четвъртък, 30 април 2009 г.

"Феята", "Ропотамо" и Хари - разказ

Хари много си падаше по заведенията. Нещо повече, не можеше да живее без тях. Любимото заведение му беше сладкарница ” Феята”. Там той беше у дома си. Живееше на триста метра наблизо, поне през ден беше там. Всички сервитьорки го познаваха. Той пък им знаеше малките имена, много го уважаваха. Лятото обичахме да се качваме на най-горната тераса, панорамата от там много ни помагаше да не пестим с поръчките. Не се спирахме. Хари често оставяше неплатени сметки за другия ден. Никога не подвеждаше жените, които ни обслужваха. Те му имаха пълно доверие.
Хари имаше много изпитана система да си набавя пари. Дълговете си въртеше в кръга на приятелите си. Взимаше от един, за да върне на друг. Често ухилената му физиономия цъфваше под моя прозорец до хотел” Хемус”. Нямаше как да му откажа. Една вечер се прибирах по” Елин Пелин” за в къщи. Отвън на масите в механа ”Под липите” кънтеше смехът му, знаеше много вицове и умееше да ги разказва. Стана ми малко кофти, имаше да ми връща тридесет лева, а не беше ме извикал в компанията си. Бързо ми мина. Веднъж отново беше заборчлял. Тогава му казах, хайде да отидем четиримата в ресторанта на парк хотел ”Москва”. Ще черпиш и дълга ти ще бъде опростен. Той само това чакаше, беше вече семеен. Харесвах приятелката на жена му, парите си нямаше да видя скоро, поне да направим една изискана софра. Добре си изкарахме.
Хари много обичаше да ходи по ресторанти. ”Ропотамо” тогава си беше на много високо ниво. Запазването на маса беше задължително. Вечерите с него бяха много тържествени. Обличаше костюм, беше много галантен и мил с всички, от сервитьорите до жените, които продаваха цветя в по-късните часове. Задължително купуваше на всички дами, с които седяхме на една маса. Обичаше много да купува лотарийни билети. Вече бяхме в бизнеса, една вечер в ” Старата механа” в Търново изкупи всички билети, около петдесетина, от една женица. Тя беше с малък дефект в придвижването.
- Да ви помогна, къде да ходите по това късно време- с усмивка й каза Хари. Тя беше много учудена на този си късмет.
Най-големите излизания по заведенията бяха, когато бизнеса ни цъфтеше. За Хари заведенията служеха за място на работни срещи, за опознаване с новите партньори или за отпускане след тежкия ден, когато сделките висяха на косъм. Или отваряха пътища за нови хоризонти. В преносния, а и в буквалния смисъл. ”Рич”,”33 стола”, Мексиканския ресторант, Чешкия клуб или новите заведения в квартала му. Винаги, когато идвах във фирмата му знаех как ще завърши работния ден. Хари имаше познания по всички марки питиета, можеше да конкурира всеки етимолог с познанията си. Разхождаше се без да се замисли из цялото меню, отпред и от горе на дясно, после на обратно от долу нагоре. Вечерта завършваше в някое кафене, бар или с по бира във фоайето на хотела, в който бе отседнал, когато ми идваше на работно гости. Много обичаше да идва в Арбанаси, никога не си правеше тънки сметки, когато сядахме на маса.
Хари много обичаше компаниите, той умееше да ги създава.Събираше около себе си най-невероятни птици. Бивши спортисти, провалили се бизнесмени, приятели от детството, които отдавна са напуснали махалата или България. Разговаряше с тях по всякакви теми, често предлагаше помощта си, беше отворен за нов бизнес. Чувството му, кога се говорят празни приказки или кога нещата са сериозни никога не го напускаше. ”Парите са, за да се харчат” -беше мотото му още от ученическите години. Никога не отказваше да помогне с финансиране, за да решиш някои временни затруднения. Стига да си спечелил доверието му. И да си го задържал, разбира се.
Преди много години, когато започвах бизнеса бяхме пак във” Феята”. Два дни бяхме говорили как да пробия в бизнеса. Накрая го изпратих до тях.
- Да влезем в ”Ропотамо”, да поиграем на ротативките –предложи с усмивка Хари. Беше останал без стотинка в джоба. Току що беше платил сметката в любимото му заведение.
Извадих последните си няколко лева и му ги дадох. Не ми беше особено драго да задоволя това му пристрастие към едноръките. Загубихме, разбира се.
- Е, ти нали имаш сега нов бизнес, парите сами ще потекат. -успокояваше ме както винаги той.
Да отидеш на заведение с Хари, това си беше преживяване.
Както всичко, с което беше изпълнен денят му. Докато дойде най-чаканото време.
Времето за сладкарница”Феята” или ресторант” Ропотамо”. Случвало се е за няколко часа да се разпишем и на двете места. Пишеше повечето Хари, с яркия си незабравим почерк.

30.04.2009 Любомир Николов
СЛЕДВА: Университета и Хари

сряда, 29 април 2009 г.

Аз, Хари и Роко -разказ

На седемнадесет всичко е прекрасно. Както бе прекрасен денят в началото на май, когато аз, Хари и Роко се натоварихме на влака за Лакатник, щяхме да ставаме пещерняци. Бяхме взели една дебела черга, фенер, въже и малко сандвичи. Искахме нови емоции, колко му е да се спуснеш стотина метра надолу в тъмната паст на тази пещеричка, детска работа.
Входът на пещерата ни се стори доста запустял. Не се колебахме дълго, Хари като най-опитен каза:
- Да скрием документите и парите под някой камък, да не би да ги изръсим някъде из тъмното.
Така още в началото оставихме този излишен товар и поехме безстрашно навътре. След петдесетина метра пред нас зейна голяма цепнатина, вързахме с въжето Роко като най-лек и го пратихме пръв да я преодолява. Той веднага хлътна в низкото и усетихме долу как водата зловещо шуми.
- Рокоооо – ревнахме с Хари в един глас.
- Жив съъъъм – ни отвърна гласът му от тъмнината, сякаш се готвеше да рецитира стиха на Веселин Ханчев милият. – Само се налъбих грлъбината – и до сега не може да казва Р като хората, хем му е неговата буква сладурестият Роко. С голям зор го извадихме, нищо му нямаше. Помоткахме се наоколо, желанието за подвизи се бе изпарило.
- Я да излезем навън и да му треснем по една-две бири, пък после ще видим - изкомандва ни Хари, ние само това чакахме.
Но на изхода ни чакаше изненада. Паспортът на нашия водач и парите, които бяхме оставили липсваха. Явно някой ги е надушил и така плановете ни се промениха. Погледнахме какви стотинки са ни останали, вече минаваше пладне. Събрахме колкото да купим на Роко билет за влака до София и го изпратихме за подкрепления. Финансови, а и в жива сила. Ние с Хари останахме без пукнат цент в джоба, както обича да казва бат,Наско, но това е друга история.
Свечеряваше се, когато поехме да се раздвижим малко по шосето на север. Мръкналото се небе ни похлупи на една поляна, звездите мъждукаха, само за да не чувстваме напълно сами. Чергата я омотахме около себе си и се престорихме, че спим. На разсъмване ни освежи лек дъждец. Схванатите си кокали затътрихме към гарата, там със слънцето се появи и Роко. Подкреплението бе сериозно, едно момиче и пет-шест момчета. Пари за бира и за обратния влак до София. В купето групата бе в стихията си. Блъскахме силно гласовете си в насрещния прозорец, огледалото и пейзажите от Родината, закачени по стените на купето щяха да паднат. Акомпанираше ни китара, колко струни скъсахме до София, не си спомням. Но си спомням големият хит - „Две кебабчета крилати” . Много яка песен, както казват сега младите.



Представи си како Пено живо пиле да умре
после пак да се съвземе и да почне да кълве.
Кон излязал на полето, глътнал въздух и умрял,
Възкачил се на небето и какво ли там видял ?
Две кебабчета крилати христоматия четат.
Скелет костите си клати и ги слуша как дрънчат.


На другата година отново тримата заминахме за Слънчев бряг. Имахме карта с две легла, добре че Роко ходеше упорито в Бургас при някакво гадже. То си заслужаваше вниманието. Ние с Хари бяхме над тези неща, цялото море изкарахме с едни англичани. Хари ги беше упътил из комплекса, тъкмо бяха пристигнали. Бяха млади, ама за нас тогава си бяха в солидна възраст. Една двойка, един много готин – Дейв, нямаше четиридесет и още един симпатяга. Вечер праскахме мастичка, после шуменска малка биричка, голям хит за онова време. И пак отново. Прибирахме се по нощите, прескачайки през отворения прозорец на първия етаж, където бе стаята ни. Накрая на почивката разбрахме, че през цялото време входната врата на комплекса е била отключена. Магариите ни бяха не малко, но се открояваше една. Хари се изсили, че може да кара водни ски. Една сутрин поехме към кея със ските. С англичаните, разбира се. Моят човек щеше да им показва първите стъпки в този така модерен за онова време спорт.
- Хари, ти карал ли си водни ски- го попитах.
- Не съм, ама то си е като зимните- ми отговори, знаех какво ще последва.
- А зимните владееш ли- вече очаквах отговора му.
- Неее- избухна той в неговия си, Хариев смях.
Добре, че излезе голямо вълнение и честта ни бе спасена.

Хари обиколи Европа с неговия бизнес, сега нещо се е спрял. Няма да е задълго, познавам си го.
Роко стана художник, той беше такъв още тогава. Двамата приключват тематична колекция за българските манастири, които Роко нарисува в последните години. Много манастири са пребродили заедно.
Аз какво, май нищо не станах. Поне съм сигурен, че най-добре си спомням от тримата онова време, онези щуротии и онази песен- Две кебабчета крилати.
Има я в Интернет, проверете, много свежарско звучи. И нас ни има.
Не сме отдавна онези момчета, иначе сме си същите. А какви, не смея да категоризирам.

06.03.2009 Любомир Николов

СЛЕДВА: "Феята, Ропотамо и Хари"

Гимназията и Хари - разказ

С Хари се срещнахме в осма гимназия. Аз бях десети, той девети клас. На Националната математическа паралелка. Беше в двора на училището, на ”Шишман”. Дойде при мен и каза, ти си онзи, който ни мачкаше на спринт и препятствия на републиканското. Не го помнех, аз тези след мен никога не можах да запомня. А те бяха много. Хари беше добър лекоатлет, но не гледаше сериозно, че бъдещето му е в спорта. Беше много ухилен, с бяла кожа, малко избелени вежди и кестенява, даже рижаво-руса къдрава коса. След това се разболях, повторих годината и първите дни в новия клас седях със Севдалин на един чин. После се преместих при Хари. Фатална грешка.
Хари е най-обаятелната личност, която познавам. Тогава в онези години беше изключително нестандартен. Познаваше цялата гимназия и целия квартал, където живееше. Имаше изключителни знания по английски, немски, литература и философия. Математиката му се отдаваше с пълна сила. Но беше страшно темпераметен. Не можеше да стои на едно място, беше бунтар. На есенната бригада в Старо Железаре, до Пловдив аз бях със Севдалин на квартира. Хари беше с Румен или Стефан-чадото, май с първия. На гарата в Пловдив чакахме автобуса за селото. Тогава се сприятелихме. Говорихме за Селинджър-” Спасителят в ръжта” и за Уйлям Голдмън -”Златният храм”. Там двамата герои, Зок и Рейндмънд стават много близки, още със запознансвото си. Велики книги.
- Имаш ли цигари- го попитах. Бяхме почти на седемнадесет.
- Не ме разсмивай- извади кутия цигари той. – Я да отидем наблизо да вземем още.
Хари беше голяма панта. След бригадата се организирахме една неделя да прескочим до Панчарево. С нас бяха две двойки, негови приятели от махалата. Дойде и гаджето на Румен, след този ден стана мое гадже. За кратко, което беше нормално. А гаджето на Хари не дойде, той със слизането от автобуса направи десант до тамошната бакалия и цъфна след минути с бутилка ром. От 750 грама. Не бях много по алкохола, това ми беше бойното кръщение. Полегнахме в горичката, след като се наситихме да гледаме лодки, лебеди и вода. Бутилката беше наполовина изпита, настроението ни достигна върха. Но крачките вече не бяха така уверени. В късния следобед излязохме на шосето аз, Хари и моето ново гадже. Двете двойки отдавна ни бяха напуснали, бяха се стреснали навярно от рома. Или имаха да вършат по-важна работа. Мислехме да се прибираме до София пеш, Хари се метна почти в движение на един автобус и извика, че майка му щяла да го представя на новия учител по английски. А на нея не минаваха разни номера, с авторитет си беше жената. Остави ни сами. Не бяхме сигурни в походката си, момичето се сеферяса по-бързо от мен. До София набивахме крак, там вече бях свеж като маруля.
Хари винаги имаше пищови на контролните по математика. Учихме неща, с които се занимаваха студентите в математическия факултет, не беше лесно. Преподаваха ни асистенти и доценти, правехме често контролни работи. Хари идваше подготвен, носеше тетрадки с всички развити теми. И една празна, която после подменяше. Не значи, че не владееше материала, искаше да е изряден.
В края на втория срок, през месец март настъпи голям проблем. Хилехме се в час като луди, не можехме да стоим сериозни на чина. Пубертета ни гонеше яко. Аз се преместих в обикновен клас, много ми беше математиката, атлетиката и моето момиче, не това от Панчарево. На математиката държах най-малко, така се разделихме.
Хари беше пълен с идеи. Една от тях беше да ходим отново на Панчарево двамата, да спим на палатка и да изчакаме цялото даскало, което щеше да довтаса на редовните занятия по Военно обучение. Това бяха дните преди да завършим десети клас. Аз намерих една хималайка и същата вечер се срещнахме на Цариградското. Но обстановката се беше променила, в къщи въздухът беше се разгорещил яко, казах му че не мога да тръгна, баща ми ще побеснее. Тогава Хари дръпна палатката от ръцете ми и извика : ”Чао, беше ми много приятно!”
Сам и пеша отпраши към набелязания бивак. Около десет километра. На другата сутрин го намерихме в гората, леко измръзнал, в чудесно настроение.
Същото лято аз, Хари и Роко отидохме в Банкя да печелим пари. Цанихме се на някакви изкопи при един виладжия, жена му и малката дъщеря бяха с него на обекта. Майката на детето непрекъснато го следеше да не идва при нас, да не би да го научим на лоши думички. Вечерта мазолите по ръцете ни бяха оценени на четири лева за всеки от нас. Стори ни се жива експлоатация, но ще продължаваме, окуражаваше ни Хари. Бяхме се уговорили да не ходим следващия ден, да починем малко. След два дни му се обадих. Хари беше заминал на море с майка си. Аз не го преживях много трагично и със Севдалин заминах на Каваците. С колелета и хималайката от Павел баня до морето, за обратно не ни стигна куражът, натоварихме се на влака. Цялото море изкарах с надеждата , че компанията на майка му не може да се сравни с тази на Севдо, който беше не по-малка фога. А с Харалампито, този чаровник със заразителната усмивка и вечния оптимизъм предстояха много морета.

29.04.2009 Любомир Николов

СЛЕДВА Аз, Хари, Роко и две кебабчета крилати.

вторник, 28 април 2009 г.

Едно необикновено пътуване-разказ

Денят беше от шантав, по-шантав. Събуди се неочаквано рано, свари кафе и реши, че трябва да хване първия влак за морето. В края на май няма нищо по-желано от настъпващия морски сезон. Плажът е съблякъл зимната си дреха, чадърите са разперили пауновата си окраска, масите със застлани цветни покривки чакат първите клиенти, около заведенията е чисто и дори счупените и хлътнали плочи са подменени с нови. Сутрин и вечер цветята в оградените с камъчета кашпи се разхлаждат с дълги маркучи, които накрая измиват прахоляка и наслоения от вятъра боклук, който е фучал през дългата зима. Защото е знаел, че с пролетта и той ще си отиде. Фунийките на петуниите и калибрахите са изправили главици на всички посоки, някои с виолетови, други с червени или розови шапки, излезли са навън и сякаш са спрели да си починат, преди да е дошло жежкото лято. През пролетта вятърът е започнал да флиртува, запленен от все по-топлите лъчи на слънцето. Заиграл се е нацъфтелите люлякови храсти, разрошил е зелената дреха на тревата и е преметнал белите пухчета на тополите навътре по крайбрежните улици. И вече е по-спокоен, не иска да беснее повече, нагрят от ранното лятно слънце. Само надвечер отново малко обезумява и обагря в синьозелено вълните на морето, които с нетърпение се разбиват по ръбовете на скалите или се разделят със слузестите водорасли, с които застилат мокрия пясък. А на сутринта ласките на слънцето ги изсветляват до прозрачно зелено, между тях шават малки рачета и комари, оплели крачета в силно стисналите, но неузрели мидени черупки.
По морето имаше свои обекти, щеше да съчетае разходките около брега с отлаганите цяла пролет обиколки на няколкото хотела, които трябваше да изчакат другия сезон, когато ще са готови да посрещнат първите гости.
Пътуваше както обикновено в първа класа. Колата не можеше да му даде петчасовото спокойствие, през което нямаше да мисли за нищо. По средата на пътуването влакът премина покрай малката гара, на която всяка есен в детството се разделяше със света на летните игри и безгрижието. Обраснала с висок бръшлян, с избеляла фасада и ръчнатата помпа отстрани, която беше отдавна пресъхнала, с металното чукче под висящата камбана и белите варосани стволове на тополите около нея. Такава, каквато я помнеше от години. Но без пътниците, които я огласяха всяка сутрин и вечер, запътили се на десетина километра към града, в който работата чакаше селските им силни ръце. И стадионът беше още там, буренясъл, с разкривени дървени диреци, върху които бяха провиснали гредите, върху които сега бяха накацали черни врани и ято врабчета.
На една от малкото спирки в купето влезе млада жена. Остави малкия си ръчен багаж, извади списание и задряма веднага, скрила лицето си зад него. Беше хубава, но хубостта й скрита от грима и силното червило. След минути го помоли да отвори прозореца, свежия въздух нахлу в купето, когато неочаквано го покани в ресторант-вагона. Наближаваше обяд, последният час от пътуването до морската гара ще премине по-бързо, беше му се усмихнала тя.
Във ресторанта тя си поръча джин с много лед и плато с мезета за двамата.
- Аз черпя, не се притеснявай-пак му се усмихна и запали цигара, косата й обгърна лицето и струйката дим се прецеди през червеното на устните и косите й.
Когато влакът пристигна, часовникът показваше малко след дванадесет. Двамата прекосиха перона, отвън я чакаше млад мъж, видът му беше спокоен, уверено я прегърна и поведе към колата.
- Заповядай с нас- се обърна към него тя и отново му се усмихна с ослепителна усмивка.
- Ще те закараме до центъра, навярно там отиваш- кръстоса дългите си крака на предната седалка тя и отново запали цигара.
Той не можеше да си обясни какво го накара да се качи в колата. Не обичаше да общува с непознати. Беше вече около средната възраст, когато илюзиите на младостта са отдавна отминали, но стремежът към непознатото, към очарованието на неочакваното е все още силен.
Тогава не си помисли тези неща, нямаше време да мисли. Качи се отзад, сложи малката пътна чанта до себе си и се загледа в минувачите, някои от тях бяха угрижени, други делови, а лицата на младите момичета му се сториха много красиви. Походките им го караха да съжалява, че времето лети толкова бързо.
И се постара отново да не мисли за нищо.

СЛЕДВА
28.04.2009 Любомир Николов

понеделник, 27 април 2009 г.

Ако пиша роман, ще започва така

- Романът на един живян живот – роман

Предговор

Част I- ва Комунизъм

Част II-ра Прехода

Част III- а Демокрация

Епилог

Предговор

За някои животът, това са направените пари. За други, мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъза му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно, разказвайки не веднъж цялата история той. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари и жени няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба, на запалка разстояние от НДК- и сега е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент продадох, татко ми го беше прехвърлил на мое име преживе, парите на брат ми бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше на почти сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсва. Като че ли всичко останало ми е на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на петнадесет се влюбих. После винаги сравнявах това чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, после като я изпращах чистих фандъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме тя по бузата, радвайки се какво съм изкопаемо.

Така, че очертава се една скука...

неделя, 26 април 2009 г.

Шестото небе - разказ

В квартала, където господин Цигулков живееше построиха нов, модерен блок. На седем етажа, скосяванията нагоре извисиха още два мансардни. А от източния му край, срещу парка на нивото на тротоара се изправиха големи витрини на магазини и офиси. Напълниха се още преди хората да се нанесат. Един магазин за дървена многопластова дограма, изцяло от африкански материал, за имотни клиенти. Един малък, приветлив хранителен магазин, който работеше до късно вечерта. И където продавачките бяха момичета на двадесетина години с къси тишърки, много усмихнати. После се нанесоха тези с агенцията за недвижими имоти, какво продаваха, на Цигулков не му беше ясно. В тази икономическа криза пазарът на недвижимостта си оставаше доста рискова операция.
Дълго време последният офис, на самия ъгъл на блока оставаше празен. Все пак пет евро за квадратен метър наем са много пари в днешно време. Другите магазини дали са на собственици или под наем, Цигулков беше доволен от момичетата с тишърките и този въпрос не го интересуваше.
И една сутрин хората от квартала видяха голяма, цветна реклама, окачена през нощта, офисът щеше да отвори врати същия ден.

” Магазин за намиране и откриване на мечти”

Това накара минаващите покрай новия офис да се почувстват странно. Блокът беше на главна улица, скоростта на колите бе ограничена поради големия завой надолу, затова дори шофьорите можеха спокойно да я разгледат. В офиса нямаше обзавеждане, само пет-шест посетителски стола и голяма маса със стъклен плот и метални крака. И една голяма ваза, но в нея цветя нямаше. Две млади жени се виждаха постоянно, един мъж малко над средна възраст идваше по няколко пъти на ден и говореше с тях. Но за кратко, повечето време беше извън магазина за мечти.
В квартала бързо свикнаха с необичайната дейност на наемателите. Над масата, на бялата стена беше окачено разрешителното на фирмата, с обсег на действие и дата на регистрация. За голямо учудване на всички, които щяха да се взрат в написаното, дейността беше само една, оказана на рекламата отвън. Намиране и откриване на мечти. И най-долу още една, малко чудновата, реконструиране и ремонт на самотни вятърни мелници. Цигулков не си спомняше някога в радиус на стотина километра да е виждал такава чудесия, само по морето беше се захласнал по едни вятърни платна, когато продаде дядовата нива и си позволи за седмица да се раздели с утъпкания ритъм на своето ежедневие. А собственик на фирмата беше човекът над средна възраст, с къса побеляла брада. Той имаше спортна походка, макар да накуцваше заради малко изтънялото си коляно. Изглежда мечтата му да бъде спортист го беше малко травмирала, затова незабележимо накуцваше.
Първи се престрашиха да влязат в магазина мъж и жена на неопределена възраст. Искаха да разберат защо мечтите им не се сбъдват, а и напоследък са започнали да се различават дори. Момичетата усмихнато им отговориха, че при тях такива въпроси не могат да получат своя отговор. Защото професионалната квалификация и дейността им е в друга насока. Да помогнат хората да намерят изгубените си мечти. Или да открият нови. А за осъществяването им, да потърсят друга фирма със сходна дейност, може тя да им помогне.
Двойката на неопределена възраст напусна магазина видимо недоволна от отговора.
На другия ден се появи младо момиче с къса коса, дънки на тънкото й тяло и много грим около очите. Плакала е сутринта, изглежда често се събужда с плач. Така реши мъжът над средната възраст, той го посрещна. Младите жени не бяха пристигнали в магазина, повишаваха квалификацията си някъде, все пак отскоро бяха навлезли в тази професия, това си личеше по усмивките, с които искаха да насърчат посетителите.
Момичето беше недоволно, че все още не може да се спре на някоя своя мечта, родителите й се месели непрекъснато и не одобрявали избора й. А той бил толкова различен, самото то не било наясно със себе си. Мъжът й предложи два варианта, момичето каза, че ще си помисли.
Третият ден протече много напрегнато. Първо изненадващо влязоха двама клошари, прочели рекламата и си спомнили, че и те някога са имали мечти. Младите и тях посрещнаха с усмивка. А те бяха първите доволни клиенти, излезли от магазина. Защото не бяха претенциозни и като не можаха да си спомнят за какво са мечтали в миналото, веднага приеха новата си мечта. А тя беше просто да бъдат щастливи. Трудна работа, но все пак толкова ясна и не искаща никакви усилия. То често щастието е при нас, така сме свикнали с него, че дори не го забелязваме. Дори понякога го бъркаме почти с нещастието, особено ако не сме били наясно с мечтите си.
След това влязоха трима охранители, доста охранени. Платиха кеш, бързаха за някаква акция. Но минавайки видели и си казали, че какво беше това мечта. Мерседесът ни е мерцедес, ланците са ни златни, вечер си поркаме уиски с фъстъчки, на бар ходим сами, там мацките само нас чакат. Труден живот водим, забравихме да мечтаем, дали няма други мечти, които пропускаме.
Двама влюбени в момичетата си и един самовлюбен също влязоха в магазина. Мечтата на първите двама беше да запазят момичетата си, при таза конкуренция от охранители това не беше никак сигурно. Младите жени ги посъветваха да им помогнат да открият нови мечти, да не се окажат неподготвени. Платиха си, обещаха да помислят. На другия ден единия дойде още с отварянето на офиса, решил да се натегне и завел момичето си на бар. А сега вече се надява на нова мечта. Другият още мисли, навярно и той ще последва първия. Един като провлачи крак. А самовлюбения за нищо на света не искаше да се разделя със своята мечта винаги да се харесва, напоследък обаче това му убягвало. Бил свикнал от малък с нея, а и родителите доста го поощрявали. Усмихнато му бе отказана помощ, не беше доволен, но самовлюбчиво си тръгна, щял да търси друга, по-опитна фирма.
Този ден най-тежък беше случаят с местния политик, издигнал се бързо от редови ресторантьор в спалните вагони на БДЖ-то в реклама на спален чувал по банките на парламента. За втори мандат проспиваше с успех дните си в бялата сграда, съединението прави силата беше мотото му. Затова ставаше много усърден при гласуването, ако можеше да вдига освен двете си ръце в съгласие с парламентарната група и двата си крака нагоре, само така щеше да е сигурен, че е постигнал мечтите си. То за него се говореше, че често вдига крака, но на друго място, сигурно авторитетно ги вдига, всички виждаха лъскавата му машина, която го беше докарала в родния град за среща с избирателите. Да оправдае командировъчните и налови пресен шаран от рибарника при близкия язовир изглежда идваше. Никой точно не знаеше кой стопанисва този занемарен водохранилник, но освен да се перат черги в тепавицата на горния му край и доста пари май се бяха изпрали покрай него.
И той не си тръгна особено доволен, но поне този път си плати, не сбърка магазина за мечти с вечерния коктейл, който неговите поддържници щяха да организират в негова чест същата вечер.
А най-много ги развесели този млад поет, който с разрошени коси и отвеян поглед се промуши в магазина, вече младите жени брояха дневния оборот. За трети ден не беше никак зле. Сетил се отведнъж, че от мечти по стихосбирката, която иска да издаде загубил музата си. То една муза, опърпана някаква, чорлава, ама пак муза, като няма друга.
Е, тук едната млада жена направи компромис със професионалните си задължения и обеща да му помогне, да намине утре. Другата после я изгледа.
- Ти май го хареса поетчето.
- Е, и то душа носи, може пък аз да му стана муза, колко му е - засмя се, доволна че още може да се интересува не само от ланци първата. А има право да помисли и за себе си. Имаше мечта да се задоми, поне това не беше забравила, то щеше да е резил, с тази професия...
А в това време мъжът над средната възраст си мислеше да се възкачи на седмото, поне на шестото небе всред облаците. Но да не е сам, беше поръчал в рекламната агенция наблизо голям трансперант, канеше всички на възраст от една до сто и една годишна възраст.
Освен по ремонт и поддръжка на самотни вятърни мелници той беше и специалист по откачени мечти.
Беше му интересно, година вече беше на пазара с този си продукт, нямаше резултат до сега. Имаше много запитвания, но резултат нямаше, хората искаха да си поговорят с него в офис. Хората искат да бъдат авторитетно обслужени, дори да бъдат излъгани, друго си е да ги излъжеш в офис. А не някъде из парка.
И сега си беше поставил задача, да види колко желаещи ще се явят, когато им предложи новата мечта.
Да се покачат там горе, при звездите, където няма охранители, няма депутати, няма излъгани мечти. А където има дух, където има живот, където не е нужно да мечтаеш, защото ще имаш всичко. Надяваше се да не е сам, защото и той беше само един мечтател.
Там горе , на седмото, или поне на шестото небе!

26.06.2009 Любомир Николов

събота, 25 април 2009 г.

Махала Лозенец -разказ

Защо ли се издавам колко съм остарял. Но Бърнард Шоу е казал, това е единственият начин да живеем дълго. А животът не е чак толкова лошо нещо!
Когато за пръв път живях в Лозенец, бях много малък. Писал съм за това няколко разказа. А в квартала има три улици, по които всеки ден минавах от 65-та до 70-та година. Защото махалата, това са тези улици. Когато завършиш училище света се разтваря за теб. Махалата отеснява. За добро или лошо.
Улица ”Крум Попов”. До хотел Хемус, на края в ляво. Една могилка, трева, глухарчета, дървена ограда. Не бях лозенския Том Сойер, събориха я бързо след като се преместихме да живеем там, на ъгъла със сегашния ” Свети Наум”. Могилката изравниха, за да паркират волга-комби, фолгцваген-костенурка и един таралясник. Там живееха инженери, доктори и военен пенсионер-учител. Дядо ми. За онова време хора с позиции в обществото. Всяка година някой заминаваше за чужбина или Африка. Тогава черния континент не го смятахме за добро място, където да те изпрати съдбата. Съседите отсреща вкупом забягнаха във Франция, имахме ги за продажници. Ние не бягахме, ние бяхме хора на властта. По точно на идеята, която властта използваше.
Нашата улица настрани чупеше в пряка, после идваше ” Розова долина” , по която ходех докато завърша 8-клас. Имаше едно момиче, Лорета се казваше, живееше в къща на същата улица, беше в съседен клас. Около месец се рових в телефонния указател, за да намеря телефона й. Мислех си, не може да живее в такава хубава къща и да няма телефон. Сигурно от това окьоравях, от взиране. Едно друго момиче ми се беше обадило по телефона, пусна ми Бийтълс. Аз на края й казах да не си хаби друг път двете стотинки за телефон, с непознати не разговарям. Като завършихме годината бях на спортен лагер и за пръв път отидох на среща. На улица ”Витоша”, пред кино ” Млада гвардия”. Беше спортистка като мен. Чаках цяло лято да ми пише писмо, бях на село. После разбрах, че се заиграла с едни по-големи от мен, страдах три седмици и половина.
По ” Крум Попов” и после по ”Миджур” ходех за ръчен хляб. Фурната беше на ъгъла, в края на улицата. Докато се върна, една трета от единия хляб липсваше. Улица ”Миджур” беше
малко бижу тогава. С двуетажни къщи, с дворчета, с мирис на люляк и дюли в късната есен.
Так минаха две-три години. Понякога сутрин се втурвах за вестник ” Спорт” горе, до Семинарията. Или долу, на ” Евлоги Георгиев”. До обръщалото на двойката се намираше Пионерския дворец. Вътре имаше много хубав стадион, малък и много поддържан. Аз спортувах на ”Раковски”, където късно вечер чакахме единицата до площад ” Баба Неделя”. Сега там е мастадонтът НДК. Есента късахме мушмолите, които надвисваха през дворовете към пътя от главния вход на стадиона до трамвайната спирка, където пиехме боза. В големи или по-малки чаши, резлива или сладка. А на площад ”Баба Неделя” вече миеха улиците, качвахме се с билет за три стотинки, с прехвърляне на шестицата, или на девятката, ако първа дойде. Аз слизах на последната спирка, хотел ” Хемус” го нямаше още. В къщи ме чакаше салата и пържена мерлуза, понякога варени кремвирши.
Така стигнах единадесети клас. Тогава имах един съученик, скъп приятел, живееше на улица ” Елин Пелин”, на обръщалото. В блок, където на приземно ниво имаше книжарничка Експеранто. Много исках да си купя нещо от тази книжарница, никога нямах пари да го направя. Липите отиваха чак до кръчмата ” Под липите”, цъфтяха, после прецъфтяваха, кафявия им цвят засипваше тротоарите и цялата улица, дърветата правеха гъсти сенки, минавахме под тях като през арка. За да стигнем ” Борисовата градина”, тогава ” Парка на свободата”. Където имаше криви огледала, мълък асфалтов подиум, там колелата се въртяха в кръг. От голямо, до вътрешното най-малко. Никога не се качвах на тези колела, нямах пари. Научих се да карам на село, за един следобяд. Вече направо на голямо дамско колело без рамка. Бях достатъчно голям, бях пораснал.
В района на площад ” Журналист”, тогава ”Йорданка Чанкова”, след това ”Николова” имаше две кръчми. Едната, когато бях студент във ВИСИ беше кварталното ни заведение. Наричахме го ” Гъза на слона”, точно на ьгъла на улицата. Срещу него имаше едно кафене, там пиехме бира, вече бяхме големи. А нагоре бяха”Русалка”, ”Ливърпул” и ” Тенекиите”, култови заведения за онова време. Там водехме момичетата си.
Но върха си беше механа ”Под липите”. Където профуквахме всичките пари, които спечелвахме от есенните студентски бригади. Там пиехме преди и след изпити, никой не гледаше взети ли са или не. Обикновено ги вземахме. Но това стана после.
В осма гимназия учеше синът на просветния министър. Завършвахме гимназия. Той беше заключен на една вила от баща си по време на матурата. Да няма достъп до съучениците си, само на него щеше да каже задачите, които трябваше да се паднат на изпита.
И това не помогна, цялата гимназия ги научи час преди матурата. Как стана това, никой не разбра.
И дойдоха кандидатстудентските изпити. Нашата тайфа имаше стратегия и тактика, отивахме на сражение. Първо се записахме десетина човека един след друг, за да ни сложат в една стая. Успяхме.
Първият изпит беше по физика. Цялата тумба се бяхме събрали на ” Ситняково”, тарторът ни живееше там. Цяло лято редувахме решаването на задачи у тях, вечер водка във”Феята” отсреща. За ресторант ”Ропотамо” само можехме да си мечтаем.
От всички възможни страни през половин час се спускаха изпитните въпроси и задачи. Някъде към два часа след полунощ аз се предадох, отидох през Парка в тъмното до леглото си при хотел ”Хемус”. Беше вече три часа, когато си легнах. На изпита пуснаха съвсем други теми. Справихме се някак, макар и недоспали.
Дойде изпита по математика. Нещата се повториха. Но към полунощ усетих, че последната тема със задачите, които трябваше да решаваме на другия ден ми е много позната. Разлистих един стар сборник, някой ги беше повторил дословно и пуснал за заблуда на противника. Лягам си, така казах на приятелите. Този път през Парка бях с велосипед. Да спестя време за малко сън. Но им обещах, на ”Елин Пелин” моят приятел е близък с един друг съученик, който пък е неразделен със сина на министъра. И в четири и половина станах и му дръннах една жица.
” Идвай”-ми каза моят човек. За минути бях на площад ” Журналист”, по ” Крум Попов”, после по ” Миджур”, задачите бяха с решенията си пред нас. Но когато започнахме да разучаваме най-трудната дойде неговият приятел. ” Изчезвай”, ми каза моят човек, кофти е да те види. Така награбих колелото и финиширах в Ситняково. Тумбата яко хъркаше, развиделяваше се. Едвам ги събудих, някои довтасаха от близките блокове, събрахме се всички. Двете задачи не бяха трудни, но все пак имахме нещо наготово.
На самия изпит третата задача яко ни затрудни. И когато се мотках с разни частни случаи, да залъжа провераяващия, екзаминаторът излезе за минута, трябваше да огледа навън. В стаята настана хаос. Всички се надвиквахме, питахме се кой я е сломил, пущината. Медианата, медианата, крещаше най-добрия от нас, тарторът от Ситняково. След минута отново настана тишина. Погледнах отново задачата и след две седмици имах оценка отличен.

Такава беше махалата. Няма да пиша повече за нея, нито за миналото. А бъдещето, никой не му е господар. Владеем единствено спомените.
И само настоящето има значение. Всичко останало е пепел. Която понякога ни изгаря.

24.04.2009 Любомир Николов

четвъртък, 23 април 2009 г.

Хризантеме-жена по природа

( Не вярвам Ърскин да ми се разсърди)

Едно момче я наричаше Хризантеме. По-скоро се провикваше силно, когато влизаше в книжарницата.
- Как си тази сутрин, душице. Липсва ли ти нещо?
На него самото нещо не му достигаше, много малко наистина. Високо, с къдрава черна коса, правеше се на много отворено. Нямаше ограниченията на момчетата, които сега израстват и не са сигурни дали не изостават в някои посоки на младостта си.
- Да ми се махаш от главата, само ти ми липсваш- когато имаше работа му отговаряше му леко бясна Хризантеме. А това беше постоянно при нас.
Много ми харесваше това обръщение, започнах да я наричам така. След мен всички, които доста се трудехме, за да може шефа да подсигури нова кола за жена си, обучение в колеж на дъщеря си, която учеше в първи клас и два, три имота в планинските околности на петдесетина километра от града ни.
Хризантеме доста нервно ме посрещна в първите дни, когато започнах работа при тях. Бяхме една събота заедно, наближаваше 16 часа, часът на нашето освобождение. Започнах да копирам поръчка за един клиент, не беше малка. Пет минути след този час тя ме заплаши, че си отива и няма да има кой да заключи книжарницата. Беше се доста разгорещила.
- Сега свършвам, да обслужим човека- успокоявах я аз.
След този случай станахме големи приятели. Хризантеме се грижеше много за дома си. Била дошла някъде от северозапад, близо до голямата река. По разпределение, омъжила се млада. Показваше ни снимки, с черна къдрава и дълга коса, кръгло хубаво лице, била е искана и читава мома. След като родила двете си деца, Хризантеме останала сама. И досега се грижеше за тях, макар че имаха вече свои семейства.
Имах едни копринени юргани, пълни с пух. От Австрия, чеиз на жена ми. Чистак нови, неупотребявани. Много ги хареса, отървах се от тях. Една месомелачка от кое време я имах, бях забравил. Работеше безукорно. Хризантеме я взе, щеше да помага на село за пълнене на суджюците. Случи се, че родителите й за половин година си отидоха. Тя много ги изстрада, но децата й даваха сили, не й пролича.
Вече бяхме една година заедно, когато ме покани след работа у тях, да ми даде вино и тикви. Беше късна есен.
- Любич, няма кой да го пие това вино, колко пия аз – обяснявяше ми тя.
Тиквите бяха сладки колкото първата ми целувка. Тънкокори, с бяла кожа, напукани и грамадни. Каза ми една рецепта за печене, на пара, с много захар и вода. Такова сладко нещо не бях ял от времето, когато баба ми точеше пестил и ние, хлапетата си облизвахме пръстите.
Натоварих се като магаре, помогна ми да мушна багажа в колата. Виното изгълтах за три сидмици, но тиквите ядох цяла зима.
Хризантеме стана баба, когато работата в книжарницата беше най-много. Около ученическата кампания. Тичаше от къщи на работа, в обедната почивка пухтеше отново да помага на щерка си. Беше най-сладка, когато се оправдаваше с подквасеното мляко или разнебитените обувки на сина си, които носеше за поправка. И затова закъсняваше по обяд, но само с минути. Бузите й поружавяваха, малко приведена влизаше при нас и веднага започваше да тантони. Хризантеме много обичаше да приказва. И ние обичахме да слушаме как е синът й, зъбчето ва внучката как е изникнало, комшията кога щял да слага алуминиева дограма.
Хризантеме не изоставаше от хората. Как се справеше с книжарската си заплата, недоумявам. Купи кола на сина си, той редовно я взимаше от работа вечер. Когато беше нощна смяна, тя го проверяваше дали случайно няма да забрави да отиде на работа, те младите сега са малко безотговорни...Така казваше. Обичаше да говори много по телефона, постоянно даваше на дъщеря си някакви напътствия. И умираше за малката.
От доста години не работя с Хризантеме. Той шефа си оправи тотото, ритна бакърчето, беше ми казал: ” Любич, приятелю, трябва да се разделим.”
Аз малко другояче разбирам приятелството. И тя висеше на косъм. Но който си е с късмет, нещата сами го намират.
А Хризантеме има малка диастема на предните зъби, значи е късметлийка!
Като погледна живота й, убеждавам се в това! Хризантеме е истинска жена, тя е жена по природа!

24.04.2009 Любомир Николов

вторник, 21 април 2009 г.

Първият ден - разказ

На Наско

Наближаваше полунощ, когато излезе от апартамента. Качи се на колата, след няколко метра зави на ляво. По голямата улица, която беше цялата в зелено от готовите да разтворят цветове големи кестенови дървета. Пътуваше като в арка, ниско по оградените с плочи градинки от тротоара го поздравяваха листо-ръчичките на цъфнали лалета. Бели, червени, жълти, пъстри, свили се от нощния студ. Но готови утре да се усмихнат отново с изгрева на слънцето. Новите реклами и витрините на аптеката, книжарницата и двете заведения с ракитовите маси и столове разноцветно светеха, дъждът беше измил асфалта, въздухът миришеше на озон.
После зави наляво по големия булевард. Премина край големия парк в дясно, пресече два светофара и пое да се изкачва по улицата на детството си. Отляво остана Апартамента на неговото детство и младост, в спомените му бяха дюлевите дървета, които тогава го съпровождаха до площада горе, ароматните им плодове зрееха в дворовете и навън по тротоара. Отдавна бяха изсечени, къщите бяха отстъпили място на грамадни модерни блокове, входовете им се отбраняваха с алармена защита и видеокамери. Паркира до колелото на трамвая, там където беше чудесната тройка - ”Тенекиите” , ”Ливърпул” и ” Русалка”. Студентските му заведения, когато беше нужно толкова малко, за да се среща с приятелите. И с момичетата си.
Излезе от колата, наближаваше полунощ. Заговори го малко момче в дънки и яке, едната му ръка придържаше свещи, пъхнати наполовина в пазвата му.
- Искаш ли свещи? – лицето му беше с деловото изражение на търговец.
- Колко ги даваш? И защо не си горе, при църквата! -го запита той.
- Патрулират там, не смея -отвърна малкият.
В църквата на Семинарията службата наближаваше най- чаканата и важна от всички мисия. Светлиците на надеждата трептяха навсякъде в големия двор. Послушници изнесоха хоругвите, със златна митра на глава излезе и главният свещеник. Точно в полунощ тълпата запя ”смертю смерть поправь! ” Заря освети небето, всички бяха съпричастни с възкресението!
На другият ден четиримата отидоха на Драгалевския манастир. Така той нарече първия албум със снимки, които си направиха в срещата им преди месец- ”Станахме четирима”. Синът му и неговата приятелка. Той и жена му. А може би скоро ще снимат албум ”Станахме петима” – дай Боже. Черкуваха се, хорът беше от млади монахини, редом с тях пя и драгалевския политик. Хора най-различни, този ден с една и съща надежда, да възкръсне и в тях надеждата и вярата, че им предстои нещо по-добро.
След обяд отново се качи в колата. Беше се обадил на приятеля си. Паркира на големия паркинг до стадиона, премина подлеза, после се мушна в пряката нагоре и влезе във фоайето на голямата висока сграда. Долу трима униформени чакаха края на смяната си. Позагледа се в големия монитор насреща, течеше спортна програма. Придремна няколко минути, когато чу гласа му. Нямаше да е той, ако не звучеше така, като че ли всичко му е наред. Звънлив и отчетливо закачлив.
- С колата си, защо? – попита единият.
- Малко съм настинал, ще пия само чайове и кафета- засмя се другият.
Единият имаше два часа прозорец. После до ранните часове отново в голямата сграда. Работеше там от години. Вече бяха седнали в близкото кафе, започна да разказва за строителния бизнес. Последните три години караше отпуската си по строителни обекти.
- Аз съм го вкарвал в занаята, сега като ме наеме и поискам петдесет лева, започва да ми се смее. Колко да му взема, това са два часа все пак. Малко пари ли са за толкова работа. Казва ми, от работа не мога да се отърва, поръчките валят, не смогвам. ” Стига с твоите нощни излъчвания, идвай при мен, два бона на месец давам! Ако са малко, казвай навреме, ще вдигна още, но за начало не е зле, нали!”.
- Плаща триста евро наем, ще купува апартамент скоро, дойде от прованса преди две години. А ти, какво да кажа за теб, инженере?
- Кой както я нареди- отговори му другият.
- Добре, остави този михлюзин. Кога ще издаваме, дай да съберем хиляда лева и да те представим на читателя. – вече беше изпил първата чаша с кола, омесена с бял ром. Бузите му горяха, очите светеха, това питие не му беше първото за днес.
- Не искам така-отговори му другият.- Искам читателят да ме открие, не аз да го търся. Едни млади хора ме подкрепят, нещо предстои, ще стискаш палци.
- Помниш ли какво ти казах, когато написа онзи пътепис преди три години, за ходенето ни в Балкана.
- Как да не помня, каза ми, ти си станал писател. А може би винаги си бил такъв!
Втора чаша с кола, сега чай, още няколко цигари и вече бяха навън. Времето неусетно си беше отишло. Предаването чакаше единият, другият щеше да се прибира при улицата с кестените.
- Ще ме изпратиш ли до колата- попита той.
В големия парк дъждът беше измил за кой ли път тревата, храстите, цъфтящия вече люляк и войниците от гранит, нашарени със спрей в различни цветове. Край постаментите им се въргаляха пластмасови шишета от изпита бира.
Запалиха по цигара, единият каза, очите му блестяха:
- Ще ти пратя една моя снимка, няма да ме бъде още дълго!
- Я не говори глупости- го скастри другият.- Приятелката на сина ми каза, когато се запознахме, всичко е пред нас. И аз бях в това число, какви са тези настроения!
- Аз ще ти дам, не че нямаш мои. Но съм приготвил една- упорстваше приятелят му.
- И каква ще е тази снимка, сигурно тази с белия панталон, когато започвахме гимназия, ти беше като бяла врана. Всички в черно, ти с бяла риза и бял панталон, трептеше усмивката ти, кога беше това...?
Единият го прегърна, в другия нещо се настани, не знаеше какво точно е.
Влезе в колата, даде ляв мигач и излезе на булеварда. После вдясно, след светофара отново в ляво. И изведнъж, без да се усети отново в дясно, навлезе в малката уличка, по която всеки ден вървеше по два пъти на ден, докато завърши гимназия. И тогава стана нещо странно.
Настъпи тишина, малкото минувачи застинаха на местата си. Неоновите реклами, цветните нови фасади и асфалта, всичко това посивя, стана някак размито. Само едно момче, с черна ученическа куртка и леко къс за ръстта му, без маншети панталон се беше спряло и вадеше фуражка от чантата си. После продължи да ходи бързо, колата го задмина, лицето му беше нежно и бледо.
Паркира преди градинката, църквата ” Свети Седмочисленици” беше също пуста. Навлезе в искрящата от дъжда алея, Момчето вече беше там. Не беше само, двамата седяха на близката пейка. Момичето беше с топли кафяви очи, чуплива коса, престилката му свободно падаше върху крехкото тяло. Бялата якичка се беше разшила от едната страна, копчетата на деколтето бяха разкопчани, бялата й кожа прозираше. Усмихваше се, не на него. На Момчето. Не забелязваха никого около себе си.
- Написах ти писмо, ще го получиш утре. Това писмо ще го помниш години след това- и пак му се усмихна.
Остави ги там, запъти се неволно в пряката, навлезе в училищния двор. Беше пълен с ученици, лицата им бяха размити. Едно лице беше ясно, погледът жив, очите се смееха. Беше невисоко момче, обуто в бял панталон, с бяла риза, всичко трептеше по него. Тогава той видя и Момчето, погледът му се беше спрял върху бялата риза и белия панталон. После то се затича, навлезе в другия двор, където играеха футбол на малки вратички няколко дънгалака. Влезе към единия отбор, всички от другия след минути съжаляваха, че са го пуснали в играта. Един крак го спъна отзад, Момчето падна, откри коляното си, беше се проточила струйка кръв. Нищо не каза, запъти се към Момичето с якичката, и то вече беше в двора. Гледаше го с възторг, двамата сплетоха ръцете си.
- Сънувам ли – каза си той и излезе на улицата. Огледа се в голямата витрина насреща, видя образа на Момчето, не своя. С бледо лице, със замислен поглед, панталонът на коляното беше попил малко кръв и беше залепнал на крака му.
- А то дали вижда мен, дали вижда следващите свои години, дали се надява на нещо голямо, или живее само в днешния ден, този на своето момиче и на приятеля си с белия панталон- на глас се запита той.
И тогава дърветата в парка прошумяха, разпукналите се лаленца му помахаха със своите листо-ръчички, елховидните цветове на кестените се обагриха в бяло, люлякът разпука дребните си четирилистни цветчета в силно мораво и бяло, тревата избуя още няколко сантиметра. Пролетта смени дрехата си няколко десетки пъти, опадалият цвят, клони и листа избуяваха отново и отново.
И изведнъж всичко стана както беше преди минути. В огледалната витрина го гледаше неговото лице, брадата беше къса и бяла, коляното личеше, че е малко изтъняло, косата все още беше кафява, макар оредяла на челото. Тогава той се поколеба да пусне ли две сълзи по бузите си, или да се усмихне. Но дърветата, люляка, разпукналите се елховидни белоснежни клонки на кестените и тревата бяха го преварили и му се усмихваха. Той усети, че и неволните две сълзи, и те се усмихват, стичайки се по усмихнатото му лице.
Защото природата, животът, хората, всички знаеха, другата година по това време отново ще бъде! Първият ден след Възкресението!

21.04.2009 Любомир Николов

петък, 17 април 2009 г.

Спортната школа- II част

На клетвата един от футболерите загуби пушката си. Някакъв служител от парка по тъмно я донесе в поделението. До паметника на Свободата, там ни беше клетвата. Отишъл да придремне в тревата, под някой храст. И после я забравил. Горко на Родината!
Лятото атлетите ходехме редовно на ”плодови кросове”. От узряването на черешите, до късните круши и ябълки сме скитосвали извън стадиона. Общофизическа подготовка. Имах един приятел, Сократов се казваше, от Пловдив. Сигурно затова главата му беше толкова голяма, от много акъл. Бяхме се запознали четири години преди това. Той беше първи на спринт, аз трети, но първи на препятствията, с рекорд. Що ягоди и череши сме изяли с него, там сега е квартал Витоша с големите бизнесмени, гаражи, офиси и всички тъпотии, които съпровождат новото време. Тогава беше вилна зона. Викаше ми Цайко. Много се обичахме двамата.
Легенди се носеха как две години преди мен, в неделя на караул пред главния портал трима се чудели как да им мине времето. Трамвайната спирка беше срещу караулката, покрай трамвая имаше алея, пясъчна с дребен филц, оградена от розови храсти и кестени. Пролетта засилваха бая брома, миризмата на цъфтежа ни подлудяваше. След нея, успоредно започваше булеварда, който сега прилича на самолетна писта на някое от по-малките европейски летища. Отсреща имаше бръснарница. Вечерните кюфтета от столовата били залога, как не се намамбиха тези лакомии, които не бяха малко всред нас, не зная. В елитните почивни станции по онова време даваха по-малко ядене. Един от тримата бил яко гладен, щом чисто гол преминал спокойно булеварда, огледал се, ослушал се, да не би да го сгази влак и се прибрал в караулното. Имал и пушка през рамо. На другия ден го сгазило така яко началството, чак в Звездец го били пратили. Всяка есен, вече станали стари войници, тези със слабите постижения ги пращаха на заточение в бойните поделения. За назидание, че са яли напразно чорба от казана на спортната рота. Една четвърт от състава заминаваше, разчистваше се път за новите таланти в спорта. Които да печелят точки за армейския клуб. Явно черешите, ягодите и това, че нямах човек като бащата на Фърко, това беше причина да замина заедно със седем-осем лекоатлети за Ямбол. Втора армия се сдоби с нов редник на гаубица. Хич не ми дремеше, не си мръднах пръста, за да науча нещо от техниката. На една проверка по бойната готовност един офицер от щаба ме накара да разглобя затвора на гаубицата. Нищо не знаех, щях да си счупя ръцете. Подпирах я на дулото, тежеше около петдесет кила. Старите войници, с които тогава хич не се имах, дори те започнаха да ми подсказват, щях да си потроша ръцете, вече ме виждах в гипс.
- Да ги потроши, той врагът само това чака, такива да защитават границите ни, другия път! -нервно ги прекъсваше онзи глупак от Щаба.
Размина ми се, на третия ден след това бях готов, научих да го разглобявам, пустия му затвор, ама като не ме влечеше!
В началото, когато пристигнах в Ямбол бях едновременно и стар войник, и новобранец. Много е гадно! Звездец и Грудово бяха заменени с Ямбол и Сливен. Шефовете от Армията се бяха смилили над нас. Сократов има късмет, пратиха го цяла година да се поти край Варна на червените кортове на военните. Да мете, да им пере хавлиите, да им разказва тъпи вицове. Аз тогава бях голямо дърво, никак не правех компромиси със себе си. А и бащата на това чутуресто момче беше един пловдивски Пръцко, все пак. С добро чувство го казвам, много ме обичаха майка му и баща му. Умираха за него, едно дете беше. Що нощи след уволнението сме миткосвали около Тримоната и Стария град!
Дъртите войници не ме обичаха. От спооортната рота, софияяяянец при това, ела ти, пиленце на батко! Чак два месеца преди да се уволня разбраха какво представлявам, и че на никого не свалям шапка. Станахме почти приятели, доста време им трябваше да го разберат тези капанци, макета и турлаци, с които служех десет месеца. С един Пешо, голям катил, всяка вечер се боксирахме. Но за кеф, старите ме бяха обикнали най-после. Месец след уволнението ме прпиболяваха гърдите, след като по-силно вдишвах. Доста се бяхме понатъртили с този Пешко, той ходеше с ръчно плетен пуловер и през лятото. След редовния двубой сваляше прогизналата от пот вълнения, отпред гърдите му сякаш бяха обшити с ризница, византийска плетка. Бая здраво го налагах. Но имах чувство, че уволнението въобще няма да дойде. Нашите нито веднъж не дойдоха да ме видят. Баща ми беше прескочил от една командировка за петнадесет минути, само успяхме да се здрависаме. Не го очаквах, двадесетина човека строяхме някакви танкови укрития, спахме на палатки, мизерията беше пълна. Ние бяхме черните овци на поделението, мен ме нарочи един майор, нещо не го поздравявах както трябва. Но преди полигона ме прати да блъскам камъни и по едни кариери, да придобия опит. Там ставахме по тъмно, лягахме, като се стъмни. За един месец, върнаха ме в поделението и отново на тръстиката, пардон, на танковия полигон. По-мизерен живот водехме, отколкото тези от кариерите, за което съществуване разбрахме двадесет години по-късно. Те са ни били колеги, сега съм сигурен!
Единственото хубаво в Ямбол беше, че ми дадоха целия домашен отпуск в началото на април. Щяхме да участваме в преглед на цялата Втора армия. Щяха да се провеждат и учебни стрелби. Не искаха да рискуват с мен, да не би да понижа оценките на поделението и така да изложа целият гарнизон. Аз само това чаках. Заминах за София , където се срещах с приятели, бяха вече студенти. На едно излизане със Зари, математика от Плевен се запознах с едно момиче. Работеше в Математическия, учеше право задочно. Много диво ми се видя тогава. След половин година, вече студент това същото диване щеше да ми простреля сърцето. Още ми е останал белег от тази половингодишна стрелба.
Но когато дойде първи юли 72, напрежението във въздуха се нажежи, миришеше на уволнение. Аз казвах на славните гаубичари, цяла година им го повтарях, че уволнението за мен ще дойде преди тяхното. Подиграваха се с мен, наричайки ме мамин син. Имаше един натегач от Балчик, казваше ми, какъв софиянец си ти бе, живееш на една туба бензин от София. Много мразеха софиянците, горките, да им се чудиш на акъла. Аз само им се усмихвах. Пет години след това тази туба бензин стана триста метра от НДК. Аз пък след две години се махнах от родния дом и се лашнах по обектите на скъпата татковина.
Наивник, наивник си бях тогава. Сега не съм по-различен.
На 15 юли се уволнихме, седем момчета от цялото поделение бяхме приети за студенти. Служих на Родината точно 22 месеца. Целият разчет ме напрегръща хубаво, щяха да ми строшат кокалите. Добри сърца имаха, копелетата мръсни!
Това ранно уволнение беше заради сина на вожда. Вовата трябваше да замине по морето на Златните. Аз заминах да бачкам нощна смяна в Полиграфическия. После теглих една майна на студентската бригада. Отидох за десет дни на Приморско, и аз бях човек, макар и да не живеех на ” Оборище”. Имах пари, бях си ги спечелил.
И на 15 септември, с две седмици закъснение кацнах в Студентския град, на студентската бригада. Бяхме двама закъснелите, аз бях с брада. Добро начало, за нищо не съм мислел да протестирам с това. Харесваше ми.
Черната овца на стадото. От бяло, та чак до черно. Както Дебелянов казва:

Аз умирам и светло се раждам,
разнолика, нестройна душа.
През деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Много нежен поет, любим ми е. Макар, че съм нещо омешан с Яворовия род. Как по-точно, няма кой да ми каже вече. Както нямаше кой да каже тук-там нещо за мен по онова време. Не че нямаше, а не беше в отвратителния му до идеализъм характер.
Май съм го наследил, за характера говоря, не за апартамента, който бе на една туба бензин от София. До Спортната рота, която сега я няма. Има го музеят ” Земята и хората”. Мисля си, мойте хора ме оставяха на заден план, за да мислят и правят нещо за хората. Трябваше двата им портрета, на дядо ми и на баща ми да поставя в темелите на този музей. Късно е, а и те не биха го искали, сигурен съм.

КРАЙ
17.04.2009 Любомир Николов

Спортната школа- I 'част

В края на шестдесетте за спортната школа се носеха легенди. Това бяха времена, в които всяко второ момче спортуваше. Да попаднеш там, а не в редовата казарма беше много трудно. Войнишката служба за повечето спортисти беше само на книга.
В началото на септември вървях по ” Графа”. На кръстовището с ” Евлоги Георгиев” случайно срещнах треньора си. Същата година в края на май, след състезанията за купата ”Народна младеж” се отказах от активния спорт. Две години преди това се бях разболял. Цяла година не тренирах. Когато започнах отново, разбрах че пътят ми в атлетиката е преминал от магистрален в обикновен, първокласен. Имах национален рекорд две години преди това. Но ролята, за което бях предначертан, нямаше да я играя отново. Бях решил, има и други неща в живота, тях ще превземам занапред.
С тренера поговорихме пет минути. Разбра, че отивам в казармата. За две години. Винаги е вярвал в мен, бях от първите му спортисти, млад беше, много държеше на нас. Бяхме силна група.
- Ще се застъпя за теб, на клуба трябват препятственици-така ми каза.
На 15 септември влязох в спортната школа. Ротата по лека атлетика беше най-голяма по численост, царицата на спортовете е тя. Малко момчета ме познаваха. Но от старите войници имаше един, Стефан Марков се казваше. На едно състезание, когато бях в старшата група, преди старта най-сериозно ми каза.
-Аз тебе трябва доста да те намаризя- после се беше засмял, прегръщайки ме. Бях подобрил рекорда му, който бе поставил предната година. Моят и до сега стои, тази дисциплина премина в друга, с двадесет метра по-дълга.
До клетвата службата беше като на всички редови войници. Но още в първия ден аз бях за час в къщи. Марков беше ефрейтор, заведе новобранците, които бяха от провинцията до пощата, да изпратят цивилните си дрехи. Все пак казарма е, не обществен гардероб. Аз моите ги оставих в къщи, главният портал на спортната рота беше на двеста метра от входната врата на апартамента ни. Нямаше друг войник в БНА, който да живее толкова близо до дома си. След време, когато мина клетвата редовно прескачах да видя нашите. Беше вече лято, не бях им се мяркал почти месец.
-Да не си влязъл в дисципа, да не са те наказали нещо- ме попитаха те.
- Не, сега в казармата е много спокойно, повечето са по лагери, затова не съм идвал.
В ротата имаше всякакви образи. От командването, това беше нашия старшина Пръцко, майката на ротата. На вечерна проверка идваше редовно почерпен. И тогава ставаше много благ към нас. Имаше един стар войник, Сико от Плевен, беше голяма скица. Старшията си мреше за него, плевенчанина се подиграваше зад гърба му.
Старшина-школника, който ни ръководеше беше от Кюстендилско. Викахме му Фърко. Беше не повече от метър и петдесет висок. Когато го видях за първи път имах чувството, че са го взели от цирка. Фуражката му беше толкова голяма върху островърхата тиква, че литваше от най-слабия вятър по плаца. Много смешно набиваше крак, когато ни водеше към столовата или на строева подготовка. Всичко това беше голям фарс. Старите говореха, че баща му там, в югазападните райони бил на голяма служба. Фърко хич не ме обичаше. Аз бях голямо перде. На никой не свалях шапка, в преносния, че и в буквалния смисъл.
-Каакво правиш, бе редник Николов-редовно ми се мусеше насреща. Провлачваше думите, р-то не му се разбираше, беше си дефектен отвсякъде. Имаше се за много печен. Може би не беше толкова лош. Разбрах го накрая, когато ефрейтор Векилски ме тикна за едно денонощие в ареста. Този тип май беше леко сбъркан, спортното ходене му идваше отръки, това спортуваше. Поне да беше добър, едва креташе на пистата. Тогава заместваше Фърко, който сигурно беше заминал да бере кюстендилски ябълки, за да изкара някой лев, горкият. Баща му всичко можеше да уреди, въпреки че едва е стигал дори ниските клони на овошките този фърфалак. Беше лято, дадоха ми да мета гарнизонния арест. Мислех си, че там са разстреляни такива българи, и поета с ” Моторните” песни, и дори един мой близък роднина по бащина линия от Казанлъшко, всеки втори човек знаеше името му, човекът с подводниците. Искаше ми се да се изправя като изтукан, без колан, без фуражка и без връзки на кубинките, по цял ден мислено щях да им отдавам чест.
Накараха ме да мета, какво преклонение пред историята само!
Имаше един старшина, на борците беше. Шомпъла му викахме. Беше си заслужил този прякор, старите доста образно описваха как е станало това. Какви кадри само, да ти се приплаче.
В плуването повечето спортисти бяха софиянци. Имаше едно момче от Велинград, даде ми ценни съвети, оттогава брустта го владея много добре. Но и при тях имаше изпълнения. За един новобранец, Паланков се казваше говореха, че останалите започнали да го учат да плува. Щял да се удави на първата тренировка. Чудя се баща му, защо не го е уредил в друг спорт. Можеше да го лашне тенис на маса, дори имахме двама спортисти по тенис на корт. За онези години този спорт не беше популярен, както е сега.
Най-тъпите спортисти бяха щангистите. Дори бяха най-грозни, с тези криви крака. Когато потегляхме към столовата, най-големите водеше групата. Мамбото за тях беше религия. Най-малкият можеше да се конкурира с Фърко. Кривите им крака се пелтечеха из плаца, на връщане често ги виждах прегърнати, обикновено грамадните се комбинираха с мальоците. Бяха голями скици.
Борците веднъж ме бяха изненадали, извадиха страшен отбор по футбол. Майор Цветков, нашият ротен беше побеснял. На едно вътрешно първенство губехме резултата, нямаше време до края. Играехме на голям, без трева стадион, изоран и прашен, но с мрежи по вратите. Беше в чертите на поделението.
- Николов, Николов, влизай, правим смяна, направи нещо-беше се отчаял от предстоящата загуба и срама, който го чакаше. Лекоатлети да загубят от борци на футбол, нищо не можах да помогна, мача го бяхме отписали. Борчетата тичаха като щури навсякъде, премазаха ни като с валяк. После правиха стойки на глупавите си глави. От боксьорите имаше свестни момчета. Както и много циганета. В Мюнхен Георги Костадинов взе златен медал, познавах го, бяхме от един набор. Попушваше, то в школата всички пушехме, но с мярка. И алкохол се внасяше, веднъж същият Цветков ни беше хванал в едно класно помещение. Как ни беше надушила тази лисица, не разбрахме. Сигурно някой е пропял срещу гарнизонка. Това момче, Георги не беше нищо особено. Освен, че беше хубавец, това не можеше да се отрече. Колоездачите бяха малко, на един наряд с един от тях дремах из помещенията. Беше неделя, голяма скука. Всички войници се бяха пръснали из града. Беше изтървал запалката си на леглото, където се протягаше през цялото време. Прекосих целия коридор, за да му я върна, едно мерси не каза. След две седмици, на едно състезание в Италия или Белгия се бил отцепил от групата. Е, униформата не беше си взел, разбира се. Но запалката сигурно. Ако знаех, нямаше да му я върна. Там запалки бол.
Най-големите бохеми бяха гребците. Още в края на февруари отиваха в едни бараки на Панчарево. Спяха в бараки, но сами. А колко сами са били, те си знаеха. Гребкините никак не бяха малко, сигурно са се комбинирали без проблеми. Идваха да дават наряд, само да не забравят, че са под пагон. Кечетата им стигаха почти до раменете. Само за мацки говореха, с плувците се надпреварваха да се надлъгват.
Но от футболистите по-големи шемети нямаше. Видяхме ги за цяла година два или три пъти. Никога не преспаха в поделението. Рангелов, Чалев, Тишански, когото трудно бях оставил зад гърба си на един крос около алея Яворов, преди да се разболея дори беше тази емоция. По цялото трасе ми дишаше във врата, аз имах своя тактика, която винаги печелеше. Яко се откъсвах от групата, имах и спринтова издръжливост и финиширвах с голяма преднина. Тишанеца ме изненада, бая яко копеле беше тогава. Накрая и той се предаде, ако беше натиснал още малко, оставах след него. Силите му не му стигнаха, приятели бяхме, беше много свестен. Той стана национал по футбол, остави атлетиката. Мен също много ме гонеше един треньор по футбол, искаше от пистата да се кача да ритам и да газя тревата. И да ми газят краката, не бях толкова ненормален, за да оставя царицата заради царя. И сега бих постъпил така, но никой не ме иска вече за това.

СЛЕДВА II част

сряда, 15 април 2009 г.

Животновъдът Салим-разказ

Рядко пия кафе, пуснато от апарат. Сутрин предпочитам чай. Лятото бях наскубал по високото мащерка и жълт кантарион. Кантарионът го обичам от дете. Най-лесно достъпната билка, напоследък червения кантарион го срещам рядко по поляните. Може и да греша, не съм силен по билките, силен съм да се катеря по високото, да търся билото, оттам гледките са несравними. Пък и кафе рядко пия, нямам навик.
Чаках една позната, трябваше да говоря с нея. Тя работи в държавна служба. Как се уреждат тия хора в тези служби, не знам. Аз не ставам за такава работа, напоследък се чудя ставам ли за някаква работа въобще. Ако знаете някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете ми се. Това е работа за мен. Веднага започвам. Парите не ме интересуват, важното е да съм всред калъбалъка.
Беше заключила стаята си, началникът я извикал, имали работа за около час. Ще почакам, и както си чаках, отидох до автомата. И си пуснах кафе. Винаги ми е интересно как някои хора имат такова голямо предпочитание към кафето. Дълго, със сметана, без захар, късо, експресо, изморих се да изброявам. На мен ми е все едно. Кафе да е.
Изкачваха бавно стълбите, апаратът беше на площадката. Минаха запъхтяни покрай мен. Особено мъжът. Бях се качил с асансьора до петия етаж, където двамата отиваха. Навремето работих на осмия етаж на една висока сграда. Никога не чаках асансьора. По стълбите, и то за време. Говореше се, че едни веселяци от осемнадесетия етаж си устроили състезание, можел всеки от служителите да участва. Наградата била дамаджана с вино. Три пъти нагоре до двадесет и втория и обратно. Финалът бил при дамаджаната, кротната на двадесетия етаж. Все пак два етажа се пестят. Добре, че е станало преди да постъпя, какъвто съм луд нямаше начин да остана настрани от тази надпревара. Двата последни етажа били съкратени, защото не е лесно да катериш и слизаш толкова стъпала. Власите накрая се давят, така казваше баща ми. Аз май се удавих още в началото, щом изоставих тази грамадна сграда, където работех след университета. И се забих там, където имаше хаспели и високи комини, не асансьори. Но това е друга история. Доста години минаха оттогава.
Изпих кафето и седнах на фотьойла до стаята на мойта позната, трябваше вече да дойде. Отсреща вратата се отвори и в коридора притеснени и още задъхани излязоха двамата. Мъжът беше с едро лице, и фигурата му беше едра, пристъпяше малко приведен, клатушкайки се. Провлачваше краката си, личеше си, че се е изморил повече от жената. Тя беше с онези цветни поли, които заместват с години носените шалвари. Лицето й беше матово, имаше големи обици на ушите.
- Ще можеш ли да попълниш това- тикна ми два листа в ръцете мъжът -забравил съм си очилата.
Вдигнах очи от вестника, с който запълвах времето си. В двете страни на устата запъхтения имаше златни коронки. Веднага разбрах, че и с очила няма да попълни няколкото данни, които трябваше да се впишат във формуляра.
- Ще си платя, ти само го попълни- вече кротко се примоли мъжът.
- А, ще плащаш, ще черпиш едно кафе, я намери химикалка- изкомандвах го аз.
Мъжът отново плахо се мушна в насрещната стая. После тикна в ръцете ми личната си карта. Симеон Митков Асенов, роден 1947 година. В другият лист пишеше, че Салим и Симеон Асенов представляват едно и също лице.
Постарах се да пиша разбрано, с по-големи букви. Стигнахме до местоработата.
- Живатнавъд, само туйцък съм работил- бършеше челото си Салим.
- Ама закъса със сърдцето, затуй по инвалидност-обади се жена му.
- Е добре де, защо не се качихте с асансьора- ги запитах. - Защо го мориш да се катери нагоре, бе булка - скарах им се аз.
- Така ни е по-лесно, то не знаем кое копче да натиснем- горките хорица, в тази сграда асансьорът не спира нагоре-надолу по цял ден.
След малко Салим отново влезе в стаята насреща. Трябваше да посочи три от петнадесетте години, които му бяха посочени. За да се изчисли пенсията. Казах му да попита вътре, няма да го изоставя.
Излезе притеснен още повече.
- Какво става, приятел- го попитах.
- Да се оправям, както си знам- гледаше ме с очакващи очи.
- Сядайте тука, сега ще ви помогна, имам тук един мой човек, той консултира гражданите. Няма страшно.
Седнаха послушно. Салим ми беше мушнал в ръката монета от един лев. Нито бяха граждани, нито знаеха какво значи консултация.

След половин час всичко беше готово. Бях им казал, че ще трябва да почерпят още по кафе. Салим беше попитал колко ще струва, докато чакахме моя приятел да върши работата. Той работи след пенсионирането си, беше заместник- началник на цялата служба. Много уважаван от колегите си, нямаше как да му откажат.
- Кажи, кафе достатъчно ли е- вече се смееше с широка усмивка, зъбите му блестяха златно.
- А бе Салиме, ти нямаш ли деца, че сте тръгнали сами в града.
Очаквах отговора му. Не се изненадах.
- В Белгия са и двамата, на двадесет едното. Другият е на четериисет. Взехме го хранениче-вече успокоен добави той.
- Добре са там, работят, малкият ще се жени- намеси се булката му.
- Е, голям късмет извадихте, че ме срещнахте- усмихнах им се аз.
- Така е, човек с човека се среща-отвърна Салим.
- Ами сега аз на вас, пък утре някой на мен ще помогне-отблъснах монетата, която упорито ми тикаше в ръцете Симеон, който беше Салим. Или обратното.

Той не знаеше, че ми е дал много повече. Аз вече го знаех, беше ми подарил един разказ.

вторник, 14 април 2009 г.

Кога станаха сто. Без да искам, съм го нарекъл на баща ми! Браво на мен, човекът си го заслужава!

- Баща ми гъбарят, баща ми малинарят- разказ

С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм.
То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може расте в горите и става за ядене, шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта. Защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нищо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподращени ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с израза на Радичков:Мириз на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.
Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш и задължение.
То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите много добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше изпеченото вече, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, наместо моята, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога.
Две, три зелени маси бяха като продължение на низките сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а , където сутрин рано се редях за вестник ” Спорт”. Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ.
Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше ” малък частник”. Дядо ми си помагаше на пенсията. Не печелеше много, доста гърла бяхме.
Баща ми никак не признаваше туристическата екипировка. Та нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето такава разлика малко над коляното.Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше ” комбайн”. Голяма срязана наполовина тенекиена кутия със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица, сънени още работници или някой, за които нощната смяна вече беше приключила се возех в него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен много да му определят норма. Приклякаше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първата малина след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки.
Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчав вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели.
Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, чак не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми.
Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка,
Ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо място, с леко розовеещото се месо, с белия цвят на кожата и петната около нея, манатарката с дебелите си като умалена бъчонка пънчета. То си е истинско пънчище. Изизаше и пачи крак, с дъх на кайсия и мек жълт цвят. После масловката и рижийката , които търсехме в боровите гори. Рижката беше най-вкусна панирана с яйце, масловката я подхващахме за ципата, трябваше да се свали. По хлъзгавата й кожа се лепяха малки борови иглички, целият апартамент миришеше на планината.
Маринованите масловки, с черен пипер и дафинов лист, рижките с повече оцет, когато се консервират още, така ги правеше баща ми. Вадехме с брат ми хляба, бурканите, някоя маруля, сирене и започвахме. Краставици и домати през зимата, този лукс не беше при нашето семейство.
Баща ми често водеше колегите си в планината. Но само по веднъж, втори път не смееха да тръгнат, каталясали от обикаляне и облъчени от лятното слънце. Баща ми леко ехидно ги майтапяше, предпочиташе да им даде готови буркани с гъби или малини, отколкото втори път да се мъчи с тяхното бавно, капризно темпо. Алеите в планината са за разходка, той не признаваше нищо друго, освен поляните и горите, пътища там не му трябваха.
Вечер, домъкнал всичко това в къщи, в кухнята се започваше голямата манифактура. Първо котлони с гореща вода, измиване на буркани, беше цар на старите капачки. Имаше си своя технология в затварянето им, при него пропуск. Все още с късите панталони, след два часа го виждах като щъркел как сменя крак след крак - не сядаше, искаше съвсем да каталяса от умора.
Как стоеше на един крак, другият сгънат зад бедрото му, не се ли изморяваше. Беше неуморим.

Аз нищо не представлявам като гъбар и малинар пред него. Но и аз съм си малко луд за пенсия с тези дарове от природата. Две години след като мина Чернобил намерих едно находище. Беше нещо страшно, пет години бавно затихваше. Обикалях го постоянно. Когато го открих, гъбите бяха една до друга, за тревата чак нямаше място.
Или пък преди много години, когато посрещах жена си на гарата. Тя не ми беше жена тогава, да е мислила с кого се събира. В къщи нямаше никой. Бях сготвил чорба от зеленчуци. Отдавна я нямаше фурната на обръщалото, иначе с радост щях да накълцам градинските зеленчуци в тавата. Но бях прекалил с мазнината. Все пак не можех да се сравнявам с татко. И за да я докарам за хапване, сложих накрая дузина диви круши, да стане по-постна. Баща ми ги беше домъкнал от горите, нещо природата тогава не беше дала достатъчно горски плодове и гъби. И той, за да не се връща празен, към няколкото стръка кантарион и пет-шест гъби беше откъснал и дивите круши.
Зеленчукова чорба със диви круши. На мен много ми хареса. На жена ми, не съм сигурен. Те жените искат всичко да е ясно и точно, а дивите круши бяха категоричното изключение.
Какво да правя, дал съм и нишан за себе си. Да е мислела с кого се събира.
Няма да й е лесно, не всеки ще я гощава с компот от дренки, сладко от боровинки и чорба от зеленчуци и диви круши!
В това поне съм сигурен!

14.04.2009 Любомир Николов

понеделник, 13 април 2009 г.

Разговор с Капка

В тоз ранен час, любима моя Капка,
ти искаш май да изцедиш усилията ми
до тяхната последна капка.
Задача невъзможна или трудна,
за някой писането работа е мудна.
При мен нещата стоят си другояче,
и в туй проблемът е най-паче.
Наопъки на правилното винаги са били,
и често стъпвам всред проблемите си кат с кокили,
баланса трудно аз намирам,
но туй не кара ме с уплаха да се спирам.
Напротив, щуро втурвам се напред и по-нагоре,
при все че казват ми, брадата бяла дърпа те надоле.
Я гледайте си вашите проблеми,
колата, къщата, любовницата с исканията големи.
На мен ми стига, малко по-навреме
към влака ранен аз да се запътя,
презрамил само мисълта към върховете планинарски,
със мириса на мащерката царски,
с водата бърза и пенлива
която из тревите, клековете и мъха на времето се тя разлива.

И спомням си тогава, аз нагоре кат се качвам
баща ми, дядо ми със витошките свои страсти,
малини,боровинки,понякога къпинки,
лешници и гъби, че и диви крушки.
И всичко туй домъкнато и брано,
напук на вече заболялото коляно,
и брулени от вятъра, довлечено понякога със сетни сили.
И после сладкото, компотите, и гъби мариновани,
как много бяха, как вкусни бутчетата с тях шпаковани.

Ей туй ми стига, скъпа Капка
да кажеш, застрахован си до края,
тез свидни твои хора ти да не забравяш.
И внуче като дойде, сладко да си му разпряваш.
За лешници,за боровинки,за малинки
и дренки стипчави във форми на маслинки.
За витошките, старопланински , пирински пътеки.
За свойте пътища в живота, не толкоз леки.

И изводът какъв е. Може и да ни трудно,
но винаги да ходим със надежда окрилени,
че с тези свидни, ясни, чисти спомени
от злобата и грозотата на света ще бъдем ний спасени!

събота, 11 април 2009 г.

Веско, върни се! Ако не го направиш, правим подписка!

Ода на нашта възхвала! Да живее Веско генерала!

С Веселиновото ръководство
всичко види ми се тъй ясно и просто.
А не като онези в правителството и парламента,
дай им само мента, мента.
И под двадесет и пет процента
ръка за глас не вдигат изпод тумбаците.
Само си дръгнат ташаците
и гледат кого да прекарат,
че и в чужбина децата си да изкарат.
Затуй нашият поетичен форум
има ясен обединен кворум.
Ще им турим шута,
ако ще и да се представят
с чисти очи като на кошута.
Ще ги пратим в забвение,
че народният гняв вече няма търпение.
Искаме бат, Веско за президент,
в краен случай за конкурент
на европейските им главици,
които изглежда са пълни със трици.
Искаме Дилетанта за главатар,
на свободно общество да е аватар.
Тилито-Милито го взимаме да ни краси,
че малко сме си грозни като остригани овси.
А за моя милост роля по-скромна,
летописец на тез събития не леки да бъда.
С Паисий не ще имам глупостта да пребъда.

И отивам да прасна една студена бира,
че скоро ще им извадим остра секира.
Главичките горни, че и долни,
ще насметем, егати лакеите придворни.

То аз спирам до тука,
че може и на някой покрай тях
без да искам да му подпаля барута.

Севдалин-разказ

Севдалин беше много странно момче. Или поне така ми се струваше, когато се запознах с него. Висок, с почти жълта кожа, слаби дълги ръце, права черна коса и бели зъби, наредени нестройно зад вечната усмивка. Не можеше да бъде сериозен. Дори в повечето случаи ми изглеждаше грозен. Но много обаятелно грозен, веднага те привличаше. Родителите му също бяха странни. Живееха на тиха улица, на партерен етаж в моя квартал. В големия им хол беше страшно разхвърляно. Пиехме чай на земята, дори загрявахме за предстоящото мачле в начупеното им антре, преди да излезем на десет крачки навън, където имаше заградена детска площадка. Имах чувство, че е тяхна, на семейството. Никой не влизаше в нея. Баща му редовно се включваше в играта, не играеше зле за годините си. Тримата ритахме до несвяст, после се изреждахме в банята, където Севдалин държеше велосипеда си. Един спортен бегач, много му завиждах, че го има.
- Ще направиш ли едно кръгче, след като свършите със задачите - ме питаше баща му. Понякога ни черпеше с кутия зелен ” Салем”, ментови цигари с дълъг бял филтър.
Аз не отказвах и на двете му предложения.
Не си спомням как се обръщаше към мен, аз му виках Севдо. Беше в началото на десети клас, повтарях годината, бях се разболял и не можах да наваксам. Първия ден седнах до него на чина, веднага разбрахме, че живеем през няколко улици. Доста време сме изкарали заедно за двете години, докато завършим гимназия.
Севдалин имаше много странен подход към момичетата. Танцуваше около тях с дългите си крака, не ги оставяше на мира, докато не се съгласят да излязат с него. Понякога, когато му идвах на гости го заварвах да изпраща някое момиче до входната врата. След минути посрещаше друго с ухилената си физиономия. Често, особено като студенти го виждах как чете нещо, опънал се на спалнята в хола. Той имаше отделна стая, но там беше такава разхвърляция, че никой от гостите му не беше влизал в нея. На фотьойлите приятелски разговаряха двете момичета, с които едновремено ходеше. Винаги ме запознаваше с тях. Или с едната, защото другата вече познавах. Понякога излизахме четирима, изобщо не ревнуваше, че с някоя от двете му приятелки мога да имам по-близки отношения. Случвало се е.
Лятото дойде и двамата отидохме заедно на море. Бяхме го решили спонтанно, след поредния мач с баща му. Неговото село беше на двадесетина километра от моето. Майките ни бяха завършили заедно гимназия в близкия град. Това много ни беше сближило, цялата изминала година бяхме неразделни.
След седмица се качих на влака за неговото село. Носех голям сак, вътре натъпках дори една палатка. Созопол щеше да е в краката ни. Щяхме да пътуваме до там с велосипеди. Но не със спортни бегачи, а с колелетата, които бяха в двора им на село. Имахме право на избор, поне четири-пет бяха, очукани, но с много здрави спици, смееше се Севдалин.
Лесно изпоналовихме две кофи риба от близкия язовир, лятото беше сухо, водата силно намаляла и рибата се мяташе из спечената и напукана кал на пресьхналото му дъно.
Изядохме за два дни половин кофа, останалото баба му натъпка в буркани.
И потеглихме. Бохчите върху багажниците отзад бяха толкова високи, че нямаше опастност да слънчасаме, такава сянка хвърляха. Затова потеглихме следобяд, бяхме преспали на двадесет километра в моето село по технически причини. Защото здравите спици се оказаха не така здрави, още на първия ден скъсахме няколко. Роля на резервния бокс изигра работилницата, която един балкански шампион по колоездене беше ошарил с поизбелели флагчета и големи посребрени купи. В долината хората се предвижваха само на колела.
Пътят не беше никак лесен. Изкачванията много ни зореха, спусканията размотаваха косите на всички посоки. Имаше за преодоляване и паваж, страхувахме се да не се разбичка багажа отзад, центъра на тежестта в тази група- колело, колоездач и грамадна бохча не знаехме къде е.
По тъмно бяхме в един град, точно по средата на пътя. Трябваше да вземем разстоянието до Харманите за два дни. С това тръгване следобяд плановете се объркаха. В хотелите, където питахме за свободни легла ни гледаха особено. Не си дадохме сметка възхищение ли е това, или ни смятат за ненормални. Когато разбрахме, че няма да ни огрее подкарахме подвижния товар извън града, щяхме да спечелим някой километър. Беше станало толкова късно, че се намъкнахме в бризента на палатката, без да я разпъваме дори, силите ни ги нямаше никакви.
Червеното слънце ни събуди, още съвсем в низкото беше. Гурлявите си очи забърсахме с чисти кърпи, бяхме ги натъпкали най-отгоре в багажа. Дори не закусихме, след петдесетина километра пихме бистра вода на пейка край пътя и хапнахме нещо.
Харманите само нас чакаха, палатката я опнахме с големи усилия преди да се мръкне. Колци не носехме, товар си е това. Отсякохме няколко здрави пръчки от храсталаците наоколо. Мислехме да останем десетина дни. Кръчмите бяха много гостоприемни, не се налагаше да показваме паспортите си. Изредихме за четири вечери най-хубавите в Сария град. Пиехме шоколадов коняк ”Айер ”- голяма гадория.
Медузите бяха нищо в сравнение с изгарянията по раменете, които получихме. Нямахме чадър, като гущери се изтягахме по цял ден на плажа. Никакви кисели млека не можаха да ни спасят, защитен фактор по онова време, съмнявам се да имаше. Кожата ни беше изгоряла на рани, мехурчетата се пукаха и смъдяха.
На петия ден се предадохме. Краката още ни стягаха от дългия път, и трамбоването вечер не беше малко. Сутринта натоварихме колелата на един камион. Ние бяхме в кабината до шофьора. После на влака, велосипедите дадохме на багаж. Обратният път не искахме пак да изминем на педалите.
- Ангажиментите са излишно бреме - смееше се Севдалин. Не беше почернял от слънцето, кожата му беше станала съвсем жълта.
В неговото село не се изненадаха, че ни виждат. С баща му направихме едно мачле на близката поляна, беше си взел отпуск заради рибата. Бая буркани чакаха да бъдат натъпкани.
Севдалин ме изпрати след два дни на селската автогара. Прегърна ме с целувки по двете бузи, това ми беше много странно тогава.
- Много гот си изкарахме на морето, нали?- аз бях не толкова ентусиазиран.
Седнах до прозореца. Пет минути преди да тръгне автобусът той започна да ми маха за довиждане. Хилеше се на поразия. Сигурно вече му прималяваше, когато погледите ни се отдалечиха съвсем.

И сега виждам дългата му ръка, издигната около широката му усмивка и китката, която като гъвкава става беше загубила представа на каква посока трябва да се върти.
Мисля да му се обадя някой ден. Вече има спортни колела, с които онова пътуване сега ще ни се види песен. Ще вземем със себе си само бански и хавлии, да не пътуваме съвсем без багаж.
Ще отидем отново на Харманите, там вече има от пиле мляко.
Знам само с какво ще се затрудним. Не съм сигурен дали сега се произвежда шоколадовия коняк ”Айер ”.
Нищо, пътят до морето е достатъчно дълъг, макар отдавна да няма паваж. Все ще измислим нещо, с което да го заместим.
Само да тръгнем!

петък, 10 април 2009 г.

Сияна-разказ

Сияна беше завършила архитектура. Пътуваше от близкото градче, не ми стана ясно каква работа свърши за двете години, които работехме заедно. Не, че ние бяхме отрупани със задачи и проекти. Имах усещане, че бюрото за проектиране е създадено за жените и дъщерите на големите началници от централата. Всички бяхме в една просторна стая със слънчеви прозорци и десетина работни маси. Началникът, един стар мърморко предстоеше да се пенсионира. Нямаше инженерно образование, смяташе със сметачна линийка, когато компютърните програми навлизаха с предимството, за което само ние проектантите разбирахме какви са. Това сигурно е бил моят шанс да ме вземат на работа. Едно момиче беше в майчинство, изглежда искаха да ме пробват, преди шефа да освободи голямото бюро пред нас, на което след обяд имаше навик да придремва. Жените безобидно му се подиграваха за това, но той не усещаше, че му се нарушава заслужената следобедна почивка. Беше в тази дирекция от сума ти години.
Сияна често закъсняваше за работа. Транспортът е нередовен, усмихваше се тя с особена усмивка. Но как е започнал денят й, или как е завършила предната вечер, това винаги се личеше от първите й стъпки, щом затвореше вратата след себе си.
Понякога влизаше много унесена. В ъгълчето на устата й имаше изсъхнала бяла слюнка. Сядаше на първия ред до прозореца и веднага захлупваше главата си върху бюрото. Ние се споглеждахме и гледахме да не я безпокоим. Внезапно скачаше и сядаше на стол най-отзад, тялото й се гърчеше, свито около коленете й. После излизаше в коридора, разхождаше се по близката улица и отново беше при нас.
Друг път с влизането си така еуфорично ни поздравяваше, че ни ставаше чак неудобно. Обикаляше непрекъснато, пипаше с ръцете си чертежите или правеше комплименти как добре изглеждаме днес. С някакво пренебрежение се отнасяше към работата ни, говореше, че голямата архитектура е пред нея, толкова е млада. Сега е временно тук, но големите проектантски организации отдавна я чакат. Веднъж ми предложи да се включа към разработката й, която ще да направи революция в урбанистиката. Показваше някакви работни чертежи, нищо не можехме да разберем от тях.
- Никой не може да ми вземе хляба- показваше ръцете си Сияна. – А и тук има нещо, сега малко си почивам, но голямото признание няма да ме отмине-вдигаше полуразтворени пръсти към косите си.
Макар и по-рядко, случваше се умълчана да впери поглед през прозореца, в очите й имаше нещо, което не можеше да видим. Тогава не се различаваше от нас и после обсъждахме заедно телевизионните сериали, които вечер обезлюдяваха улиците на града ни. Или в обедната почивка разказваше нещо за себе си, когато жените бяха извадили плетки или разлистваха модни списания.
Колежките говореха, че нещо в София при следването изживяла нещастна любов. После станала различна, родителите й се грижеха много за нея. Минала беше през няколко предприятия, дори и през общината на градчето, където живееше. При нас се задържа най-дълго. Казваше, най-много ми харесва тук, че съм всред млади хора. И тогава широко се усмихваше.
Беше висока, със малко скоклива походка, облечена чисто, с хубаво лице и коса. Понякога ни дразнеше, но по-скоро я съжалявахме.
Един ден не дойде на работа. Не разбрахме защо, от дирекцията не ни дадоха обяснение. Скоро пристигна млад, току-що завършил архитект. Все пак жените бяха много повече от нас, мъжете. Дойде и новият началник, шефовете предпочетоха да не рискуват с мен. Не съжалявам. Трима мъже, няколко проектантки, една голяма стая, в която остана място и за сянката на Сияна.
Не я видях повече.