гимназия заедно, толкова години оттогава… Затова бях приел поканата.
Телефонът нямаше обхват, ръката ми леко кървеше, бях се ожулил когато слагах веригите още там, долу в ниското. В колата имах само малко вода и една бутилка уиски, все пак да не тръгвам с празни ръце. С две думи, яко бях загазил.
Вече се свечеряваше, слънцето за няколко минути беше пробило мътните облаци и ми беше дало малката надежда, че и този път ще се отърва леко. Но после червеният му диск се сниши зад синкавите високи върхове и ме обзе тиха паника. Защо ли ми трябваше този екшън…
Изведнъж го видях, първо чух скриптенето на стъпките по твърдия сняг, после черния силует, и най-накрая едрото, брадясало лице пред прошарената дълга коса, хваната на опашка отзад. Идеше ми да го разцелувам.
- Добра стига, братко – изфъфли мъжът и сложи бризентовата си раница на земята. Извади кутия с цигари и я протегна към мен.
- Къде по тези места- изпусна синкав дим нагоре той и тогава разбрах, че това си е божи човек, без съмнение.
Видях дънките, които се подавах под черната дълга дреха, и малкия дървен кръст около врата му.
- Аз съм монах Селестиян, там горе в порутения манастир служа на Бога- имаше мъжко лице и пожълтели от тютюна зъби, нещо говорът му беше неясен. Може и да нямаше петдесет.
Тръгнахме нагоре. Големите му стъпала, обути в галоши и навуща правеха пъртина, по която се стремях да стъпвам. Говореше ми нещо, което нито ясно чувах, нито разбирах. Какво значение има, късметът не ми беше изневерил и този път.

След час едва се виждаше нещо на пет метра от нас. Обувките ми вече бяха мокри, в раницата ми се подмятаха чифт бельо и бутилката уиски, два пъти почивахме за по една цигара.
- Аз съм наркоман, дай ми кафе и цигари. Виж, алкохол не близвам - беше казал монах Селестиян с широката си усмивка. И за това, че се спуска в града само за това, и да купи от чаршията нова икона. Всеки път.
- В седмицата слизам два пъти- значи в годината стотина икони си купува, сметнах наум аз.
- За това си давам парите, слава на Бога, не се оплаквам. Всичко ми е дадено, нямам нужда от нищо- едвам разчетох думите му.
Изведнъж замириса на дим, видях мъждукащи светлинки някъде встрани, и разбрах, че сме стигнали.
- Там е махалата, твоя човек го познавам. Добър човек, имаме се много, идва при мен понякога. Ако искаш, можеш и в манастира да пренощуваш. Но той е на час път нагоре - този път ясно чух поканата му.
Сбогувахме се. Идеше ми да го прегърна.
- Бог да е с теб, братко – и закрачи с широки стъпки нагоре в тъмното.

Два часа след това, пред огъня на камината и пукащите дърва, с топлината на греяното вино и умората от всичко, което се случи през последните часове, забравих да попитам приятеля си за монах Селестиян. Разбрах само, че е бил женен. Нещо ми говореше, че такъв добър човек не може да се е разделил с жена си. Сигурно някаква болест или нещастна случка я е отнела от него, това ми се струваше най-вероятно. Но кой знае, съдбите човешки са всякакви. И като си помисля, моят приятел е на час път до манастира, за какво да ходи толкова често нагоре.
Да не би и той един ден да се засели там, какво ли е намислил. Но нямах право да попитам, все пак душата човешка трябва да я пазим, а не да бъркаме с пръсти около нея.
И накрая, завит с топлите бели губери, всред тази смразяващо чиста и красива природа, само думите на монах Селестиян звучаха някъде в отлитащото ми съзнание.
”- Довиждане, и Бог да е с теб, братко!”
Който и да си, да бъде и с теб, добри ми човеко, така си помислих и сънят ме обгърна целия.

---- ----- ----- ----- -----

Беше вече лято. Един ден отново се запътих към махалата, в която се беше заселил моят приятел. Пък и да се срещна с монах Селестиян… Малкият изоран път беше огрян от слънцето, обграден с цъфтящи шипкови и къпинови храсти. Слънцето галеше гората наоколо, птичките пееха, животът беше хубав. В раницата си отново бях сложил бутилка уиски. Лесно паркирах пред къщата с голямата дървена порта, почуках, огледах се наоколо и разбрах, че нещо тук се е променило. Приятелят ми го нямаше, тревата в двора беше избуяла високо, нямаше следи от живот около къщата, в която зимата така щастливо бeше завършило моето премеждие.
И тръгнах нагоре пеша до манастира. След близо час влязох в монашеската обител. С гръб към портата, наобиколен от няколко малки кутрета, дялкаше нещо от дърво човек с тъмни дрехи, дори не се обърна да види кой нарушава спокойствието на това свято място. Миришеше на здравец, пчели жужаха наоколо, долавяше се ухание на тамян.
- Добра стига, братко- поздравих и с учудване видях, че това не е монах Селестиян.
Беше моят стар приятел, все така приведен, с насечено лице и с още по-топъл и благ поглед.

В края на зимата отвели брата Селестиян отново в затвора, откъдето преди години бил избягал. Осъден за убийство на жена си, може би от силна любов, или от ревност, и как не бил могъл да се справи със себе си в онзи момент, когато му причерняло пред очите. И в затвора станал много набожен. После надхитрил надзирателите и потънал вдън земя. До преди половин година, когато на чаршията, около магазина за икони, го арестували отново.
Но манастирът не останал за дълго сам.
- Пътят към Бога е дълъг, но решението за извървяването му при всеки е различно. Решил съм да не бързам, когато брат Селестиян излезе от затвора, тогава ще реша. Може и аз да приема монашество – така завърши разказа моя приятел от толкова миналото време.
- Икони дълбая, стремя се на седмицата по две да измайсторя. Нали не пуша, защо да се спускам до града напразно- усмихна ми се с благата си усмивка той.

А неговият разказ, кога ли ще го науча, се питах. Но нали душата човешка трябва да я пазим чиста, не посмях да задам този въпрос сега.
Може би някой ден, мислех си на следващата утрин, провирайки се по стръмната тясна пътека всред високите вековни борове.
И изведнъж се спрях, сепна ме една мисъл... Хм,знае ли човек каква съдба го чака.


10.01.2012 Любомир Николов