сряда, 29 април 2009 г.

Гимназията и Хари - разказ

С Хари се срещнахме в осма гимназия. Аз бях десети, той девети клас. На Националната математическа паралелка. Беше в двора на училището, на ”Шишман”. Дойде при мен и каза, ти си онзи, който ни мачкаше на спринт и препятствия на републиканското. Не го помнех, аз тези след мен никога не можах да запомня. А те бяха много. Хари беше добър лекоатлет, но не гледаше сериозно, че бъдещето му е в спорта. Беше много ухилен, с бяла кожа, малко избелени вежди и кестенява, даже рижаво-руса къдрава коса. След това се разболях, повторих годината и първите дни в новия клас седях със Севдалин на един чин. После се преместих при Хари. Фатална грешка.
Хари е най-обаятелната личност, която познавам. Тогава в онези години беше изключително нестандартен. Познаваше цялата гимназия и целия квартал, където живееше. Имаше изключителни знания по английски, немски, литература и философия. Математиката му се отдаваше с пълна сила. Но беше страшно темпераметен. Не можеше да стои на едно място, беше бунтар. На есенната бригада в Старо Железаре, до Пловдив аз бях със Севдалин на квартира. Хари беше с Румен или Стефан-чадото, май с първия. На гарата в Пловдив чакахме автобуса за селото. Тогава се сприятелихме. Говорихме за Селинджър-” Спасителят в ръжта” и за Уйлям Голдмън -”Златният храм”. Там двамата герои, Зок и Рейндмънд стават много близки, още със запознансвото си. Велики книги.
- Имаш ли цигари- го попитах. Бяхме почти на седемнадесет.
- Не ме разсмивай- извади кутия цигари той. – Я да отидем наблизо да вземем още.
Хари беше голяма панта. След бригадата се организирахме една неделя да прескочим до Панчарево. С нас бяха две двойки, негови приятели от махалата. Дойде и гаджето на Румен, след този ден стана мое гадже. За кратко, което беше нормално. А гаджето на Хари не дойде, той със слизането от автобуса направи десант до тамошната бакалия и цъфна след минути с бутилка ром. От 750 грама. Не бях много по алкохола, това ми беше бойното кръщение. Полегнахме в горичката, след като се наситихме да гледаме лодки, лебеди и вода. Бутилката беше наполовина изпита, настроението ни достигна върха. Но крачките вече не бяха така уверени. В късния следобед излязохме на шосето аз, Хари и моето ново гадже. Двете двойки отдавна ни бяха напуснали, бяха се стреснали навярно от рома. Или имаха да вършат по-важна работа. Мислехме да се прибираме до София пеш, Хари се метна почти в движение на един автобус и извика, че майка му щяла да го представя на новия учител по английски. А на нея не минаваха разни номера, с авторитет си беше жената. Остави ни сами. Не бяхме сигурни в походката си, момичето се сеферяса по-бързо от мен. До София набивахме крак, там вече бях свеж като маруля.
Хари винаги имаше пищови на контролните по математика. Учихме неща, с които се занимаваха студентите в математическия факултет, не беше лесно. Преподаваха ни асистенти и доценти, правехме често контролни работи. Хари идваше подготвен, носеше тетрадки с всички развити теми. И една празна, която после подменяше. Не значи, че не владееше материала, искаше да е изряден.
В края на втория срок, през месец март настъпи голям проблем. Хилехме се в час като луди, не можехме да стоим сериозни на чина. Пубертета ни гонеше яко. Аз се преместих в обикновен клас, много ми беше математиката, атлетиката и моето момиче, не това от Панчарево. На математиката държах най-малко, така се разделихме.
Хари беше пълен с идеи. Една от тях беше да ходим отново на Панчарево двамата, да спим на палатка и да изчакаме цялото даскало, което щеше да довтаса на редовните занятия по Военно обучение. Това бяха дните преди да завършим десети клас. Аз намерих една хималайка и същата вечер се срещнахме на Цариградското. Но обстановката се беше променила, в къщи въздухът беше се разгорещил яко, казах му че не мога да тръгна, баща ми ще побеснее. Тогава Хари дръпна палатката от ръцете ми и извика : ”Чао, беше ми много приятно!”
Сам и пеша отпраши към набелязания бивак. Около десет километра. На другата сутрин го намерихме в гората, леко измръзнал, в чудесно настроение.
Същото лято аз, Хари и Роко отидохме в Банкя да печелим пари. Цанихме се на някакви изкопи при един виладжия, жена му и малката дъщеря бяха с него на обекта. Майката на детето непрекъснато го следеше да не идва при нас, да не би да го научим на лоши думички. Вечерта мазолите по ръцете ни бяха оценени на четири лева за всеки от нас. Стори ни се жива експлоатация, но ще продължаваме, окуражаваше ни Хари. Бяхме се уговорили да не ходим следващия ден, да починем малко. След два дни му се обадих. Хари беше заминал на море с майка си. Аз не го преживях много трагично и със Севдалин заминах на Каваците. С колелета и хималайката от Павел баня до морето, за обратно не ни стигна куражът, натоварихме се на влака. Цялото море изкарах с надеждата , че компанията на майка му не може да се сравни с тази на Севдо, който беше не по-малка фога. А с Харалампито, този чаровник със заразителната усмивка и вечния оптимизъм предстояха много морета.

29.04.2009 Любомир Николов

СЛЕДВА Аз, Хари, Роко и две кебабчета крилати.

4 коментара:

Aria каза...

чакам с нетърпение ученическите спомени, да пишеш и за бала :-) защото е актуална тема :-)

Любомир Николов каза...

Aria, Не, за бала не, защото при мен не беше интересно. А бе то аз от край време съм наопъки!
Но за Хари- общо седем текста. Написал съм два. Останалите няма какво да ги мисля, те ще се излеят сами! Поздрави, хубави празници!

Антоанета Иванова - Jackie каза...

Колко много спомени нахлуха в главата ми, докато четях! Може да ти се стори странно, но и аз имах съученик - Хари, с който седях на един чин. Но не беше в гимназията, а в началното училище.
Това за разказа, който се пише сам, ми е познато. Аз нямам този талант. Точно това ми липсва - края на историята да се "напише сама". Със стиховете се получава, но с разказите - не.
Очаквам следващите истории.

Любомир Николов каза...

Джаки, един ден, скоро , когато свършат историите, ще кажа, я да видя Антоанета какви стихове пише, че все не ми остава време!
Благодаря ти!