четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Следобедни мисли

Наскоро си зададох въпроса , защо все не ми върви . Ами нали си бях достатъчно умен и дори много любознателен за един хлапак през далечните шестдесет-седемдесет години на миналия век . Че дори и примерен пионер бях , е за комсомолец не си спомням да съм бил толкова изряден .
Когато започвах следването си , си казах . То пет години не са малко , колко неща има да уча . То така си беше , ама после какво използвах от това научено . И след колко време го забравих , сякаш някой друг е залягал над учебниците и лекциите .
Първите години откакто запачнах работа добре се представих . Имах много тежка и важна задача , но за специализация в Чехия замина главният инженер , а не аз . Защото то си бе точно командировка за мен . Е , млад си , ми казваха колегите , тепърва ще ходиш .
Толкова и отидох . Дори напротив , забих се на национален обект , където едвам намерих работа за жена ми . То тогава не бе като сега , трябваше да си минеш като добро момче/ момиче / през разпределението . И чак тогава да си помислиш , че столицата може да те приеме като млад и перпективен кадър .
А бе толкова много обекти се изтърколиха като частно проектиране следващите години . Но не и през мен . Защо беше така , може би защото не си пиех кафето и пушех цигарката с приближените до силните на деня . Не вярвам да е било , защото съм бил мързелив и некадърен .
Пък и с жените нещо много не ми вървеше . Все исках да има чувства , харесване и взаимна симпатия . Та дори и любов . Но то това и тогава си бяха малко смешни понятия . Кой ти гледаше чувства , то важното бе или жителството , или връзките и възможностите на мама и тати . Пък аз много - много ги нямах .
И все си мислех , и сам ще се оправя . Както казваше една моя близка в ранната ми младост : Все някак си ще го изкараме този живот . Тогава това ми звучеше много примиренчески и лишено от амбиция . Ама сега си казвам , права си беше симпатягата . Да не чакаш много от живота , да не вдигаш високо летвата , но без и да я принизяваш под възможностите си . Това си е изкуството да живееш .
Е , сигурно някъде съм объркал посоките . Къде е горе , къде долу , нормално е не винаги да си съвсем в час . Важното е да съумееш да се оправиш в голямото междучасие . Защото тогава си изминал доста от учебния ден , ама и доста ти предстои . Може все още да се навакса .

Е , колко съм наваксал , само аз си знам . Ама важното е , че всичко си е въпрос на гледна точка . Нали чашата може да е полупълна , ама да ви се струва полупразна . Или обратното .

А вие как мислите ?

неделя, 26 октомври 2008 г.

Имам един приятел

От детските години имам един приятел . Той си беше от малък сигурен в своето и единствено правилно мнение по всички въпроси . Самочувствие не му липсваше . И бе във вечна борба за надмощие с околните . Първо с най-близките си хора , родителите . После и със сестра си , докато тя порастна достатъчно , за да не му отговаря на галеното и леко пренебрежителното обръщение , с което демонстрираше превъзходството си .
После и към жена си . Все пак мъжкото в него си е за уважение . И това уважение трябва да се изразява със съгласие , отстъпка и дори примирение . Но това негово очакване за така полагащото му се уважение май не се оправда с годините . И сега той си е във вечна и търсеща за разрешение конфронтация . Пак с тези , най- близките си хора .
Понякога си мисля , че ударът който животът му поднесе не бе и без негово участие . И че след това тежко изпитание поне ще се почувства малко смирен и склонен да се вслушва в чуждото мнение .
Но това , което изживя изглежда само за определен момент го бе снишило до някакъв размисъл и дори самонаблюдение и търсене на собствената си роля и вина в тези конфликти . Напоследък отново си е същият , агресивен дори и в добрите си намерения към околните .
А иначе си е един интелигентен и не лош човек , амбициозен . Малко авантюрист и обичаш риска . Способен , но малко повече самовлюбен и анализиращ чуждите , а не своите дела .
А бе с една дума е мой приятел от детските години и затова съм му прощавал .
Ще му простя и този път . Дано не сбъркам отново .

понеделник, 20 октомври 2008 г.

До хижа Триглав и връх Марагидик

Не мислех да описвам този път излизането си до любимата централна Стара планина . Но за съжаление снимките , които направих бяха станали с малка резолюция , не бях доволен от качеството им . И за компенсация стана задължително да разкажа с думи за тези два дни на наслада от срещата с красотите на Балкана . Които са достъпни за всеки , който е заразен от силата на майката природа .
Подготовката за това пътуване до хижа Триглав бе замислена от месец , но и този път до последният момент вариантите бяха много . То не бяха имейли , джиесеми , радиостанции , та по едно време остана надеждата , че само пощенските гълъби ще натакмят изходната точка на маршрута и броя на участниците . Накрая се събрахме обичайните заподозрени . Аз и Симчо , Бинин и Гергана , Сашо - руския и Младен . На бате Наско официално вдигам червен картон . При следващото неявяване го изключвам от организацията .
Събота , но не късен следобед . А 10 часа , село Тъжа , централния площад , където хора от заетостта на Масларчето поправяха тротоари , фонтани , басейни с джакузита , рози и пепел и други подобни екстри за това не лошо селце . Сгушено в полите на балкана , ако оправят трикилометровата отсечка от главния път до кръчмата и читалището няма да имат равни на себе си . Да ви кажа , че този път направо се разхайтихме . Корабът-майка на Младен пое непосилните за крехките ни рамене товари с храна , завивки , вода , бира , вино и сушени плодове и ядки . През цялото време махахме само гащи и пискюли . Е , на втория ден товара с гъби-сърнелки малко ме поозориха , но за това след малко .
Хижа Триглав я качихме на колела . За всички имаше място , едва придумахме Бинин да се мушне в багажника , бе решил да се надбягва с автотехниката . Но не му позволихме да ни засрами , при все че геройствата му от предния ден ми се струва че бяха намалели силно шансовете му да излезе победител .
Както и да е . Обядвахме на височина 25 метра над пътя , в основата на Кадемлийското пръскало . Или както Сашенката го кръсти – цвъркало . Ама този побългарен горячий человек имаше стъпала на планинска котка , нямаше скала и височина да му се опре . А бе руска му работа , какво толкова се учудвам .
И после до хижа Тъжа . Пресякахме Балкана напреко , в около три часа отморихме тела на пейките пред хижата . Мислехме да отвържем кавказката порода от въжето , да дойде с нас на върха . Ама се осъзнахме навреме , че не сме в Кавказ и се смилихме над бедната животинка .
Връх Марагидик го лапнахме за час и петнадесет минути . По едно време забръска ситно и ръмливо , но ни се размина . А гледката отгоре е неописуема . Толкова дългия и разклонен силует на Априлци , хижа Плевен , част от новите постройки около хижа Тъжа , в далечината равния и широк гръб , върху който е стъпил връх Ботев . Който не е видял такава красота е загубил много . Ако прекрачиш само две – три крачки настрани и долу те чакат белите и пухени облаци , готови да ти помогнат и приютят докато си поемеш отново въздух . А настроението ни бе толкова приповдигнато и бодро , че на един дъх изпяхме „ Хубава си моя горо „ и „ Напред са блеснали житата „ , нали това си е химна на групата . За зайченцето бяло , как се загубило в близката горичка не искахме да си спомняме , имахме си едно наум от брането на гълъбки през изминалото лято .
След сума ти снимки , гърмене с пищови и пушене на цигари на чист въздух поехме надолу . За нула време се натоварихме в автомобила и към шест часа бяхме наближили средата на пътя до хижа Триглав . Ама не би . Случи се малка случка , геройски излязохме от ситуацията . Но няма да я описвам , да не би някой да се стресне и ни сложи прът в колелата , ако разбирате какво имам впредвид .
Вечерта в столовата правихме компания на хижаря и двамата му гости . Много пекан е този чиляк , на тридесет и пет евро е , както сам си се представи . Ама не се дава , а и не му личат годинките . Сигурно от чистия въздух е , нали цял живот си е горе , в планината .
Тъй като имаше провесени по стените само една меча и една вълча кожа бяхме принудени да се топлим с наличните войнишко-родопски –планинарски одеяла . Те нямаха чет , така че на сутринта почти не бяхме премръзнали .
И ето след закуска аз отново се сетих , че съм си гъбар от класа . Този голям чувал със сърненки така ме предизвика , ама хижаря си ги знае местата , има високи ботуши , за да не го хваща росата и дърва бол , да прави консерви и всякакви манджи от туй вкусното им бяло месо. Добре , че не бе свидлив и ни отпрати с два големи плика и пожелания и ние да се облажим със сърнелки . Да , набрах си достатъчно , че и рижийки намерих за малко разнообразие . Само Бинин се престраши да ми поиска две пицалуди , дано ги е хапнал и е останал доволен . Защото ако ги е хвърлил на боклука го убивам , без да ми трепне клепачя .
Връщането до село Тъжа ни отне около четири- пет часа . Но не сме бързали , тази красота около теб те кара да забравиш всичко и само да й се наслаждаваш . А Бабското „ цвъркало „ също си го бива . Наоколо канари , върхове , в далечината дъбови гори , храсти и червенозлатиста шума . А в скалите водата блести , шуми и се блъска във пръски и цветове , до като ти се замае погледа . И си казваш , пак ще дойдем , пак ще сме щастливи тука , макар и само да е пожелание искрено вярваме , че ще е така .

А ако си стане наистина отново ще е най- хубаво . Само от нас си зависи .

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Борбата за една крива нива - разказ

Пред господин Цигулков изникна ново изпитание . Беше си живял безметежно , откакто продаде любимата си кола , която миналата година му създаваше толкова проблеми поради липса на място за паркиране . И тъкмо бе загладил косъма , пак нови емоции .
Какво да прави , като неговият прадядо по бащина линия му бе оставил двадесет декара плодородни ниви . Е , те не бяха само негови , нали челядта на този отколешен българин се бе разклонила в различни посоки . Но все пак нашият герой си правеше сметка с парите от продажбата на едната да си позволи почивка на море в късната есен . Той така и си обичаше морето по презумпция . Не че толкова често отскачаше до черноморския бряг . Бе си дал сметка , че не ще се лишава повече от дребните човешки радости . А есента е толкова красив сезон . Може и някоя спътница в живота да срещне , та нали щастието спохожда всички възрасти . Защо пък да не изживее нови трепети , макар и позакъснели .
Но нещата не се нареждаха по предварително очертания план . При вадене на документите за наследниците на прадядовите имоти изникна ново двайсе . Двама съвсем непознати лица се мъдреха с ЕГН- тата си до имената на неговите първи , че и втори братовчеди . Но все пак с братовчедите се знаеха , при все че бяха се виждали един-два пъти толкова отдавна , че Цигулков не помнеше кога това се бе случило .
Ама тези двамата кои са , се ужаси този благовъзпитан човечец . А като се взря по- внимателно в документа всичко му стана ясно . Наследниците бяха двама дъртаци , но важното бе родството им с втората жена на неговия дядо . Тя бе живяла с горкания му дядо само година , достатъчно да го умори и вкара в гроба . Но нали законът си е закон . Че и един известен филм в младостта му май така се наричаше , кратко и ясно .
Господин Цигулков бързо направи преразпределение на новите сили около наследството . Е , една шестнадесета не е като една дванадесета , но човек философски трябва да приема действителността . И нямаше друго да се очаква от него освен още едно посещение в общината .
Класифицирана информация , закон за неприковенността на личните данни . Така го сряза служителката зад компютъра с каменно лице , сякаш беше го усвоила това изражение от Бъстър Китон , ако си спомняте кой бе този филмов артист . Ах , бедни ми Цигулков , защо и на кого се надаш ти в своите толкова мънички и незначителни надеждици . Я се стегни , та хората от разни разузнавателни служби бая си пострадаха при издаване на такава информация . Та не е шега това , накъде отиваш с тези си претенции .
Има си ред в тази държава .
А този ред го препращаше до районното полицейско управление . С една просба или прошение , ако така ви е по- ясно . За да се даде тази информация за пръкналите се двама нови наследници трябваше да се мине и през адвокат . Така му каза с най- учтив тон началникът на онази с каменното лице , към когото господин Цигулков се осмели да отправи своето питане дали няма друг начин . Че те адвокатите са за това , какво като нашето момче бе грамотно и писането на един такъв документ нямаше да го затрудни .
Ама има си ред в тази държава . Не може всеки да прави каквото си иска .

И ето Цигулков е поставен пред една голяма дилема . Дали да се довери на първия срещнат адвокат . Или пък защо не , да се запише макар и на години да изкара още едно висше . Та нали в спортния институт досами неговата служба от миналата година се намести нова специалност . Е не е много спортна , дори май никак , ама си е престижна .
Право си е това , не е лукова глава .

Та такива терзания го терзаят напоследък господин Цигулков .
Дейва тази крива нива , дейва . И тази клавиатура , май е сбъркала една буквичка .

сряда, 8 октомври 2008 г.

Кучето от крайния квартал - разказ

- Кучето от крайния квартал --

Кучешкият ми живот днес завърши , така неочаквано за мен самия . Но не мислете , че аз съм един човек , който така определя своето житейско битие . Наистина съм куче , израстнало в крайния квартал , както пееше един млад и надежден китарист с протрити дънки . Той самият май бе от такъв квартал , но напоследък доста му са потръгнали нещата мисля .
Не че аз до този момент се оплаквам . С много от моите събратя нещата са много по-зле . Добре , че съм от една устойчива , дори малко вълча порода , инак съм си жив умрял . Но дългите ми и силни лапи лесно се провират из кофите с боклук , колкото и високи да са те . А там си има винаги нещо вкусно . Чудя им се на хората , как така изхвърлят толкова боклуци , много от тях съвсем годни за ядене , още гаранционния им срок дори не е изтекъл . А бе много са разглезени и претенциозни това хората . Ту постигнат нещо , към което от години се стремят и го наричат цел в живота си и веднага искат още . Още и още . И докога това още . До като се смряскат един ден и се чудят откъде им е дошло . И започнат да се превиват като болно куче , изкривени във престорена усмивка и успокоявайки се един друг . Ще се оправят нещата , само да има живот и здраве .
А бе то живот все още има , ама какъв е той . И как ще се оправи , щом накуцват дори и с бастун и вътре в себе си са притаили желание за още и още . А да ги питаш какво е това още , не могат да ти кажат . Е , разбирам , че искат хубава и здрава къща , за да са на топло през зимата . И хубава кола , за да е по-бърза и лъскава и да се фукат с нея пред себеподобните си , които наричат свои приятели . Само че какви са тези приятели , щом ги предават едва ли не само за една коричка хляб . Тя тяхната коричка не е като моята , бая самун си е . Но пак не ги оправдавам . Така до никъде няма да стигнат , щом са се отдали на тази пуста вещомания и целите им не са по- далечни от това , да се мерят непрекъснато с комшията си . И какво с него , пак за колата и къщата , а не за нещо по-извисено например . Не че аз имам други цели освен насъщния , но нали за разлика от тях съм си само едно куче .
Но много се отплеснах настрани от кучешкото си битие . Да ви разкажа за днешния си ден . Както винаги сутринта закусих обилно от този моя си контейнер близо до парка . За него водих дълги и трудни битки с онзи пес от съседната улица . Докато един ден така се ядосах , че му отхапах ухото и от тогава не припарва до мойта територия . Та така и днес почуствах как животът си е все пак малко и хубав след това филе със лъскавата опаковка . Е , понамирисваше малко , но за мен това дори си е една екстра .
И после накъде . Ами да споделя с вас , че от няколко дни онази кучка през големия булевард малко ми е нарушила съня . Някак си не мога да повярвам , че това се случва с мен , толкова много такива като нея са вървели скимтейки подире ми . Но тази изглежда е от друга порода , така си обяснявам това мое нетърпение пак да я видя . Решил съм днес да бъда много мил и нежен с нея , но и решителен и непреклонен . Няма да ме разиграва като куче , я . Кой съм аз така да изпитва чувствата ми . Кавалер и мъж съм отвсякъде , много нейни дружки могат да го потвърдят . А и съм осъзнал за себе си , че намеренията ми са сериозни , стига съм се скитал така като куче . Време ми е да се задомя и да създам семейство . А и малки кутрета да рипат около мен ми се иска , все пак човещинка си е това мое желание , така си мисля .
Така че смело напред през големия булевард . А бе напоследък големи задръствания стават по него . Няма делник , няма празник . Кола до кола , форсират тези двигатели пустите му хора , нервят се и благославят едни други . Едно куче , съсед по контейнер ми каза , че ходил скоро до околовръстното да си търси късмета там . Преди години майка му , старата и хитра кучка била много доволна от това място . Широко , просторно и с много възможности за отдих и прехрана . Все някоя заблудена кокошчица или дребно зайче можела да си налови . И така да си изкара излета царски .
Ама сега не било така . Нещата били отишли на много зле . Това ми го разправя моя кучоприятел . Само багери , пръст , тръби , скелета и мръсотия . Скоро няма да има живот за нас там , така ми каза той . И аз му вярвам .
Затова и движението по големия булевард е толкова натоварено . Не е лесно да го преминеш , ама като ти дойде сляпата неделя . Няма отърване .
Та ще привършвам с разказа си . Както винаги бях на булеварда , но мисълта за моята кучка ми бе намалила бдителността . Ударът беше страшен . Хем я видях отдалеч онази тъмната кола , но встрани от нея препускаше още по-голяма . Не беше виновен човекът . Малко се бе изнервил от голямото задръстване , не го виня . А пък и ако бе забил спирачки , кой знае как щяха да му се нахендрят задните коли отгорему . Затова не спря пред мен , бронята на колата ме изтласка със плътен и силен звук настрани , преметнах се два пъти и половина през глава и забих жалостиво муцуна в мантинелата . Скимтенето ми бе и виене , и болка , и скършена надежда за онова миничко щастие , което заслужавах . Но не би , за сетен път се убедих , че кучешкият живот си е една тегоба . Никой не го цени , всеки бяга от него като куче от тояга . Дори има такива , които никога не са го докосвали . Те са близнати , но не от куче , а от съдбата . Други доскоро живели като куче не се обръщат назад , щом са се изправили като лъвове насреща ти . А по какви пътища са се отървали от предишния си кучешки живот само те си знаят . Явно е имало и нещо лисиче , а и змийско в душицата им . Ама това не значи , че краят им ще бъде различен от моят .
Край на едно самотно улично куче от крайния квартал .
Пък може да имам късмет и да ми мине като на куче .