Севдалин-разказ

Севдалин беше много странно момче. Или поне така ми се струваше, когато се запознах с него. Висок, с почти жълта кожа, слаби дълги ръце, права черна коса и бели зъби, наредени нестройно зад вечната усмивка. Не можеше да бъде сериозен. Дори в повечето случаи ми изглеждаше грозен. Но много обаятелно грозен, веднага те привличаше. Родителите му също бяха странни. Живееха на тиха улица, на партерен етаж в моя квартал. В големия им хол беше страшно разхвърляно. Пиехме чай на земята, дори загрявахме за предстоящото мачле в начупеното им антре, преди да излезем на десет крачки навън, където имаше заградена детска площадка. Имах чувство, че е тяхна, на семейството. Никой не влизаше в нея. Баща му редовно се включваше в играта, не играеше зле за годините си. Тримата ритахме до несвяст, после се изреждахме в банята, където Севдалин държеше велосипеда си. Един спортен бегач, много му завиждах, че го има.
- Ще направиш ли едно кръгче, след като свършите със задачите - ме питаше баща му. Понякога ни черпеше с кутия зелен ” Салем”, ментови цигари с дълъг бял филтър.
Аз не отказвах и на двете му предложения.
Не си спомням как се обръщаше към мен, аз му виках Севдо. Беше в началото на десети клас, повтарях годината, бях се разболял и не можах да наваксам. Първия ден седнах до него на чина, веднага разбрахме, че живеем през няколко улици. Доста време сме изкарали заедно за двете години, докато завършим гимназия.
Севдалин имаше много странен подход към момичетата. Танцуваше около тях с дългите си крака, не ги оставяше на мира, докато не се съгласят да излязат с него. Понякога, когато му идвах на гости го заварвах да изпраща някое момиче до входната врата. След минути посрещаше друго с ухилената си физиономия. Често, особено като студенти го виждах как чете нещо, опънал се на спалнята в хола. Той имаше отделна стая, но там беше такава разхвърляция, че никой от гостите му не беше влизал в нея. На фотьойлите приятелски разговаряха двете момичета, с които едновремено ходеше. Винаги ме запознаваше с тях. Или с едната, защото другата вече познавах. Понякога излизахме четирима, изобщо не ревнуваше, че с някоя от двете му приятелки мога да имам по-близки отношения. Случвало се е.
Лятото дойде и двамата отидохме заедно на море. Бяхме го решили спонтанно, след поредния мач с баща му. Неговото село беше на двадесетина километра от моето. Майките ни бяха завършили заедно гимназия в близкия град. Това много ни беше сближило, цялата изминала година бяхме неразделни.
След седмица се качих на влака за неговото село. Носех голям сак, вътре натъпках дори една палатка. Созопол щеше да е в краката ни. Щяхме да пътуваме до там с велосипеди. Но не със спортни бегачи, а с колелетата, които бяха в двора им на село. Имахме право на избор, поне четири-пет бяха, очукани, но с много здрави спици, смееше се Севдалин.
Лесно изпоналовихме две кофи риба от близкия язовир, лятото беше сухо, водата силно намаляла и рибата се мяташе из спечената и напукана кал на пресьхналото му дъно.
Изядохме за два дни половин кофа, останалото баба му натъпка в буркани.
И потеглихме. Бохчите върху багажниците отзад бяха толкова високи, че нямаше опастност да слънчасаме, такава сянка хвърляха. Затова потеглихме следобяд, бяхме преспали на двадесет километра в моето село по технически причини. Защото здравите спици се оказаха не така здрави, още на първия ден скъсахме няколко. Роля на резервния бокс изигра работилницата, която един балкански шампион по колоездене беше ошарил с поизбелели флагчета и големи посребрени купи. В долината хората се предвижваха само на колела.
Пътят не беше никак лесен. Изкачванията много ни зореха, спусканията размотаваха косите на всички посоки. Имаше за преодоляване и паваж, страхувахме се да не се разбичка багажа отзад, центъра на тежестта в тази група- колело, колоездач и грамадна бохча не знаехме къде е.
По тъмно бяхме в един град, точно по средата на пътя. Трябваше да вземем разстоянието до Харманите за два дни. С това тръгване следобяд плановете се объркаха. В хотелите, където питахме за свободни легла ни гледаха особено. Не си дадохме сметка възхищение ли е това, или ни смятат за ненормални. Когато разбрахме, че няма да ни огрее подкарахме подвижния товар извън града, щяхме да спечелим някой километър. Беше станало толкова късно, че се намъкнахме в бризента на палатката, без да я разпъваме дори, силите ни ги нямаше никакви.
Червеното слънце ни събуди, още съвсем в низкото беше. Гурлявите си очи забърсахме с чисти кърпи, бяхме ги натъпкали най-отгоре в багажа. Дори не закусихме, след петдесетина километра пихме бистра вода на пейка край пътя и хапнахме нещо.
Харманите само нас чакаха, палатката я опнахме с големи усилия преди да се мръкне. Колци не носехме, товар си е това. Отсякохме няколко здрави пръчки от храсталаците наоколо. Мислехме да останем десетина дни. Кръчмите бяха много гостоприемни, не се налагаше да показваме паспортите си. Изредихме за четири вечери най-хубавите в Сария град. Пиехме шоколадов коняк ”Айер ”- голяма гадория.
Медузите бяха нищо в сравнение с изгарянията по раменете, които получихме. Нямахме чадър, като гущери се изтягахме по цял ден на плажа. Никакви кисели млека не можаха да ни спасят, защитен фактор по онова време, съмнявам се да имаше. Кожата ни беше изгоряла на рани, мехурчетата се пукаха и смъдяха.
На петия ден се предадохме. Краката още ни стягаха от дългия път, и трамбоването вечер не беше малко. Сутринта натоварихме колелата на един камион. Ние бяхме в кабината до шофьора. После на влака, велосипедите дадохме на багаж. Обратният път не искахме пак да изминем на педалите.
- Ангажиментите са излишно бреме - смееше се Севдалин. Не беше почернял от слънцето, кожата му беше станала съвсем жълта.
В неговото село не се изненадаха, че ни виждат. С баща му направихме едно мачле на близката поляна, беше си взел отпуск заради рибата. Бая буркани чакаха да бъдат натъпкани.
Севдалин ме изпрати след два дни на селската автогара. Прегърна ме с целувки по двете бузи, това ми беше много странно тогава.
- Много гот си изкарахме на морето, нали?- аз бях не толкова ентусиазиран.
Седнах до прозореца. Пет минути преди да тръгне автобусът той започна да ми маха за довиждане. Хилеше се на поразия. Сигурно вече му прималяваше, когато погледите ни се отдалечиха съвсем.

И сега виждам дългата му ръка, издигната около широката му усмивка и китката, която като гъвкава става беше загубила представа на каква посока трябва да се върти.
Мисля да му се обадя някой ден. Вече има спортни колела, с които онова пътуване сега ще ни се види песен. Ще вземем със себе си само бански и хавлии, да не пътуваме съвсем без багаж.
Ще отидем отново на Харманите, там вече има от пиле мляко.
Знам само с какво ще се затрудним. Не съм сигурен дали сега се произвежда шоколадовия коняк ”Айер ”.
Нищо, пътят до морето е достатъчно дълъг, макар отдавна да няма паваж. Все ще измислим нещо, с което да го заместим.
Само да тръгнем!