петък, 7 март 2008 г.

Тази толкова стара история

Тази история е много стара, лична, но анонимността в чата ме кара да ви я разкажа.Преди няколко години случайно прочетох това стихотворение от Андрей Германов.
Писмата ти със пликовете сини
под свойта синя лампа във нощта
след толкова отминали години
отварям аз и бавно ги чета.
И своите. В учудване голямо
ме грабва чувството, че в тоя час
над свойто остро юношеско рамо
стоя, прозрял, с усмивка тъжна аз.
Как млада си била и колко зряла.
Как млад съм бил и аз. И как незрял!
Тогаз във всичко ти си ме разбрала,
а аз във нищо теб не съм разбрал.
И вече ми е безпределно ясно
коя била си ти, аз кой съм бил,
и кой тогава чувството прекрасно
с невинна юношеска е убил.
Като въздишка вън се стапя сводът.
Нощта е стара и часът е стар.
Сега съм вече умен, но животът
се пише във единствен екземпляр.
Това стихотворение сякаш бе писано за мен. Направо ме разтърси. Затова ви предлагам писмо на едно момиче до мен, писано март 1969 година. Бяхме на седемнадесет.
Скъпи мой,Отново лежа…Номерът мина….Много ми е тежко, за какво по специално не зная…Трябва да се преструвам, омръзна ми …Искам да си при мен. Понякога така страстно те желая - струва ми се, че се задъхвам… Радвам се, че не се случва, когато сме заедно, иначе мога да те лиша от скъпата ти девственост.Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти.Ох това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска.Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш.Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се присънва ми се далечния хубав Кики.
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години.?През тези дни непрекъснато се самоизмъчвам със спомени. Моят скъп предишен Любо гоняма вече, не ми говори нежно и хубаво за пеперуди, за звезди и слънце…Но сега времето е друго/ естествено/ , самите ние сме се променили / сигурно/ , затова мислим за бременност, бебета и предпазни мерки. Защо се чувствам така самотна. Ето ,ти твърдиш, че ме обичаш, а не мога да почувствам тази любов, не може да ме сгрее.Любо, така ми се иска да пътешествам, да пътувам във влак с панталон и риза, да има приключения, не, не – да яздя кон из прериите, да ме преследват и конят да галопира. После да се явиш ти и да ме избавиш. Сигурно ще се смееш като прочетеш тези глупости, но аз често си измислям подобни неща. Е, не само такива невъзможни работи.Хайде, да не кажеш че съм абсолютно бебе-вчера си представях, че сме женени и т.н.Мъж, вчера като се връщах от училище видях едно много хубаво “нещо” на една витрина.И веднага започнах да се ядосвам, че не съм го видяла по-рано-щях да ти го подаря за рождения ден. После започнах да се успокоявам, че ще ти го купя за 18-тия рожден ден. Но 70-та година е толкова далеч…Ето сега знаеш горе-долу какво мисля , когато съм сама. Искам да знам същото и за теб.До сега не ми се е случвало да разбера какво мислят “мъжете” за момичетата си.Аз сигурно ще лежа до края на седмицата. Лекарят така каза. Ако не умра до тогава ще тевидя в неделя.
Толкова е скучно, напиши ми нещо , Любо.Целувам те хиляди пъти, мой хубав.
С нетърпение очаквам да те видя.
26 март 69 г.
И накрая отново Андрей Германов.
Ний срещаме се още рано-
съвсем еднакви.И връстници.
И под небе с любов огряно
разделяме се като птици.
И си отиваме, и двама
недоразбрали свойта мъка
и после в самотата няма
все носим странната разлъка.
А тъй е хубаво,когато
и двамата са още в полет:
мъжът във зрялото си лято
жената в ранната си пролет.
Не са ни хубаво разчели
И възрастите са прегради.
Мъжете трябва да са зрели.
Жените трябва да са млади.
Разказа тази история в поезия и проза Любомир Николов

Няма коментари: