вторник, 21 април 2009 г.

Първият ден - разказ

На Наско

Наближаваше полунощ, когато излезе от апартамента. Качи се на колата, след няколко метра зави на ляво. По голямата улица, която беше цялата в зелено от готовите да разтворят цветове големи кестенови дървета. Пътуваше като в арка, ниско по оградените с плочи градинки от тротоара го поздравяваха листо-ръчичките на цъфнали лалета. Бели, червени, жълти, пъстри, свили се от нощния студ. Но готови утре да се усмихнат отново с изгрева на слънцето. Новите реклами и витрините на аптеката, книжарницата и двете заведения с ракитовите маси и столове разноцветно светеха, дъждът беше измил асфалта, въздухът миришеше на озон.
После зави наляво по големия булевард. Премина край големия парк в дясно, пресече два светофара и пое да се изкачва по улицата на детството си. Отляво остана Апартамента на неговото детство и младост, в спомените му бяха дюлевите дървета, които тогава го съпровождаха до площада горе, ароматните им плодове зрееха в дворовете и навън по тротоара. Отдавна бяха изсечени, къщите бяха отстъпили място на грамадни модерни блокове, входовете им се отбраняваха с алармена защита и видеокамери. Паркира до колелото на трамвая, там където беше чудесната тройка - ”Тенекиите” , ”Ливърпул” и ” Русалка”. Студентските му заведения, когато беше нужно толкова малко, за да се среща с приятелите. И с момичетата си.
Излезе от колата, наближаваше полунощ. Заговори го малко момче в дънки и яке, едната му ръка придържаше свещи, пъхнати наполовина в пазвата му.
- Искаш ли свещи? – лицето му беше с деловото изражение на търговец.
- Колко ги даваш? И защо не си горе, при църквата! -го запита той.
- Патрулират там, не смея -отвърна малкият.
В църквата на Семинарията службата наближаваше най- чаканата и важна от всички мисия. Светлиците на надеждата трептяха навсякъде в големия двор. Послушници изнесоха хоругвите, със златна митра на глава излезе и главният свещеник. Точно в полунощ тълпата запя ”смертю смерть поправь! ” Заря освети небето, всички бяха съпричастни с възкресението!
На другият ден четиримата отидоха на Драгалевския манастир. Така той нарече първия албум със снимки, които си направиха в срещата им преди месец- ”Станахме четирима”. Синът му и неговата приятелка. Той и жена му. А може би скоро ще снимат албум ”Станахме петима” – дай Боже. Черкуваха се, хорът беше от млади монахини, редом с тях пя и драгалевския политик. Хора най-различни, този ден с една и съща надежда, да възкръсне и в тях надеждата и вярата, че им предстои нещо по-добро.
След обяд отново се качи в колата. Беше се обадил на приятеля си. Паркира на големия паркинг до стадиона, премина подлеза, после се мушна в пряката нагоре и влезе във фоайето на голямата висока сграда. Долу трима униформени чакаха края на смяната си. Позагледа се в големия монитор насреща, течеше спортна програма. Придремна няколко минути, когато чу гласа му. Нямаше да е той, ако не звучеше така, като че ли всичко му е наред. Звънлив и отчетливо закачлив.
- С колата си, защо? – попита единият.
- Малко съм настинал, ще пия само чайове и кафета- засмя се другият.
Единият имаше два часа прозорец. После до ранните часове отново в голямата сграда. Работеше там от години. Вече бяха седнали в близкото кафе, започна да разказва за строителния бизнес. Последните три години караше отпуската си по строителни обекти.
- Аз съм го вкарвал в занаята, сега като ме наеме и поискам петдесет лева, започва да ми се смее. Колко да му взема, това са два часа все пак. Малко пари ли са за толкова работа. Казва ми, от работа не мога да се отърва, поръчките валят, не смогвам. ” Стига с твоите нощни излъчвания, идвай при мен, два бона на месец давам! Ако са малко, казвай навреме, ще вдигна още, но за начало не е зле, нали!”.
- Плаща триста евро наем, ще купува апартамент скоро, дойде от прованса преди две години. А ти, какво да кажа за теб, инженере?
- Кой както я нареди- отговори му другият.
- Добре, остави този михлюзин. Кога ще издаваме, дай да съберем хиляда лева и да те представим на читателя. – вече беше изпил първата чаша с кола, омесена с бял ром. Бузите му горяха, очите светеха, това питие не му беше първото за днес.
- Не искам така-отговори му другият.- Искам читателят да ме открие, не аз да го търся. Едни млади хора ме подкрепят, нещо предстои, ще стискаш палци.
- Помниш ли какво ти казах, когато написа онзи пътепис преди три години, за ходенето ни в Балкана.
- Как да не помня, каза ми, ти си станал писател. А може би винаги си бил такъв!
Втора чаша с кола, сега чай, още няколко цигари и вече бяха навън. Времето неусетно си беше отишло. Предаването чакаше единият, другият щеше да се прибира при улицата с кестените.
- Ще ме изпратиш ли до колата- попита той.
В големия парк дъждът беше измил за кой ли път тревата, храстите, цъфтящия вече люляк и войниците от гранит, нашарени със спрей в различни цветове. Край постаментите им се въргаляха пластмасови шишета от изпита бира.
Запалиха по цигара, единият каза, очите му блестяха:
- Ще ти пратя една моя снимка, няма да ме бъде още дълго!
- Я не говори глупости- го скастри другият.- Приятелката на сина ми каза, когато се запознахме, всичко е пред нас. И аз бях в това число, какви са тези настроения!
- Аз ще ти дам, не че нямаш мои. Но съм приготвил една- упорстваше приятелят му.
- И каква ще е тази снимка, сигурно тази с белия панталон, когато започвахме гимназия, ти беше като бяла врана. Всички в черно, ти с бяла риза и бял панталон, трептеше усмивката ти, кога беше това...?
Единият го прегърна, в другия нещо се настани, не знаеше какво точно е.
Влезе в колата, даде ляв мигач и излезе на булеварда. После вдясно, след светофара отново в ляво. И изведнъж, без да се усети отново в дясно, навлезе в малката уличка, по която всеки ден вървеше по два пъти на ден, докато завърши гимназия. И тогава стана нещо странно.
Настъпи тишина, малкото минувачи застинаха на местата си. Неоновите реклами, цветните нови фасади и асфалта, всичко това посивя, стана някак размито. Само едно момче, с черна ученическа куртка и леко къс за ръстта му, без маншети панталон се беше спряло и вадеше фуражка от чантата си. После продължи да ходи бързо, колата го задмина, лицето му беше нежно и бледо.
Паркира преди градинката, църквата ” Свети Седмочисленици” беше също пуста. Навлезе в искрящата от дъжда алея, Момчето вече беше там. Не беше само, двамата седяха на близката пейка. Момичето беше с топли кафяви очи, чуплива коса, престилката му свободно падаше върху крехкото тяло. Бялата якичка се беше разшила от едната страна, копчетата на деколтето бяха разкопчани, бялата й кожа прозираше. Усмихваше се, не на него. На Момчето. Не забелязваха никого около себе си.
- Написах ти писмо, ще го получиш утре. Това писмо ще го помниш години след това- и пак му се усмихна.
Остави ги там, запъти се неволно в пряката, навлезе в училищния двор. Беше пълен с ученици, лицата им бяха размити. Едно лице беше ясно, погледът жив, очите се смееха. Беше невисоко момче, обуто в бял панталон, с бяла риза, всичко трептеше по него. Тогава той видя и Момчето, погледът му се беше спрял върху бялата риза и белия панталон. После то се затича, навлезе в другия двор, където играеха футбол на малки вратички няколко дънгалака. Влезе към единия отбор, всички от другия след минути съжаляваха, че са го пуснали в играта. Един крак го спъна отзад, Момчето падна, откри коляното си, беше се проточила струйка кръв. Нищо не каза, запъти се към Момичето с якичката, и то вече беше в двора. Гледаше го с възторг, двамата сплетоха ръцете си.
- Сънувам ли – каза си той и излезе на улицата. Огледа се в голямата витрина насреща, видя образа на Момчето, не своя. С бледо лице, със замислен поглед, панталонът на коляното беше попил малко кръв и беше залепнал на крака му.
- А то дали вижда мен, дали вижда следващите свои години, дали се надява на нещо голямо, или живее само в днешния ден, този на своето момиче и на приятеля си с белия панталон- на глас се запита той.
И тогава дърветата в парка прошумяха, разпукналите се лаленца му помахаха със своите листо-ръчички, елховидните цветове на кестените се обагриха в бяло, люлякът разпука дребните си четирилистни цветчета в силно мораво и бяло, тревата избуя още няколко сантиметра. Пролетта смени дрехата си няколко десетки пъти, опадалият цвят, клони и листа избуяваха отново и отново.
И изведнъж всичко стана както беше преди минути. В огледалната витрина го гледаше неговото лице, брадата беше къса и бяла, коляното личеше, че е малко изтъняло, косата все още беше кафява, макар оредяла на челото. Тогава той се поколеба да пусне ли две сълзи по бузите си, или да се усмихне. Но дърветата, люляка, разпукналите се елховидни белоснежни клонки на кестените и тревата бяха го преварили и му се усмихваха. Той усети, че и неволните две сълзи, и те се усмихват, стичайки се по усмихнатото му лице.
Защото природата, животът, хората, всички знаеха, другата година по това време отново ще бъде! Първият ден след Възкресението!

21.04.2009 Любомир Николов

9 коментара:

Иван Христов каза...

Чудесно! Друга дума не мога да използвам. Като същински писател с многогодишен опит в писането , умело преплиташ повествованието с лиричните отклонения. Като казах, че като истински писател, може да съм те засегнал, ти може би си такъв, а не само блогър и аз да не зная.
Радвам се, че открих твоя блог и за мен е удоволствие да те чета, потапяйки се в реализма на сюжета. Харесва ми, че не пишеш за политика и религия, които са спорни теми и често прехвърчат искри, а твориш изкуство! Дерзай!
С уважение!
PS Ако премахнеш думичката за проверка, ще ме улесниш, защото нама да се оттървeш лесно от моите коментари. :-)

Валентин Михалев каза...

Адмирации и от мен,познавам творбите Ви от blog.bg,та се радвам че намерих и този блог.Успех

Любомир Николов каза...

Иване, благодаря ти за хубавите думи! Това , политиката и религията са неща, които не познавам добре. То и животът не мога да кажа, че го познавам повече. Един приятел скоро ми каза, Любо,ти предавал ли си човек, продавал ли си убежденията си, нагаждал ли си се към силните?
Не съм, казах му.
Че ти какъв живот си живял, ти не познаваш истинския живот.
Помогни ми как се премахват тези думички за проверка, с радост ще ще отърва от тях!

Любомир Николов каза...

Вальо, благодаря ти. Хайде на ти!
Поздрави от мен!

Иван Христов каза...

Любо, здравей отново! Както ти писах и преди, за мен е удоволствие да те чета. А сега за думичката. Като отвориш страницата на блога си, чукваш ляв бутон горе в дясно,за да го управляваш. Там се намира думичката "персонализиране", чукваш на нея. Отваря ти се прозорец от който избираш "настройки". Чукваш също с ляв бутон върху "настроики", от там търсиш в лентата "коментари", чукваш също с ляв бутон на "коментари" и се появява прозорец с всички опции на коментарите. Въртиш с ролката и ги разгледай, надолу ще срщнеш въпрос за думата, има два бутона и ти трябва да избереш този който е немаркирания за да махнеш проверката с дума.
Ако искаш след това махни този коментар, да не ти грози страницата. Още веднъж стъпките:
1.ПЕРСОНАЛИЗИРАНЕ
2.НАСТРОЙКИ
3.КОМЕНТАРИ
4.ДУМА
Успех!!!

boristodorov56 каза...

Моля Ви подкрепете каузата:
Справедливост за Мирослав Ризински!

http://www.facebook.com/group.php?gid=58439042686&ref=share

Един българин в Македония се нуждае от нас!

Любомир Николов каза...

Махнах я пущолевицата!

Aria каза...

обичам живота и вярвам, че нищо и никой не си отива без следа. а има хора и случки, така живи сами по себе си, че настояват за мястото, което им се полага. и наистина продължават да живеят, както е в твоите разкази.

по повод на един от коментарите ти за "истинския живот" - през последните два дни и аз се питах доколко живея в "истинския" и доколко в един по-скоро мой свят.

и двата, а и всички други светове се създават и обитават от хора. някои от тях - по-живи.

Любомир Николов каза...

Ari,затова брат ми казва: " За миналото само си мислим, че е отминало."