четвъртък, 6 март 2008 г.

Моите щури истории

Мисля да обединя три истории, които се случиха през 93 година.
Тогава бях на 41 години, все пак по-обяснимо е заглавието на това, което ще разкажа. Сега обаче нещата са малко по-различни, и то не от нежелание за щуреене, напротив. Но нали 55 е по-друго нещо, за съжаление откъм възможности.Да не се оплаквам, защото след време, дай боже и тази възраст ще я считам за почти младежка.

Първа Как преплувах язовир Доспат, и то два пъти наведнъж.

Беше хубавото лято на 93 . Бизнесът бе в разгара си. Самочувствието ни достатъчно голямо, за да си позволим с едни приятели две седмици почивка на Слънчев бряг и язовир Доспат. За морето какво да кажа, в ресторантите вечер правехме по-големи сметки от чужденците. Имаше едно заведение “Хонолулу” , голям майтап бе, когато го открихме на края на стария Несебър. Аз го бях набелязъл от обява във вестника.Та какво ли не беше. Кралски скариди, бири, после отново скариди, основното ястие не си го спомням. Около нас се въртяха сервитьорите, накрая на вечерта ни извикаха файтон. По друг начин нашият доайен на компанията Кирчо, по-голям на години от нас, но не по-малко щур не желаеше да се прибираме в хотела . А на “Фрегатата” и “Магурата” бяхме в стихията си.
След десетия ден заминахме на язовир Доспат. Отседнахме в хотел на края на язовира, до пътя за Сърница, едно много загубено градче ли, село ли, не знам.
Природата в Родопите е чудна, мека, величествени гори, но на мен ми липсваше морето. И така на втория ден аз казах на цялата група, влизам да плувам. Не прекалявай, ми отговориха те. Пък аз им “разказах играта”.
Отначало не мислех да го правя. В тази си част язовирът е много тесен, но все пак отсрещният бряг си е далеч. Някъде около средата си рекох, я да го преплувам, та какво да правя на брега. Синът ми на петнадесет, момиченцето на приятелите на седем. Скучаем всички, релаксираме след морето. Но не и аз.
И тогава Кирчо наду клаксона на колата. Аз не можах да разбера отначало защо. После вече бе късно, не ми се връщаше, бях се запътил към другия бряг. Излязох без проблеми, но от рамената, краката и ръцете ми се провлачваха разни водорасли. Брегът бе кален , гаден и мочурлив. На тридесетина метра един стопанин пасеше коня си. Много втренчено ме гледаше, този пък откъде изникна. Постоях на един камък, десетина минути са много, и пак във водата за обратно. Не ми се заобикаляше покрай язовира, покрай мотела, после край гората до мойте хора. Ще плувам, по-лесно е през хладката вода, бе започнало да пече яко.
Лесното някъде към края започна да свършва. Около час и половина бях плувал, слънцето бе вече в очите ми, почувствах че вълнението ме връща обратно. Тогава под диафрагмата ми се надигна уплахата, но само за малко. Просто свикнах бързо с нея, трябва да изскоча, няма как да си го призная, че се увляках. После бе друго, при все че умора имаше не тя щеше да решава.
На брега бяха прибледнели. Какво ви става, вече бях куражлия да кажа аз, че не ме ли знаете как плувам, какви са тези паники. Не и не, проговориха ми чак вечерта в кръчмата в Сърница, там сръбското бе на особена почит. Може би и вкусът на говеждо в кебабчетата ги е подсетил, че не всеки е идеален, в това число и аз.
Късметлия си, ми каза един местен след като му разказахме. И сигурно беше прав.

Втора Крос “Ивайло”- на Света гора, аз съм от спонсорите

От трите истории тази е най-кротката. Бягам от много малък, просто не знам откога,откакто се помня. Бях почти на десет, в училището знаеха вече, че съм много добър.Имаше едно състезание в градинката на църквата “ Николай Софийски” .134-то училище е в единия й край. Тогава аз бях първи от всички , в трети клас, а имаше и седмокласници. Гледаха ме като извънземен, опулени как този дребосък може да им скрие топката.Такъв бях, можех. Та същата година ни заведоха на стадион “Септември” в Красно село- на края на София. Да гледаме някакво състезание на големите. Издържах до втория старт. После скочих до учителката по физическо. Трябва да бягам, й казах. Но ти си още малък, може би след година, две. Невъзможно е да чакам толкова, сега слизам на пистата.Много дължа на тази жена, намеси се и аз стартирах. Нямах дори гуменки, бях бос.За първи път с нисък старт и пистолет, разбира се че закъснях след сигнала. Но после ги отнесох. Победи ме само един,той бе голям и трениран, нямаше начин да не е първи.Треньорите ме прегръщаха, искаш ли да идваш на стадиона да тренираш -чака те голямо бъдеще .
И така се започна с любовта към леката атлетика.
Кросът “Ивайло” бе след толкова години. Трябваше да го подпомогна, та нали и на мен са помагали. Освен спонсор обаче, пак както преди много години не се сдържах. Ще участвам, може ли да бягам с младите, само за идеята. Развеселих съдиите, но нали съм дал средства за това престижно за онова време състезание. Съгласиха се. Бягах със сина си. Той на петнадесет години, аз малко над четиридесет. Не му се дадох, теглих го през цялото време, дори мъничко го надвих. Е , още ставам и спокойно награждавах победителите, та нали и аз се състезавах със тях. Как може толкова да се вживяваш в едно бягане, ми казваха после приятели. И сега ми се иска да отида на стадиона, да направя седем обиколки и половина, но коляното ме е предало вече. Сърцето обаче не е.


Трета Колело “ Турист” , руско, със четири скорости


Винаги съм искал да имам колело. Като малък карах само лятото, на село. Започнах късно.И направо на голямо, но под рамка или на дамско. Карали ли сте под рамка, защото сте дребни все още. Емоция,караш изкривен, но караш. Та така на около четиридесет отидох от Търново в Севлиево да си купувам спортен модел колело . На пазара се свършваха веднага , взех един вестник с обяви и така го открих .И една събота в десет хванах рейса. Не знам каква сметка съм си правил, обаче освен парите за колелото нямах и лев. Та колко са петдесет километра . Нямах дори един сандвич. Около обяд стартирах обратно. Още веднага извън Севлиево веригата изскочи . Хайде целите ръце в смазка, след десетина километра пак същата история. Някъде след три часа бях на десет километра преди Търново, на едно капанче. Гладен бях като вълк, колкото и да звучи банално. Свитки ми се виеха, никакви плодове от крайпътните дървета не можеха да ме залъжат. И както си пиех вода пред ресторантчето, не мислейки доколкото мога за друго, спря една кола до мен. Тежкари със дъщеря като слънце, но капризнаааа… Искаш ли грозде, попита я баща й , като го миеше, да не би щерката нещо да се повреди. Гримасата й ме влуди.” Как може да не искаш” ми се щеше да извикам, “давай го тук”. Това бяха думите , на гърлото ми бяха. Едвам се сдържах. Захвърлиха го на пътя, направо откачих. И отново на педалите.Когато пристигнах в къщи час и половина бях на масата, щастлив че ям и пия. Изпих една бутилка вино, сигурно доста нещо съм изял, не помня точно. Карах го това колело десетина години. Все сам, по пътищата, до Дряново, до селата наоколо, веднъж един познат ме попита, с кой камион го довлече до нашето село това колело. Какъв камион, само с него съм, не можа да разбере какво му казах, не можеше да повярва .
Имахме една малка виличка на петнадесет километра към Балкана, редовно ходех с колелото там. И се връщах. Но есента на същата 93 ми се случи случка. Беше чуден ден, топъл и слънчев. Бях на вилата. След няколко дни щях да купувам нова кола, мислех си за това. И се увлякох. Наздраве за покупката,така до свечеряване. Не че не можех да остана там да спя, но така било писано да се случи. Награбих колелото и излязох на шосето. На Хаинбоаз.Само след километър кракът ми изскочи от педала. Сега знам защо състезателите са с вързани за обувките педали. Пък и те май спазват някакъв режим , не вярвам тестът им за алкохол да е положителен по време на състезание. Аз обаче не отчетох това , шосето ме посрещна и дясното ми рамо като се опомних беше неестествено ниско. Линейка ме закара с колелото в болницата. Представяте ли си, в спешната помощ с колело. Голям цирк. После ми направиха най-шантавата шина, която може да има. Донеси си резервната гума от колелото, през сълзи ми каза докторът. Толкова остарели методи на лечение ми приложи, че моя съученик, лекар от МВР болница дълго го подиграва, когато отидох там след седмица на преглед. Около гърдите до кръста с гипсов пояс, а към него гумата за да притиска и намества рамото. Голяма веселба. Така карах двадесетина дни, на работа бях, големи продажби осъществих. А новата кола я докара братовчед ми, но на третия ден с превръзката и едната ръка я управлявах вече.Не се стърпях , не можех да чакам да ми махнат гипса .
Сега като пиша това ме напушва голям смях, чудя се на себе си .
Ами това беше.За тези, които не знаят, триатлонът е спортна дисциплина. Много трудна. Изискват се комплексни качества. Километър и половина плуване, после около четиридесет километра колоездене. На края , за втвърдяване на мускулатурата на краката около девет километра крос. Не съм съвсем точен , но това няма значение. Моят триатлон бе по-различен и няма да се повтори , което си му е хубавото.

Няма коментари: