събота, 25 април 2009 г.

Махала Лозенец -разказ

Защо ли се издавам колко съм остарял. Но Бърнард Шоу е казал, това е единственият начин да живеем дълго. А животът не е чак толкова лошо нещо!
Когато за пръв път живях в Лозенец, бях много малък. Писал съм за това няколко разказа. А в квартала има три улици, по които всеки ден минавах от 65-та до 70-та година. Защото махалата, това са тези улици. Когато завършиш училище света се разтваря за теб. Махалата отеснява. За добро или лошо.
Улица ”Крум Попов”. До хотел Хемус, на края в ляво. Една могилка, трева, глухарчета, дървена ограда. Не бях лозенския Том Сойер, събориха я бързо след като се преместихме да живеем там, на ъгъла със сегашния ” Свети Наум”. Могилката изравниха, за да паркират волга-комби, фолгцваген-костенурка и един таралясник. Там живееха инженери, доктори и военен пенсионер-учител. Дядо ми. За онова време хора с позиции в обществото. Всяка година някой заминаваше за чужбина или Африка. Тогава черния континент не го смятахме за добро място, където да те изпрати съдбата. Съседите отсреща вкупом забягнаха във Франция, имахме ги за продажници. Ние не бягахме, ние бяхме хора на властта. По точно на идеята, която властта използваше.
Нашата улица настрани чупеше в пряка, после идваше ” Розова долина” , по която ходех докато завърша 8-клас. Имаше едно момиче, Лорета се казваше, живееше в къща на същата улица, беше в съседен клас. Около месец се рових в телефонния указател, за да намеря телефона й. Мислех си, не може да живее в такава хубава къща и да няма телефон. Сигурно от това окьоравях, от взиране. Едно друго момиче ми се беше обадило по телефона, пусна ми Бийтълс. Аз на края й казах да не си хаби друг път двете стотинки за телефон, с непознати не разговарям. Като завършихме годината бях на спортен лагер и за пръв път отидох на среща. На улица ”Витоша”, пред кино ” Млада гвардия”. Беше спортистка като мен. Чаках цяло лято да ми пише писмо, бях на село. После разбрах, че се заиграла с едни по-големи от мен, страдах три седмици и половина.
По ” Крум Попов” и после по ”Миджур” ходех за ръчен хляб. Фурната беше на ъгъла, в края на улицата. Докато се върна, една трета от единия хляб липсваше. Улица ”Миджур” беше
малко бижу тогава. С двуетажни къщи, с дворчета, с мирис на люляк и дюли в късната есен.
Так минаха две-три години. Понякога сутрин се втурвах за вестник ” Спорт” горе, до Семинарията. Или долу, на ” Евлоги Георгиев”. До обръщалото на двойката се намираше Пионерския дворец. Вътре имаше много хубав стадион, малък и много поддържан. Аз спортувах на ”Раковски”, където късно вечер чакахме единицата до площад ” Баба Неделя”. Сега там е мастадонтът НДК. Есента късахме мушмолите, които надвисваха през дворовете към пътя от главния вход на стадиона до трамвайната спирка, където пиехме боза. В големи или по-малки чаши, резлива или сладка. А на площад ”Баба Неделя” вече миеха улиците, качвахме се с билет за три стотинки, с прехвърляне на шестицата, или на девятката, ако първа дойде. Аз слизах на последната спирка, хотел ” Хемус” го нямаше още. В къщи ме чакаше салата и пържена мерлуза, понякога варени кремвирши.
Така стигнах единадесети клас. Тогава имах един съученик, скъп приятел, живееше на улица ” Елин Пелин”, на обръщалото. В блок, където на приземно ниво имаше книжарничка Експеранто. Много исках да си купя нещо от тази книжарница, никога нямах пари да го направя. Липите отиваха чак до кръчмата ” Под липите”, цъфтяха, после прецъфтяваха, кафявия им цвят засипваше тротоарите и цялата улица, дърветата правеха гъсти сенки, минавахме под тях като през арка. За да стигнем ” Борисовата градина”, тогава ” Парка на свободата”. Където имаше криви огледала, мълък асфалтов подиум, там колелата се въртяха в кръг. От голямо, до вътрешното най-малко. Никога не се качвах на тези колела, нямах пари. Научих се да карам на село, за един следобяд. Вече направо на голямо дамско колело без рамка. Бях достатъчно голям, бях пораснал.
В района на площад ” Журналист”, тогава ”Йорданка Чанкова”, след това ”Николова” имаше две кръчми. Едната, когато бях студент във ВИСИ беше кварталното ни заведение. Наричахме го ” Гъза на слона”, точно на ьгъла на улицата. Срещу него имаше едно кафене, там пиехме бира, вече бяхме големи. А нагоре бяха”Русалка”, ”Ливърпул” и ” Тенекиите”, култови заведения за онова време. Там водехме момичетата си.
Но върха си беше механа ”Под липите”. Където профуквахме всичките пари, които спечелвахме от есенните студентски бригади. Там пиехме преди и след изпити, никой не гледаше взети ли са или не. Обикновено ги вземахме. Но това стана после.
В осма гимназия учеше синът на просветния министър. Завършвахме гимназия. Той беше заключен на една вила от баща си по време на матурата. Да няма достъп до съучениците си, само на него щеше да каже задачите, които трябваше да се паднат на изпита.
И това не помогна, цялата гимназия ги научи час преди матурата. Как стана това, никой не разбра.
И дойдоха кандидатстудентските изпити. Нашата тайфа имаше стратегия и тактика, отивахме на сражение. Първо се записахме десетина човека един след друг, за да ни сложат в една стая. Успяхме.
Първият изпит беше по физика. Цялата тумба се бяхме събрали на ” Ситняково”, тарторът ни живееше там. Цяло лято редувахме решаването на задачи у тях, вечер водка във”Феята” отсреща. За ресторант ”Ропотамо” само можехме да си мечтаем.
От всички възможни страни през половин час се спускаха изпитните въпроси и задачи. Някъде към два часа след полунощ аз се предадох, отидох през Парка в тъмното до леглото си при хотел ”Хемус”. Беше вече три часа, когато си легнах. На изпита пуснаха съвсем други теми. Справихме се някак, макар и недоспали.
Дойде изпита по математика. Нещата се повториха. Но към полунощ усетих, че последната тема със задачите, които трябваше да решаваме на другия ден ми е много позната. Разлистих един стар сборник, някой ги беше повторил дословно и пуснал за заблуда на противника. Лягам си, така казах на приятелите. Този път през Парка бях с велосипед. Да спестя време за малко сън. Но им обещах, на ”Елин Пелин” моят приятел е близък с един друг съученик, който пък е неразделен със сина на министъра. И в четири и половина станах и му дръннах една жица.
” Идвай”-ми каза моят човек. За минути бях на площад ” Журналист”, по ” Крум Попов”, после по ” Миджур”, задачите бяха с решенията си пред нас. Но когато започнахме да разучаваме най-трудната дойде неговият приятел. ” Изчезвай”, ми каза моят човек, кофти е да те види. Така награбих колелото и финиширах в Ситняково. Тумбата яко хъркаше, развиделяваше се. Едвам ги събудих, някои довтасаха от близките блокове, събрахме се всички. Двете задачи не бяха трудни, но все пак имахме нещо наготово.
На самия изпит третата задача яко ни затрудни. И когато се мотках с разни частни случаи, да залъжа провераяващия, екзаминаторът излезе за минута, трябваше да огледа навън. В стаята настана хаос. Всички се надвиквахме, питахме се кой я е сломил, пущината. Медианата, медианата, крещаше най-добрия от нас, тарторът от Ситняково. След минута отново настана тишина. Погледнах отново задачата и след две седмици имах оценка отличен.

Такава беше махалата. Няма да пиша повече за нея, нито за миналото. А бъдещето, никой не му е господар. Владеем единствено спомените.
И само настоящето има значение. Всичко останало е пепел. Която понякога ни изгаря.

24.04.2009 Любомир Николов

4 коментара:

Иван Христов каза...

Любо, за мен е удоволствие да чета разказите ти. Няма как да не ти се признае, че списваш увлекателно и интересно. Издавал ли си нещо до сега? Или мислиш от сега нататък да го направиш?
Поздрави.

Любомир Николов каза...

Иване, радвам се от оценката ти.
Преди година Петър Марчев, редактор във вестник "Искра" - Казанлък ми каза " Събирай материал за книга".
Стори ми сепримамливо, но не бях сигурен ще имам ли достатъчно текстове. Явно той е усещал на къде вървя.
Помести вторият ми текст през 02.07. " Топлинана на детството". От К-к са родителите ми, от Крън и Черганово.
От два дни ръкописът ми е в печатница " Абагар" - ще го четат.
Ако ми откажат, ще търся помощ.
Поздрави, далечни приятелю!

Иван Христов каза...

Da, разбрах те. Радвам се за теб, че ще можеш да бъдеш достъпен и за много хора, които ценят словото, но не ползват нета по една или друга причина.
Дерзай приятелю!

PS благодаря, че махна думата, много неудобства ми създава със смяната на азбуката:)

Любомир Николов каза...

Иване, че нали ти ме преведе през светофара! Здрав бъди!