сряда, 15 април 2009 г.

Животновъдът Салим-разказ

Рядко пия кафе, пуснато от апарат. Сутрин предпочитам чай. Лятото бях наскубал по високото мащерка и жълт кантарион. Кантарионът го обичам от дете. Най-лесно достъпната билка, напоследък червения кантарион го срещам рядко по поляните. Може и да греша, не съм силен по билките, силен съм да се катеря по високото, да търся билото, оттам гледките са несравними. Пък и кафе рядко пия, нямам навик.
Чаках една позната, трябваше да говоря с нея. Тя работи в държавна служба. Как се уреждат тия хора в тези служби, не знам. Аз не ставам за такава работа, напоследък се чудя ставам ли за някаква работа въобще. Ако знаете някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете ми се. Това е работа за мен. Веднага започвам. Парите не ме интересуват, важното е да съм всред калъбалъка.
Беше заключила стаята си, началникът я извикал, имали работа за около час. Ще почакам, и както си чаках, отидох до автомата. И си пуснах кафе. Винаги ми е интересно как някои хора имат такова голямо предпочитание към кафето. Дълго, със сметана, без захар, късо, експресо, изморих се да изброявам. На мен ми е все едно. Кафе да е.
Изкачваха бавно стълбите, апаратът беше на площадката. Минаха запъхтяни покрай мен. Особено мъжът. Бях се качил с асансьора до петия етаж, където двамата отиваха. Навремето работих на осмия етаж на една висока сграда. Никога не чаках асансьора. По стълбите, и то за време. Говореше се, че едни веселяци от осемнадесетия етаж си устроили състезание, можел всеки от служителите да участва. Наградата била дамаджана с вино. Три пъти нагоре до двадесет и втория и обратно. Финалът бил при дамаджаната, кротната на двадесетия етаж. Все пак два етажа се пестят. Добре, че е станало преди да постъпя, какъвто съм луд нямаше начин да остана настрани от тази надпревара. Двата последни етажа били съкратени, защото не е лесно да катериш и слизаш толкова стъпала. Власите накрая се давят, така казваше баща ми. Аз май се удавих още в началото, щом изоставих тази грамадна сграда, където работех след университета. И се забих там, където имаше хаспели и високи комини, не асансьори. Но това е друга история. Доста години минаха оттогава.
Изпих кафето и седнах на фотьойла до стаята на мойта позната, трябваше вече да дойде. Отсреща вратата се отвори и в коридора притеснени и още задъхани излязоха двамата. Мъжът беше с едро лице, и фигурата му беше едра, пристъпяше малко приведен, клатушкайки се. Провлачваше краката си, личеше си, че се е изморил повече от жената. Тя беше с онези цветни поли, които заместват с години носените шалвари. Лицето й беше матово, имаше големи обици на ушите.
- Ще можеш ли да попълниш това- тикна ми два листа в ръцете мъжът -забравил съм си очилата.
Вдигнах очи от вестника, с който запълвах времето си. В двете страни на устата запъхтения имаше златни коронки. Веднага разбрах, че и с очила няма да попълни няколкото данни, които трябваше да се впишат във формуляра.
- Ще си платя, ти само го попълни- вече кротко се примоли мъжът.
- А, ще плащаш, ще черпиш едно кафе, я намери химикалка- изкомандвах го аз.
Мъжът отново плахо се мушна в насрещната стая. После тикна в ръцете ми личната си карта. Симеон Митков Асенов, роден 1947 година. В другият лист пишеше, че Салим и Симеон Асенов представляват едно и също лице.
Постарах се да пиша разбрано, с по-големи букви. Стигнахме до местоработата.
- Живатнавъд, само туйцък съм работил- бършеше челото си Салим.
- Ама закъса със сърдцето, затуй по инвалидност-обади се жена му.
- Е добре де, защо не се качихте с асансьора- ги запитах. - Защо го мориш да се катери нагоре, бе булка - скарах им се аз.
- Така ни е по-лесно, то не знаем кое копче да натиснем- горките хорица, в тази сграда асансьорът не спира нагоре-надолу по цял ден.
След малко Салим отново влезе в стаята насреща. Трябваше да посочи три от петнадесетте години, които му бяха посочени. За да се изчисли пенсията. Казах му да попита вътре, няма да го изоставя.
Излезе притеснен още повече.
- Какво става, приятел- го попитах.
- Да се оправям, както си знам- гледаше ме с очакващи очи.
- Сядайте тука, сега ще ви помогна, имам тук един мой човек, той консултира гражданите. Няма страшно.
Седнаха послушно. Салим ми беше мушнал в ръката монета от един лев. Нито бяха граждани, нито знаеха какво значи консултация.

След половин час всичко беше готово. Бях им казал, че ще трябва да почерпят още по кафе. Салим беше попитал колко ще струва, докато чакахме моя приятел да върши работата. Той работи след пенсионирането си, беше заместник- началник на цялата служба. Много уважаван от колегите си, нямаше как да му откажат.
- Кажи, кафе достатъчно ли е- вече се смееше с широка усмивка, зъбите му блестяха златно.
- А бе Салиме, ти нямаш ли деца, че сте тръгнали сами в града.
Очаквах отговора му. Не се изненадах.
- В Белгия са и двамата, на двадесет едното. Другият е на четериисет. Взехме го хранениче-вече успокоен добави той.
- Добре са там, работят, малкият ще се жени- намеси се булката му.
- Е, голям късмет извадихте, че ме срещнахте- усмихнах им се аз.
- Така е, човек с човека се среща-отвърна Салим.
- Ами сега аз на вас, пък утре някой на мен ще помогне-отблъснах монетата, която упорито ми тикаше в ръцете Симеон, който беше Салим. Или обратното.

Той не знаеше, че ми е дал много повече. Аз вече го знаех, беше ми подарил един разказ.

Няма коментари: