четвъртък, 4 октомври 2012 г.

Кръговрат-разказ

Художникът рисуваше картина. Беше надвесен над платното, палитрата му светеше разноцветно. С пестеливи движения нанасяше боята, присвиваше очи и ръката му отново описваше кръгове. Беше стъпил бос върху излъсканото дюшеме. Косата му светлееше, върху русата му брада се бяха спрели ситни капки пот. Една рижава котка го наблюдаваше, спокойно приседнала до вратата на задните си крака. Еднообразието не я изморяваше, нямаше за къде да бърза. Картината се рисуваше сякаш сама, художникът само я направляваше, сменяйки понякога ръцете си. Наоколо миришеше на боя, на терпентин, на талаш и дърво. Малки, големи, с тесни и широки рамки, сини, зелени, червени и черни, картините го бяха обгърнали целия.
Художникът рисуваше картина. Морето беше далеч, старите къщи бяха с един бряг по-близо, смокините даваха последните си плодове за това лято, което се беше приютило в ателието на сушина.
И тогава той влезе, подпирайки се с алуминиев бял бастун.
- Може ли да погледам- попита, вперил синия си поглед някъде надалеч.
- Разгледайте, не мога да ви обърна повече внимание – отговори му художникът.
Старецът се насочи най-напред към една голяма картина, на която две лодки се бяха протегнали в очакване да стихнат вълните, които се разбиваха в скалите. Рибарските мрежи бяха захвърлени в единия им край и чакаха да бъдат закърпени. Вятърът пилееше мокрия пясък и се блъскаше в полета на чайките. Дълго стоя пред нея. После обиколи навсякъде, винаги усещаше морето по платната, което сякаш го примамваше със своите бучащи или галещи звуци. Накрая разгъна със силни възлести ръце едно трикрако столче и седна да си почине.
А художникът продължаваше да рисува.
Циганското лято продължи дълго. Младият мъж вече беше свикнал с ежедневното потракване на бастуна по излъсканото дюшеме. Старецът не говореше много. Бил рибар петдесетина години. Но вече е стар и живее при дъщеря си, далеч от морето.
- Не, не ми липсва, а и сега имам твоите картини- беше казал веднъж, скривайки с жилеста длан една издайническа сълза.
- Внукът ми е обещал, напролет ще ме заведе при моя кей. И ще влезем навътре, навътре, много далеч. Ще хвърлим мрежите, ще ни гали вятърът, и тогава може и отново да прогледна, нали слънцето ми взе очите. Сега може и да ми ги върне, за какво са му на него.
И тогава художникът спря да рисува морето. То и нямаше място в ателието му за повече платна. Минаваха дни, без да докосне четката. Но пък старецът стана по-разговорлив, и такива истории разказваше... Понякога влизах при тях, виждах как пламък блестеше в двата чифта очи. Стоях прав край вратата, с рижата котка пазехме тишина, сякаш се бяхме наговорили. После излизах навън, и през нощта сънувах синьото море и червеното слънце. Вече мислех за лятото, и за дървените обшивки на старите къщи край брега, поели силния дъх на смокините.
Предстоеше дългата зима.

След която художникът отново започна да рисува морето. Старецът му беше завещал алуминиевия си бастун. И една лодка там, някъде на един кей, която само се нуждае от притягане, боядисване и нови рибарски мрежи. Морето е същото, въпреки че брегът е доста по-различен от онова, неговото време, когато е влизал далеч до хоризонта.
И ние с художника сме други. Имаме планове лятото да стегнем куфарите. Ще вземем рижата котка, тя ще ни чака на брега.
Ще изкараме и циганското лято. Не, няма да сме самотни.
С нас ще бъде синият виждащ поглед на стареца.
Картините и разказите малко ще почакат.
До другата зима.


04.10.2012 Любомир Николов





2 коментара:

Филип Данчев / malkiatprintz каза...

Неизбежният кръговрат - тъжен, но и топъл. Поздрави.

Любомир Николов каза...

Поздрави, беше ми драго!