петък, 7 март 2008 г.

Тази толкова стара история

Тази история е много стара, лична, но анонимността в чата ме кара да ви я разкажа.Преди няколко години случайно прочетох това стихотворение от Андрей Германов.
Писмата ти със пликовете сини
под свойта синя лампа във нощта
след толкова отминали години
отварям аз и бавно ги чета.
И своите. В учудване голямо
ме грабва чувството, че в тоя час
над свойто остро юношеско рамо
стоя, прозрял, с усмивка тъжна аз.
Как млада си била и колко зряла.
Как млад съм бил и аз. И как незрял!
Тогаз във всичко ти си ме разбрала,
а аз във нищо теб не съм разбрал.
И вече ми е безпределно ясно
коя била си ти, аз кой съм бил,
и кой тогава чувството прекрасно
с невинна юношеска е убил.
Като въздишка вън се стапя сводът.
Нощта е стара и часът е стар.
Сега съм вече умен, но животът
се пише във единствен екземпляр.
Това стихотворение сякаш бе писано за мен. Направо ме разтърси. Затова ви предлагам писмо на едно момиче до мен, писано март 1969 година. Бяхме на седемнадесет.
Скъпи мой,Отново лежа…Номерът мина….Много ми е тежко, за какво по специално не зная…Трябва да се преструвам, омръзна ми …Искам да си при мен. Понякога така страстно те желая - струва ми се, че се задъхвам… Радвам се, че не се случва, когато сме заедно, иначе мога да те лиша от скъпата ти девственост.Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти.Ох това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска.Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш.Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се присънва ми се далечния хубав Кики.
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години.?През тези дни непрекъснато се самоизмъчвам със спомени. Моят скъп предишен Любо гоняма вече, не ми говори нежно и хубаво за пеперуди, за звезди и слънце…Но сега времето е друго/ естествено/ , самите ние сме се променили / сигурно/ , затова мислим за бременност, бебета и предпазни мерки. Защо се чувствам така самотна. Ето ,ти твърдиш, че ме обичаш, а не мога да почувствам тази любов, не може да ме сгрее.Любо, така ми се иска да пътешествам, да пътувам във влак с панталон и риза, да има приключения, не, не – да яздя кон из прериите, да ме преследват и конят да галопира. После да се явиш ти и да ме избавиш. Сигурно ще се смееш като прочетеш тези глупости, но аз често си измислям подобни неща. Е, не само такива невъзможни работи.Хайде, да не кажеш че съм абсолютно бебе-вчера си представях, че сме женени и т.н.Мъж, вчера като се връщах от училище видях едно много хубаво “нещо” на една витрина.И веднага започнах да се ядосвам, че не съм го видяла по-рано-щях да ти го подаря за рождения ден. После започнах да се успокоявам, че ще ти го купя за 18-тия рожден ден. Но 70-та година е толкова далеч…Ето сега знаеш горе-долу какво мисля , когато съм сама. Искам да знам същото и за теб.До сега не ми се е случвало да разбера какво мислят “мъжете” за момичетата си.Аз сигурно ще лежа до края на седмицата. Лекарят така каза. Ако не умра до тогава ще тевидя в неделя.
Толкова е скучно, напиши ми нещо , Любо.Целувам те хиляди пъти, мой хубав.
С нетърпение очаквам да те видя.
26 март 69 г.
И накрая отново Андрей Германов.
Ний срещаме се още рано-
съвсем еднакви.И връстници.
И под небе с любов огряно
разделяме се като птици.
И си отиваме, и двама
недоразбрали свойта мъка
и после в самотата няма
все носим странната разлъка.
А тъй е хубаво,когато
и двамата са още в полет:
мъжът във зрялото си лято
жената в ранната си пролет.
Не са ни хубаво разчели
И възрастите са прегради.
Мъжете трябва да са зрели.
Жените трябва да са млади.
Разказа тази история в поезия и проза Любомир Николов

четвъртък, 6 март 2008 г.

Моите щури истории

Мисля да обединя три истории, които се случиха през 93 година.
Тогава бях на 41 години, все пак по-обяснимо е заглавието на това, което ще разкажа. Сега обаче нещата са малко по-различни, и то не от нежелание за щуреене, напротив. Но нали 55 е по-друго нещо, за съжаление откъм възможности.Да не се оплаквам, защото след време, дай боже и тази възраст ще я считам за почти младежка.

Първа Как преплувах язовир Доспат, и то два пъти наведнъж.

Беше хубавото лято на 93 . Бизнесът бе в разгара си. Самочувствието ни достатъчно голямо, за да си позволим с едни приятели две седмици почивка на Слънчев бряг и язовир Доспат. За морето какво да кажа, в ресторантите вечер правехме по-големи сметки от чужденците. Имаше едно заведение “Хонолулу” , голям майтап бе, когато го открихме на края на стария Несебър. Аз го бях набелязъл от обява във вестника.Та какво ли не беше. Кралски скариди, бири, после отново скариди, основното ястие не си го спомням. Около нас се въртяха сервитьорите, накрая на вечерта ни извикаха файтон. По друг начин нашият доайен на компанията Кирчо, по-голям на години от нас, но не по-малко щур не желаеше да се прибираме в хотела . А на “Фрегатата” и “Магурата” бяхме в стихията си.
След десетия ден заминахме на язовир Доспат. Отседнахме в хотел на края на язовира, до пътя за Сърница, едно много загубено градче ли, село ли, не знам.
Природата в Родопите е чудна, мека, величествени гори, но на мен ми липсваше морето. И така на втория ден аз казах на цялата група, влизам да плувам. Не прекалявай, ми отговориха те. Пък аз им “разказах играта”.
Отначало не мислех да го правя. В тази си част язовирът е много тесен, но все пак отсрещният бряг си е далеч. Някъде около средата си рекох, я да го преплувам, та какво да правя на брега. Синът ми на петнадесет, момиченцето на приятелите на седем. Скучаем всички, релаксираме след морето. Но не и аз.
И тогава Кирчо наду клаксона на колата. Аз не можах да разбера отначало защо. После вече бе късно, не ми се връщаше, бях се запътил към другия бряг. Излязох без проблеми, но от рамената, краката и ръцете ми се провлачваха разни водорасли. Брегът бе кален , гаден и мочурлив. На тридесетина метра един стопанин пасеше коня си. Много втренчено ме гледаше, този пък откъде изникна. Постоях на един камък, десетина минути са много, и пак във водата за обратно. Не ми се заобикаляше покрай язовира, покрай мотела, после край гората до мойте хора. Ще плувам, по-лесно е през хладката вода, бе започнало да пече яко.
Лесното някъде към края започна да свършва. Около час и половина бях плувал, слънцето бе вече в очите ми, почувствах че вълнението ме връща обратно. Тогава под диафрагмата ми се надигна уплахата, но само за малко. Просто свикнах бързо с нея, трябва да изскоча, няма как да си го призная, че се увляках. После бе друго, при все че умора имаше не тя щеше да решава.
На брега бяха прибледнели. Какво ви става, вече бях куражлия да кажа аз, че не ме ли знаете как плувам, какви са тези паники. Не и не, проговориха ми чак вечерта в кръчмата в Сърница, там сръбското бе на особена почит. Може би и вкусът на говеждо в кебабчетата ги е подсетил, че не всеки е идеален, в това число и аз.
Късметлия си, ми каза един местен след като му разказахме. И сигурно беше прав.

Втора Крос “Ивайло”- на Света гора, аз съм от спонсорите

От трите истории тази е най-кротката. Бягам от много малък, просто не знам откога,откакто се помня. Бях почти на десет, в училището знаеха вече, че съм много добър.Имаше едно състезание в градинката на църквата “ Николай Софийски” .134-то училище е в единия й край. Тогава аз бях първи от всички , в трети клас, а имаше и седмокласници. Гледаха ме като извънземен, опулени как този дребосък може да им скрие топката.Такъв бях, можех. Та същата година ни заведоха на стадион “Септември” в Красно село- на края на София. Да гледаме някакво състезание на големите. Издържах до втория старт. После скочих до учителката по физическо. Трябва да бягам, й казах. Но ти си още малък, може би след година, две. Невъзможно е да чакам толкова, сега слизам на пистата.Много дължа на тази жена, намеси се и аз стартирах. Нямах дори гуменки, бях бос.За първи път с нисък старт и пистолет, разбира се че закъснях след сигнала. Но после ги отнесох. Победи ме само един,той бе голям и трениран, нямаше начин да не е първи.Треньорите ме прегръщаха, искаш ли да идваш на стадиона да тренираш -чака те голямо бъдеще .
И така се започна с любовта към леката атлетика.
Кросът “Ивайло” бе след толкова години. Трябваше да го подпомогна, та нали и на мен са помагали. Освен спонсор обаче, пак както преди много години не се сдържах. Ще участвам, може ли да бягам с младите, само за идеята. Развеселих съдиите, но нали съм дал средства за това престижно за онова време състезание. Съгласиха се. Бягах със сина си. Той на петнадесет години, аз малко над четиридесет. Не му се дадох, теглих го през цялото време, дори мъничко го надвих. Е , още ставам и спокойно награждавах победителите, та нали и аз се състезавах със тях. Как може толкова да се вживяваш в едно бягане, ми казваха после приятели. И сега ми се иска да отида на стадиона, да направя седем обиколки и половина, но коляното ме е предало вече. Сърцето обаче не е.


Трета Колело “ Турист” , руско, със четири скорости


Винаги съм искал да имам колело. Като малък карах само лятото, на село. Започнах късно.И направо на голямо, но под рамка или на дамско. Карали ли сте под рамка, защото сте дребни все още. Емоция,караш изкривен, но караш. Та така на около четиридесет отидох от Търново в Севлиево да си купувам спортен модел колело . На пазара се свършваха веднага , взех един вестник с обяви и така го открих .И една събота в десет хванах рейса. Не знам каква сметка съм си правил, обаче освен парите за колелото нямах и лев. Та колко са петдесет километра . Нямах дори един сандвич. Около обяд стартирах обратно. Още веднага извън Севлиево веригата изскочи . Хайде целите ръце в смазка, след десетина километра пак същата история. Някъде след три часа бях на десет километра преди Търново, на едно капанче. Гладен бях като вълк, колкото и да звучи банално. Свитки ми се виеха, никакви плодове от крайпътните дървета не можеха да ме залъжат. И както си пиех вода пред ресторантчето, не мислейки доколкото мога за друго, спря една кола до мен. Тежкари със дъщеря като слънце, но капризнаааа… Искаш ли грозде, попита я баща й , като го миеше, да не би щерката нещо да се повреди. Гримасата й ме влуди.” Как може да не искаш” ми се щеше да извикам, “давай го тук”. Това бяха думите , на гърлото ми бяха. Едвам се сдържах. Захвърлиха го на пътя, направо откачих. И отново на педалите.Когато пристигнах в къщи час и половина бях на масата, щастлив че ям и пия. Изпих една бутилка вино, сигурно доста нещо съм изял, не помня точно. Карах го това колело десетина години. Все сам, по пътищата, до Дряново, до селата наоколо, веднъж един познат ме попита, с кой камион го довлече до нашето село това колело. Какъв камион, само с него съм, не можа да разбере какво му казах, не можеше да повярва .
Имахме една малка виличка на петнадесет километра към Балкана, редовно ходех с колелото там. И се връщах. Но есента на същата 93 ми се случи случка. Беше чуден ден, топъл и слънчев. Бях на вилата. След няколко дни щях да купувам нова кола, мислех си за това. И се увлякох. Наздраве за покупката,така до свечеряване. Не че не можех да остана там да спя, но така било писано да се случи. Награбих колелото и излязох на шосето. На Хаинбоаз.Само след километър кракът ми изскочи от педала. Сега знам защо състезателите са с вързани за обувките педали. Пък и те май спазват някакъв режим , не вярвам тестът им за алкохол да е положителен по време на състезание. Аз обаче не отчетох това , шосето ме посрещна и дясното ми рамо като се опомних беше неестествено ниско. Линейка ме закара с колелото в болницата. Представяте ли си, в спешната помощ с колело. Голям цирк. После ми направиха най-шантавата шина, която може да има. Донеси си резервната гума от колелото, през сълзи ми каза докторът. Толкова остарели методи на лечение ми приложи, че моя съученик, лекар от МВР болница дълго го подиграва, когато отидох там след седмица на преглед. Около гърдите до кръста с гипсов пояс, а към него гумата за да притиска и намества рамото. Голяма веселба. Така карах двадесетина дни, на работа бях, големи продажби осъществих. А новата кола я докара братовчед ми, но на третия ден с превръзката и едната ръка я управлявах вече.Не се стърпях , не можех да чакам да ми махнат гипса .
Сега като пиша това ме напушва голям смях, чудя се на себе си .
Ами това беше.За тези, които не знаят, триатлонът е спортна дисциплина. Много трудна. Изискват се комплексни качества. Километър и половина плуване, после около четиридесет километра колоездене. На края , за втвърдяване на мускулатурата на краката около девет километра крос. Не съм съвсем точен , но това няма значение. Моят триатлон бе по-различен и няма да се повтори , което си му е хубавото.

сряда, 5 март 2008 г.

Историята на две снимки или как открих Иракли

Годината 77, която завършихме строително инженерство с двама приятели заминахме да отдъхнем от проекти и чертежи на морето . Знаете ли къде е Иракли , ни попита майката на единия , която ни намери карти към Ленински районен съвет- на бунгало с три легла . Какво повече ни трябваше?
Иракли , за пръв път го чувахме това място , там имаше една гора , един пионерски лагер и 5-6 бунгала . И морето .
Десет дни бяхме на много еднообразен режим . До обяд плуване и плаж , след обяд мента и плаж , вечер бира и пресен сафрид от морето, където излизахме само за емоцията , имаше кой да я лови рибата . И това в пълна изолация от света . Само за храна се засичахме в пионерския лагер с мальоците и ръководителите им . Бяхме дори поканени на лагерния им огън . Единият от нас /не аз / бе хубавец и отнесе доста искрящи погледи от някои пораснали вече пионерки . От тези дни имам една снимка , тримата на плажа , млади и безгрижни .
Но явно това отшелничество не ни е било съвсем достатъчно , защото след месец заминахме пак на море в Созопол , но с момичетата , за които есента се оженихме . А това е друга история .
Сега тези двама приятели ги няма , единият остана на 42 , другият преди около година си отиде . Аз , който се определям като неподреден в амбициите си , подвластен на емоцията , а пък същевременно склонен към рискове в прекарването на свободното си време съм тук , а тях вече ги няма . Понякога ми липсват .
Та след морето минах през Казанлък , имам много роднини там . Вървях си по пътя и изведнъж без да разбера как и защо влязох в едно фотоателие . Сигурно съм искал да се запечата на лицето ми това спряло откъм действие време , едновременно сладко и в
дълбочина леко тревожно с идващата неизвестност на бъдещето .
И защото такива мигове като Иракли са толкова редки , затова си ги спомняме с голямо удоволствие и малко тъга .

В памет на Митко Влаев и Графа

Оброз и село Долни Лозен - история

В началото на 74 с моя колега от ВИСИ и приятел Графа бяхме на театър в Сатиричния. Не си спомням какво сме гледали, с него често ходихме на “ търси се”. В антракта към мен се приближи Соня , какво правиш Любо, искаш ли да дойдеш в нашата организация- липсват ни мъже. Соня следваше медицина. Познавахме се от малки, тя е от Казанлък, моят род си е от там. Живееше в къща с братовчетките ми. Заедно късахме зелени кайсии от двора вечер , всяко лято бяхме с брат ми при тях на гости. И така аз , Графа и Митко Влаев
станахме дейци на студентското червено кръстко движение. До лятото организирахме едно честване на организацията, това беше. Но през лятото трябваше да се обучаваме петнадесет дни на лагер в Долни Лозен . Щеше да ни се зачете като лятна бригада, какво по-хубаво от това. След сесията дойде време за море, беше рано за Червения кръст. Тогава Влаев ни каза, в Обзор са мои хора, служил съм там, бях шофьор на едно поделение. Готвачката към стола е печена, ще ни намери квартира ,няма проблеми. След нощния влак София- Бургас и някакъв рейс бяхме в Обзор. Готвачката бе на лице, но квартири липсваха. Няма да ви оставя на пътя, ще ви настаня при нас и ни даде малка стая, леглото бе две пружини една до друга, по средата преградени с метални пръчки. И на това бяхме доволни. Но имаше едно неудобство, този в средата лежеше на пръчките. Бяхме десет дни, падаше ни се по три дни всеки върху пръчка. Не е толкова зле, един ден обаче остава свободен, кой ги яхваше за последно не си спомням. И тогава това наше въртене ме накара да кажа, повече никога не искам да идвам на море в Оброз. Много смешно ни прозвуча, така си го наричахме градчето цяла година , а и след това.
За Оброз какво да кажа, това лято минах оттам. Къде са онези години, станало е градче чудо.А тогава освен с най-студената бира и с най- студеното море не мога да го запомня с друго. А по нашето море съм ходил доста. В Долни Лозен пристигнахме с два дни закъсне-ние. Защо-не си спомням, казах им-няма страшно, нали Соня е наш човек. През тези две седмици ние бяхме най- щастливите хора на света. Спахме всеки на легло само тримата във войнишка палатка за дванадесет души, голям кеф. Сутрин след закуска бяхме на курсове до обяд. След обяд самообучение. “Нашето “ бе по спортен бридж и барбут . А вечер задължително след вечеря в капанчето отсреща, откриваше се чудна гледка към Стара планина и Софийското поле. До късна вечер лятото ни галеше със своите звуци, всички бяхме на 20-22 години, животът бе хубав . Тримата от София , шестимата от Пловдив. Веднага се обединихме, дори това стана още преди да пристигнем първия ден в лагера. Пловдивчаните бяха слезли до града, на началната спирка видяхме готини мацки с един сериозен и по- голям от нас вече мъж, всички с тениски , на които пишеше Здраве и Бодрост, а в средата червен кръст. Това са нашите хора, казахме ние и двете седмици бяхме непрекъснато заедно. Най – големият Симеон бе женен, после Коцето със приятелката си Стефка. Оставаха свободните Дария, Величка и Илиана. Още първия ден си ги разпределихме. Нямахме никакви разногласия. За Графа като най- красиво момче бе най-красивата Дария. За Влаев като по- едър, това мъжко момиче Илиана. Аз си падах по Вили, много не говореше, но и не цепеше басма никому. Те си знаеха за нашето решение, нямаха нищо против. През цялото време, около година след това си останахме само приятели, това бе чудесното. Имам няколко снимки от тогава, аз със вефа, по цели нощи слушахме радио Лаксемберг.
Есента бяхме на Пловдивския панаир, после се случихме на тридесет километра едни от други на есенната бригада. Когато една вечер момичетата цъфнаха с тениските здраве и бодрост в нашата столова направиха голям фурор. Бяха дошли на автостоп. После ние ги изпратихме до Първомай мисля , че беше. Не можеше да ги оставим в тъмното сами да се прибират. После пък ние обратно на сутринта, не легнахме цяла нощ. Дори бяхме взели разрешение от коменданта на лагера, че можеше ли да откаже на такива момичета.
На другата година пак бяхме на Долни Лозен. Малко се поизложихме, защото като стари кучета не ходихме и на утрешните занятия. Отново бе славно, за нашата компания
всички от лагера знаеха, бяхме на почит. Но пловдивчанките и двете момчета ги нямаше.
Не , не беше същото.

Автостопът през 70- те - разказ

На випуск 1970 от Осма гимназия

Излъчен на 25.04.2007 по Инфорадио

Първият ми стоп бе със Георги Ванев. Беше начало на лято 69, току що привършили даскала. В “Правото” до Попа се сблъсках с Ванев, бегло се знаехме. Тръгвам за Пловдив, няма с кой. Бях спонтанен , както винаги и след час бяхме на Цариградското шосе. Георги бе опитен в стопа. Ръката му показваше уверено посоката, пръстите сочеха, че можем да пътуваме двама, а може и по един. Обикновено я свиваше в лакътя, щом колитe профучаваха покрай нас. Благословията му съм я забравил, доста цветуща беше .
Георги Ванев бе интересно момче. Каза ми, докато висяхме на шосето две-три свои стихотворения, бяха много добри. Той ходеше с Антоанета Олева от техния клас . Осма гимназия имаше безброй паралелки, май до “Л” . Олева бе много балансирано момиче, живееше около площад” Йорданка Николова”. Там тогава тръгваше малкото трамвайче за Семинарията. Веднъж се връщахме заедно от училище за в къщи. Изпратих я до тях, после до хотел “Хемус “не ми бе далеч. “Милин камък “бе улица бижу тогава. Ти нали ходиш с едно много нежно момиче с кафяви очи от “И “ клас , ме попита тя. Как го е разбрала в голямата тарапана от ученици, изненада ме с наблюдателността си.
Есента бяхме заформили една компания, съвсем случайно. Момичетата бяха от нейния клас.Тя, Анна-Жени, моят приятел Хари си падаше по нея, стърчеше една глава над него, наистина голяма двойка. Също и двете хубавици на гимназията, Красимира Цветкова и малката Краси. Цветкова яко движеше с Ашо Тодоров, сина на Станко, втория след вожда. Да оставим настрана факта, че Новата 70 година цялата осма гимназия се бе изсипала на улица “ Оборище”-на гости у Вовата Живков , баща му бе осигурил яки мезета и пиене . Към един и половина двете Красимири кацнаха у Хари да доизкарат празника с нас, ние не се подведохме с тълпата. Всички са пияни и драйфат навсякъде, през смях ни казаха те.
Та в тази компания от момчетата бяхме аз, Хари и Стефан-чадото. И неговият баща бе из върховете. Сутрин се изреждахме да си правим дневен терен по къщите на бутилка вино- преди училище. Може това да ни е стимулирало, всички бяхме “ върха” като ученици. Само дето попушвахме, веднаж минах бързайки за час след пушкома покрай директорката. Казваше се Вачкова-учителка по литература и жена на главния прокурор на България. Беше много разбрана и готина. Любо, поне мини на по- качествени цигари, ужасно смърдиш. Че как да е иначе- “Мелника” ухаеше отвратително.
Та да си дойдем на думата. С Ванев пристигнахме в Пловдив и веднага на лятната тераса на Тримонциум, пихме водка с половин люта чушка в чашата. Бе много изискано, за разлика от спането в една малка кухничка при негови познати.
Така дадох началото на мойте стопове.

След месец с Хари заминахме за Велико Търново.
По- безмислено пътуване не съм правил. Тръгнахме с палатка, аз я бях осигурил.За сигурност . Някъде по средата на пътя вече разглеждахме поляните наоколо, ще нощуваме навън , няма как . Извадихме късмет , силен вятър ни одуха на каросерията на една Газка. Така по тъмно бяхме в Търново. Парите ни обаче бяха намалели. Витиня бяхме превалили с кола Варшава, баща и малкия му син. На някакъв разклон ни стовари и ни поиска за бензин. Спомням си, че му дадохме 4 лева, много за онова време, бензина си го бе избил отвсякъде. Така че след като хапнахме в една кръчма в центъра се запътихме към гарата. Дремахме цяла нощ във влака, пристигнахме в София сутринта и аз отидох да си взема заплатата . Бях работил около двадесет дни като бояджия. Толкова дни бяха нужни на бригадира да се престраши да ме напъти културно за в къщи, явно стопа ми се отдаваше повече от четката с боята. Взех не лоши пари, бяхме във ваканция. Същия ден ме срещна Нелата от нашия клас. Тя бе голяма симпатяга, с най- късата пола от гимназията, а и имаше защо. Така хубаво ми завидя, че ми се дощя да я черпя една паста около кафе “Бразилия”, на Витошка. Там живееше тя , но не се престраших.

Най –голямата емоция в стопа бе на другата година. Вече завършвахме гимназия. За празниците десетина човека , преди всичко от нашия “ И “ клас се дигнахме за Търново. Пътувахме срещу първи май с влака , на гарата валя сняг на най- големите парцали, които съм виждал. В купето Емо Манев дънеше китарата, псуваше на всяка втора дума, “ копеле, ще си изкараме много гот” . Думата копеле не слизаше от устата му.
В Търново кацнахме сутринта в хотел Янтра, голям зор бе да ни настанят. Нямахме резервация. Втората вечер спахме в един апартамент, сега офисът на фирмата в която работя е на тридесет метра от него. Не го помня къде беше точно, освен че бе на партера.
От цялото прекарване вечерите бяха най- свежото нещо от уикенда. Първо “Света гора,” елитен ресторант за онова време. Сега е развалина. На хълма се качихме с Арсения, останалите се натовариха на такси. Изпуснаха много, хълмът е чудесен и днес . Ние пък изтървахме местата около масата, снимката показва цялата група . Емо Манев, Красимир Марков, после Косьо, бе си довел маце от някъде . Веско Харизанов на първа линия, Кинчето и Гришата, Бижара със Гого артиста, разбира се. Тогава той се снимаше във филма “ Сбогом приятели” и бе много важен. На предна линия Нелата, с къса пола както винаги. Ние с Арса сме седнали зад едната страна, не ни пукаше обаче . На снимката го няма само Валентин Василев, той имаше род в Търново и бе закъснял .
Другата вечер в бара на хотел “ Етър “ профукахме всичките пари . Щяха да ни прибират двама татковци на някои от нас с две коли до София . Бе неделя . Групата се сбогуваше , трябваше в понеделник да бъдем на даскал . Нещата за мен обаче се развиха другояче . Нямаше място в колата за един от нас , която дойде да ни вземе. Аз се жертвах , дадоха ми около лев , колкото струваше автобусния билет до селото, където бе другата кола . После щеше да е лесно.
Рейсът бе препълен , шофьорът не ме качи и аз останах в Търново с един лев , вече гладът ме гонеше яко . Мислих не повече от пет минути . Посоката бе Габрово , от там спасителния с роднините Казанлък . Вървял съм доста , около двадесет километра , вече ми стана ясно , че са ме изоставили . Знаеха , че нямам пари , но групата е по- силна от един , ще се оправи са си мислили .
Около четири часа след като тръгнах извадих късмет , стопът потръгна . В Габрово на автогарата бях около шест часа , свечеряваше се . Рейсът тръгваше в седем за Казанлък, но на сутринта. Бях съкрушен. Опитах се безуспешно да си продам скапания часовник . После пак на шосето . Този път чаках не повече от пет минути . Едно семейство със шкодичка ме взе . Бяха прали черги на “ Етъра”. Идваше ми да ги разцелувам .
В Казанлък си взех билет за Черганово- стотинки беше. После останалото за сандвич и лимонада, бях вече по- добре.След час вечерях при баба ми най- сладката манджа . Това е маслини с пресен лук. Чудесна е.
Та оттогава мойто прибиране от Търново до София нещо трудно става , така двадесет и пет години съм болярин . Май че вече съм по-малко софиянец , отколкото търновец .

Десетина дни преди казармата , началото на септември същата година заминах за морето. На автостоп и сам . Бях вече с немалък опит , а и сам е по- лесно. Хари ме извика на “Дружба “, чудесно ще е , оптимист както винаги . Имах тридесет лева в джоба , на Ботевградското ме качи след доста чакане камион за Пловдив . Какво пък , вместо при Хари ще отида в Созопол , Митко Влаев и тайфата от Лозенец бяха там. Бебо, Владо Томалевски и сестра му , цялата улица “ Елин Пелин “ се бе изселила на късно море. Тогава септември не бе толкова популярен , това му харесвахме на сезона . Спокойствието.
Още в началото на пътуването обаче този тип , дето въртеше геврека ме накара да съм нащрек . Спря на някаква малко площадче и накупи шоколод “ Крава “ и банички за цяла рота. Този не е със всичкия си , веднага му разбрах намеренията . При все , че и сега не са ми ясни как стоят нещата , а и не искам да ми се изяснят . Като не проби с покупките предложи да си наберем сини сливи от някаква градина до пътя . Аз му креснах не ща ти сливите и той малко се вразуми . Беше чак до Бургас , излъгах го ,че съм решил да остана в Пловдив .Така се отървах от мазната му физиономия . Малко ме бе шубе , но с това прик-лючи .
После замръкнах в Карнобат . Трябваше да спя в хотел . На сутринта стопирах една линейка до Бургас , още групата реанимираше в палатки на Харманите , когато ги събудих . Созопол е готино място , но Хари е по- готин и на другата сутрин поех за Варна .
Сега с нищо не си спомням това пътуване , значи е било перфектно. Хари бе с майка си на почивна станция , аз се установих в лозята на Виница в една вила , не бе проблем разстоянието до плажа за мен. Цялата почивка изкарахме в бар”Каменното цвете “. Музиката на Криданс бе на висота там , ромът сруваше стотинки . Компанията бързо набъбна . Не липсваха и гаджета . Около Хари си е винаги така .
След седмица трябваше да се прибирам. Бях си оставил няколко лева за влака до София . Нямаш проблеми със стопа , ми каза Хари . Първо превърнахме влаковия билет в ром . После той взе още десетина лева от майка си за мен , които също профукахме.
На сутринта тръгнах пак само със стотинки в джоба . Стопът ме изкара до Плевен .
Това ми бе достатъчно . Целият път взех наведнъж , хласкайки главата си в таблото на вартбурга , с който се влачех цял ден . Толкова ми се спеше след дългата нощ , в която се редуваха рома с ритмите на рока . Моят приятел от осма гимназия , математика Зари бе от Плевен. След като си отпочинах ми купи билет за влака и така на 15 септември влязах в Спортната школа.

Сигурен съм ,че ако там имаше дисциплина “ Стоп “ нямаше да има по- добър от мен .

вторник, 4 март 2008 г.

Вечер на село - стихотворение

Черни биволи бавно стъпват
покрай старческите седянки.
В очите им е застинало
първото есенно слънце.

Потни коне опъват гриви шии
над каменни корита.
Копитата им звънко чаткат
и карат селския асфалт да тръпне.

Мъже с цървули и ризи бели
шума от нови строежи донасят,
вдигат тежки ръце за поздрав
и за пчели и коситба говорят.

Стари жени пред залеза седнали
цветни прежди преплитат.
Младите булки беззъбо одумват
и към голокраките внучета гледат.

Момчетии с измити перчеми
яхнали гордо моторите лъскави
с прашния рейс се надбягват
и за своите градски момичета мислят.

Топлината на спомените - разказ

Публикуван на 05.02.2007 във вестник "Искра" - гр. Казанлък

Така се случи , че любимата ми братовчедка Мичето и мъжът й Панайот ме помолиха да напиша нещо за нашето общо детство, ти можеш, казаха ми те . Колко е трудно . Не защото нямам думи за спомените , а защото това с думи не се описва . Описва се със сърцето . И все пак ще опитам .
Черганово,това за нас е пътнишкият влак от централна гара София, който чакахме цяла година. Вечерта , преди да заминем с брат ми си мислехме, че не ще можем да заспим от желание да сме вече пристигнали. Купето с непознатите, които казваха винаги, каква нежна и млада майка, а такива пораснали деца. Искрите от черния локомотив, които ни влизаха в очите, търкахме ги с шепи и отново главите ни бяха навън. А всяка гара, макар и малка я записвахме, защото ни приближаваше до нашето лято, изпълнено с такива важни събития. Всичко бе отрано премислено и преживяно, и макар че не се случваше така, както си го мечтаехме, бе още по-хубаво.
Аз бях момчето от Голямото село-с топката. Тази кожена топка , която събираше децата дори и от крайната махала, в центъра, пред чешмата на голямата зелена поляна. Защото бе една за всички, топка с надуваем плондир, груба и тежка, но пък така кротка в краката ми, бях най-добрият. И затова всички деца ме обичаха. А когато се затичвах, вихърът покрай мен изоставаше и не можеше да ме стигне. Краката ми бяха леки, силата в гърдите ми никога не стихваше, исках още и още. Нямаше кой да ме надбяга, летях с добротата си , обичах всички.
Брат ми беше друг. Сдържан, моите емоции му бяха чужди. На прегръдките ми отвръщаше с досада. Но аз знаех, че държи на мен и това ми стигаше. Все още малки бяхме, заедно скочихме върху едно пораснало момче, което ни дразнеше. Бяхме заедно и това ме правеше уверен и силен. После той с книгите си, аз с топката , събирахме се когато ни водеше някъде далеч,сякаш винаги е бил там и знае какво ни очаква. Беше лидер, сам , но винаги уверен в решенията си.
Съботите чакахме с нетърпение. Тогава с прашния рейс на площада, до църквата посрещахме братовчедките си. Бяха толкова красиви и модерни, понякога исках да съм винаги с тях. Как е любовта, ни питаха те, сякаш нашите момчешки тела бяха готови за това. Малко се плашех от тези въпроси, не закъснявам ли вече, дали ме харесват момичетата. Та аз съм хубав, защо не ми се случват такива неща? И как ни гледат с превъзходството на своите две , три години в повече, та това е много време, на тях всичко им е ясно.
Най много обичахме да ходим в Казанлък. Оставахме там за десетина и повече дни, измити от селския прах, докарани с чистите дрехи и леките сандали, излизайки надвечер по “движението” , люпейки семки. Винаги имаше познати момичета покрай нас, чувствах как ми се стяга дъха от тяхното присъствие. А лятното кино изгледано и на изхода с желанието да си вече голям, да можеш всичко, без да знаеш какво е то…И летния двор с неузрелите кайсии, но нали сега трябва да бъдат откъснати, сега сме заедно и го искаме, защото ни е забранено. Тъмно е, няма кой да ни види и утре е толкова далеч…
Играехме в театър. Бяхме сами всичко, режисьори , артисти, реквизитори, дори късахме билетчета и то срещу левчета, та лятното кино е така близко и филмът красив и вълнуващ. Публика разбира се ,че имаше и то най вярната и обичаща ни- нашите родители. Я как са го измислили децата, та кога толкова са пораснали. Помните ли “ Хитър Петър”? Естествено , че брат ми в главната роля, хем хитър, че и на всичкото отгоре и Петър. А баба Марийка, ролята си идваше с името.Малката Цеца не е вече толкова малка, повече красива , за да е за тази нейна роля, но тя ще се справи, каквато е кокетна няма да й е никак трудно. Накрая аз, кръглия в лице като питка Настрадин Ходжа, вечно засмян и оставящ се да го излъжат. Просто щом така им харесва, нека да им доставя удоволствие, да се радват, аз си имам вятъра, с него ще си меря силата.
И така лятото си отиваше. Ние вече бяхме пораснали, видимо не, но го чувствахме. Резките на селския праг ще чакат и ще ни кажат другото лято, че още растем. Гуменките са вече скъсани, раните по колената заздравели, топката охлузена, но жива и колко приятели покрай нея. Букетът с цъфналите хризантеми, носещ за малко това лятно щастие, кратките сълзи на майка ни, свареното пиле с поръсения червен пипер и завито със синя кърпа от баба ни, за да пази топлината до София. И така до следващата година.

А топлината на спомените? На нея нищо не й трябва, тя не изтива и е в нас завинаги.

Без рими - стихотворение

Ще умра някога ,
може би близко, а може би по-далеч ,
без да ме докоснат ръцете ти ,
без да те стоплят очите ми .

Ще си отида някога ,
навярно скоро, а може би не толкова ,
без да те имам истински ,
но ти си малко моя от самото начало .

Бавно се губя в мечтите си
и все по- далечни са твоите мисли .
Засмееш ли се , забързват се дните ми ,
мълчанието забавя дъха и сърцето ми .

Как искам да не сме се познавали никога ,
но късно е трезвен да бъда за тази промяна .
Ще те преболедувам ли , или ще чезна в радостта,
че си тук наоколо и че те има .