петък, 17 април 2009 г.

Спортната школа- I 'част

В края на шестдесетте за спортната школа се носеха легенди. Това бяха времена, в които всяко второ момче спортуваше. Да попаднеш там, а не в редовата казарма беше много трудно. Войнишката служба за повечето спортисти беше само на книга.
В началото на септември вървях по ” Графа”. На кръстовището с ” Евлоги Георгиев” случайно срещнах треньора си. Същата година в края на май, след състезанията за купата ”Народна младеж” се отказах от активния спорт. Две години преди това се бях разболял. Цяла година не тренирах. Когато започнах отново, разбрах че пътят ми в атлетиката е преминал от магистрален в обикновен, първокласен. Имах национален рекорд две години преди това. Но ролята, за което бях предначертан, нямаше да я играя отново. Бях решил, има и други неща в живота, тях ще превземам занапред.
С тренера поговорихме пет минути. Разбра, че отивам в казармата. За две години. Винаги е вярвал в мен, бях от първите му спортисти, млад беше, много държеше на нас. Бяхме силна група.
- Ще се застъпя за теб, на клуба трябват препятственици-така ми каза.
На 15 септември влязох в спортната школа. Ротата по лека атлетика беше най-голяма по численост, царицата на спортовете е тя. Малко момчета ме познаваха. Но от старите войници имаше един, Стефан Марков се казваше. На едно състезание, когато бях в старшата група, преди старта най-сериозно ми каза.
-Аз тебе трябва доста да те намаризя- после се беше засмял, прегръщайки ме. Бях подобрил рекорда му, който бе поставил предната година. Моят и до сега стои, тази дисциплина премина в друга, с двадесет метра по-дълга.
До клетвата службата беше като на всички редови войници. Но още в първия ден аз бях за час в къщи. Марков беше ефрейтор, заведе новобранците, които бяха от провинцията до пощата, да изпратят цивилните си дрехи. Все пак казарма е, не обществен гардероб. Аз моите ги оставих в къщи, главният портал на спортната рота беше на двеста метра от входната врата на апартамента ни. Нямаше друг войник в БНА, който да живее толкова близо до дома си. След време, когато мина клетвата редовно прескачах да видя нашите. Беше вече лято, не бях им се мяркал почти месец.
-Да не си влязъл в дисципа, да не са те наказали нещо- ме попитаха те.
- Не, сега в казармата е много спокойно, повечето са по лагери, затова не съм идвал.
В ротата имаше всякакви образи. От командването, това беше нашия старшина Пръцко, майката на ротата. На вечерна проверка идваше редовно почерпен. И тогава ставаше много благ към нас. Имаше един стар войник, Сико от Плевен, беше голяма скица. Старшията си мреше за него, плевенчанина се подиграваше зад гърба му.
Старшина-школника, който ни ръководеше беше от Кюстендилско. Викахме му Фърко. Беше не повече от метър и петдесет висок. Когато го видях за първи път имах чувството, че са го взели от цирка. Фуражката му беше толкова голяма върху островърхата тиква, че литваше от най-слабия вятър по плаца. Много смешно набиваше крак, когато ни водеше към столовата или на строева подготовка. Всичко това беше голям фарс. Старите говореха, че баща му там, в югазападните райони бил на голяма служба. Фърко хич не ме обичаше. Аз бях голямо перде. На никой не свалях шапка, в преносния, че и в буквалния смисъл.
-Каакво правиш, бе редник Николов-редовно ми се мусеше насреща. Провлачваше думите, р-то не му се разбираше, беше си дефектен отвсякъде. Имаше се за много печен. Може би не беше толкова лош. Разбрах го накрая, когато ефрейтор Векилски ме тикна за едно денонощие в ареста. Този тип май беше леко сбъркан, спортното ходене му идваше отръки, това спортуваше. Поне да беше добър, едва креташе на пистата. Тогава заместваше Фърко, който сигурно беше заминал да бере кюстендилски ябълки, за да изкара някой лев, горкият. Баща му всичко можеше да уреди, въпреки че едва е стигал дори ниските клони на овошките този фърфалак. Беше лято, дадоха ми да мета гарнизонния арест. Мислех си, че там са разстреляни такива българи, и поета с ” Моторните” песни, и дори един мой близък роднина по бащина линия от Казанлъшко, всеки втори човек знаеше името му, човекът с подводниците. Искаше ми се да се изправя като изтукан, без колан, без фуражка и без връзки на кубинките, по цял ден мислено щях да им отдавам чест.
Накараха ме да мета, какво преклонение пред историята само!
Имаше един старшина, на борците беше. Шомпъла му викахме. Беше си заслужил този прякор, старите доста образно описваха как е станало това. Какви кадри само, да ти се приплаче.
В плуването повечето спортисти бяха софиянци. Имаше едно момче от Велинград, даде ми ценни съвети, оттогава брустта го владея много добре. Но и при тях имаше изпълнения. За един новобранец, Паланков се казваше говореха, че останалите започнали да го учат да плува. Щял да се удави на първата тренировка. Чудя се баща му, защо не го е уредил в друг спорт. Можеше да го лашне тенис на маса, дори имахме двама спортисти по тенис на корт. За онези години този спорт не беше популярен, както е сега.
Най-тъпите спортисти бяха щангистите. Дори бяха най-грозни, с тези криви крака. Когато потегляхме към столовата, най-големите водеше групата. Мамбото за тях беше религия. Най-малкият можеше да се конкурира с Фърко. Кривите им крака се пелтечеха из плаца, на връщане често ги виждах прегърнати, обикновено грамадните се комбинираха с мальоците. Бяха голями скици.
Борците веднъж ме бяха изненадали, извадиха страшен отбор по футбол. Майор Цветков, нашият ротен беше побеснял. На едно вътрешно първенство губехме резултата, нямаше време до края. Играехме на голям, без трева стадион, изоран и прашен, но с мрежи по вратите. Беше в чертите на поделението.
- Николов, Николов, влизай, правим смяна, направи нещо-беше се отчаял от предстоящата загуба и срама, който го чакаше. Лекоатлети да загубят от борци на футбол, нищо не можах да помогна, мача го бяхме отписали. Борчетата тичаха като щури навсякъде, премазаха ни като с валяк. После правиха стойки на глупавите си глави. От боксьорите имаше свестни момчета. Както и много циганета. В Мюнхен Георги Костадинов взе златен медал, познавах го, бяхме от един набор. Попушваше, то в школата всички пушехме, но с мярка. И алкохол се внасяше, веднъж същият Цветков ни беше хванал в едно класно помещение. Как ни беше надушила тази лисица, не разбрахме. Сигурно някой е пропял срещу гарнизонка. Това момче, Георги не беше нищо особено. Освен, че беше хубавец, това не можеше да се отрече. Колоездачите бяха малко, на един наряд с един от тях дремах из помещенията. Беше неделя, голяма скука. Всички войници се бяха пръснали из града. Беше изтървал запалката си на леглото, където се протягаше през цялото време. Прекосих целия коридор, за да му я върна, едно мерси не каза. След две седмици, на едно състезание в Италия или Белгия се бил отцепил от групата. Е, униформата не беше си взел, разбира се. Но запалката сигурно. Ако знаех, нямаше да му я върна. Там запалки бол.
Най-големите бохеми бяха гребците. Още в края на февруари отиваха в едни бараки на Панчарево. Спяха в бараки, но сами. А колко сами са били, те си знаеха. Гребкините никак не бяха малко, сигурно са се комбинирали без проблеми. Идваха да дават наряд, само да не забравят, че са под пагон. Кечетата им стигаха почти до раменете. Само за мацки говореха, с плувците се надпреварваха да се надлъгват.
Но от футболистите по-големи шемети нямаше. Видяхме ги за цяла година два или три пъти. Никога не преспаха в поделението. Рангелов, Чалев, Тишански, когото трудно бях оставил зад гърба си на един крос около алея Яворов, преди да се разболея дори беше тази емоция. По цялото трасе ми дишаше във врата, аз имах своя тактика, която винаги печелеше. Яко се откъсвах от групата, имах и спринтова издръжливост и финиширвах с голяма преднина. Тишанеца ме изненада, бая яко копеле беше тогава. Накрая и той се предаде, ако беше натиснал още малко, оставах след него. Силите му не му стигнаха, приятели бяхме, беше много свестен. Той стана национал по футбол, остави атлетиката. Мен също много ме гонеше един треньор по футбол, искаше от пистата да се кача да ритам и да газя тревата. И да ми газят краката, не бях толкова ненормален, за да оставя царицата заради царя. И сега бих постъпил така, но никой не ме иска вече за това.

СЛЕДВА II част

4 коментара:

Aria каза...

иска ми се твоите истории да ги видя публикувани на хАртия. да си имам твоя книжка в библиотеката.

Любомир Николов каза...

Ari, работя по въпроса. Ще ми помагат еднимлади хора. Ако ими нужда, ще те викам и ти да помагаш! Благодаря ти предварително!

Aria каза...

викнеш ли ме да помагам - веднага ще доприпкам. пълен напред!

Любомир Николов каза...

Благодаря ти! На гол тумбак чифте пищови, ама нейсе!