вторник, 4 март 2008 г.

Топлината на спомените - разказ

Публикуван на 05.02.2007 във вестник "Искра" - гр. Казанлък

Така се случи , че любимата ми братовчедка Мичето и мъжът й Панайот ме помолиха да напиша нещо за нашето общо детство, ти можеш, казаха ми те . Колко е трудно . Не защото нямам думи за спомените , а защото това с думи не се описва . Описва се със сърцето . И все пак ще опитам .
Черганово,това за нас е пътнишкият влак от централна гара София, който чакахме цяла година. Вечерта , преди да заминем с брат ми си мислехме, че не ще можем да заспим от желание да сме вече пристигнали. Купето с непознатите, които казваха винаги, каква нежна и млада майка, а такива пораснали деца. Искрите от черния локомотив, които ни влизаха в очите, търкахме ги с шепи и отново главите ни бяха навън. А всяка гара, макар и малка я записвахме, защото ни приближаваше до нашето лято, изпълнено с такива важни събития. Всичко бе отрано премислено и преживяно, и макар че не се случваше така, както си го мечтаехме, бе още по-хубаво.
Аз бях момчето от Голямото село-с топката. Тази кожена топка , която събираше децата дори и от крайната махала, в центъра, пред чешмата на голямата зелена поляна. Защото бе една за всички, топка с надуваем плондир, груба и тежка, но пък така кротка в краката ми, бях най-добрият. И затова всички деца ме обичаха. А когато се затичвах, вихърът покрай мен изоставаше и не можеше да ме стигне. Краката ми бяха леки, силата в гърдите ми никога не стихваше, исках още и още. Нямаше кой да ме надбяга, летях с добротата си , обичах всички.
Брат ми беше друг. Сдържан, моите емоции му бяха чужди. На прегръдките ми отвръщаше с досада. Но аз знаех, че държи на мен и това ми стигаше. Все още малки бяхме, заедно скочихме върху едно пораснало момче, което ни дразнеше. Бяхме заедно и това ме правеше уверен и силен. После той с книгите си, аз с топката , събирахме се когато ни водеше някъде далеч,сякаш винаги е бил там и знае какво ни очаква. Беше лидер, сам , но винаги уверен в решенията си.
Съботите чакахме с нетърпение. Тогава с прашния рейс на площада, до църквата посрещахме братовчедките си. Бяха толкова красиви и модерни, понякога исках да съм винаги с тях. Как е любовта, ни питаха те, сякаш нашите момчешки тела бяха готови за това. Малко се плашех от тези въпроси, не закъснявам ли вече, дали ме харесват момичетата. Та аз съм хубав, защо не ми се случват такива неща? И как ни гледат с превъзходството на своите две , три години в повече, та това е много време, на тях всичко им е ясно.
Най много обичахме да ходим в Казанлък. Оставахме там за десетина и повече дни, измити от селския прах, докарани с чистите дрехи и леките сандали, излизайки надвечер по “движението” , люпейки семки. Винаги имаше познати момичета покрай нас, чувствах как ми се стяга дъха от тяхното присъствие. А лятното кино изгледано и на изхода с желанието да си вече голям, да можеш всичко, без да знаеш какво е то…И летния двор с неузрелите кайсии, но нали сега трябва да бъдат откъснати, сега сме заедно и го искаме, защото ни е забранено. Тъмно е, няма кой да ни види и утре е толкова далеч…
Играехме в театър. Бяхме сами всичко, режисьори , артисти, реквизитори, дори късахме билетчета и то срещу левчета, та лятното кино е така близко и филмът красив и вълнуващ. Публика разбира се ,че имаше и то най вярната и обичаща ни- нашите родители. Я как са го измислили децата, та кога толкова са пораснали. Помните ли “ Хитър Петър”? Естествено , че брат ми в главната роля, хем хитър, че и на всичкото отгоре и Петър. А баба Марийка, ролята си идваше с името.Малката Цеца не е вече толкова малка, повече красива , за да е за тази нейна роля, но тя ще се справи, каквато е кокетна няма да й е никак трудно. Накрая аз, кръглия в лице като питка Настрадин Ходжа, вечно засмян и оставящ се да го излъжат. Просто щом така им харесва, нека да им доставя удоволствие, да се радват, аз си имам вятъра, с него ще си меря силата.
И така лятото си отиваше. Ние вече бяхме пораснали, видимо не, но го чувствахме. Резките на селския праг ще чакат и ще ни кажат другото лято, че още растем. Гуменките са вече скъсани, раните по колената заздравели, топката охлузена, но жива и колко приятели покрай нея. Букетът с цъфналите хризантеми, носещ за малко това лятно щастие, кратките сълзи на майка ни, свареното пиле с поръсения червен пипер и завито със синя кърпа от баба ни, за да пази топлината до София. И така до следващата година.

А топлината на спомените? На нея нищо не й трябва, тя не изтива и е в нас завинаги.

Няма коментари: