вторник, 14 април 2009 г.

Кога станаха сто. Без да искам, съм го нарекъл на баща ми! Браво на мен, човекът си го заслужава!

- Баща ми гъбарят, баща ми малинарят- разказ

С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм.
То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може расте в горите и става за ядене, шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта. Защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нищо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподращени ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с израза на Радичков:Мириз на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.
Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш и задължение.
То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите много добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше изпеченото вече, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, наместо моята, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога.
Две, три зелени маси бяха като продължение на низките сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а , където сутрин рано се редях за вестник ” Спорт”. Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ.
Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше ” малък частник”. Дядо ми си помагаше на пенсията. Не печелеше много, доста гърла бяхме.
Баща ми никак не признаваше туристическата екипировка. Та нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето такава разлика малко над коляното.Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше ” комбайн”. Голяма срязана наполовина тенекиена кутия със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица, сънени още работници или някой, за които нощната смяна вече беше приключила се возех в него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен много да му определят норма. Приклякаше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първата малина след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки.
Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчав вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели.
Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, чак не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми.
Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка,
Ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо място, с леко розовеещото се месо, с белия цвят на кожата и петната около нея, манатарката с дебелите си като умалена бъчонка пънчета. То си е истинско пънчище. Изизаше и пачи крак, с дъх на кайсия и мек жълт цвят. После масловката и рижийката , които търсехме в боровите гори. Рижката беше най-вкусна панирана с яйце, масловката я подхващахме за ципата, трябваше да се свали. По хлъзгавата й кожа се лепяха малки борови иглички, целият апартамент миришеше на планината.
Маринованите масловки, с черен пипер и дафинов лист, рижките с повече оцет, когато се консервират още, така ги правеше баща ми. Вадехме с брат ми хляба, бурканите, някоя маруля, сирене и започвахме. Краставици и домати през зимата, този лукс не беше при нашето семейство.
Баща ми често водеше колегите си в планината. Но само по веднъж, втори път не смееха да тръгнат, каталясали от обикаляне и облъчени от лятното слънце. Баща ми леко ехидно ги майтапяше, предпочиташе да им даде готови буркани с гъби или малини, отколкото втори път да се мъчи с тяхното бавно, капризно темпо. Алеите в планината са за разходка, той не признаваше нищо друго, освен поляните и горите, пътища там не му трябваха.
Вечер, домъкнал всичко това в къщи, в кухнята се започваше голямата манифактура. Първо котлони с гореща вода, измиване на буркани, беше цар на старите капачки. Имаше си своя технология в затварянето им, при него пропуск. Все още с късите панталони, след два часа го виждах като щъркел как сменя крак след крак - не сядаше, искаше съвсем да каталяса от умора.
Как стоеше на един крак, другият сгънат зад бедрото му, не се ли изморяваше. Беше неуморим.

Аз нищо не представлявам като гъбар и малинар пред него. Но и аз съм си малко луд за пенсия с тези дарове от природата. Две години след като мина Чернобил намерих едно находище. Беше нещо страшно, пет години бавно затихваше. Обикалях го постоянно. Когато го открих, гъбите бяха една до друга, за тревата чак нямаше място.
Или пък преди много години, когато посрещах жена си на гарата. Тя не ми беше жена тогава, да е мислила с кого се събира. В къщи нямаше никой. Бях сготвил чорба от зеленчуци. Отдавна я нямаше фурната на обръщалото, иначе с радост щях да накълцам градинските зеленчуци в тавата. Но бях прекалил с мазнината. Все пак не можех да се сравнявам с татко. И за да я докарам за хапване, сложих накрая дузина диви круши, да стане по-постна. Баща ми ги беше домъкнал от горите, нещо природата тогава не беше дала достатъчно горски плодове и гъби. И той, за да не се връща празен, към няколкото стръка кантарион и пет-шест гъби беше откъснал и дивите круши.
Зеленчукова чорба със диви круши. На мен много ми хареса. На жена ми, не съм сигурен. Те жените искат всичко да е ясно и точно, а дивите круши бяха категоричното изключение.
Какво да правя, дал съм и нишан за себе си. Да е мислела с кого се събира.
Няма да й е лесно, не всеки ще я гощава с компот от дренки, сладко от боровинки и чорба от зеленчуци и диви круши!
В това поне съм сигурен!

14.04.2009 Любомир Николов

2 коментара:

Aria каза...

Браво, Любо! Честити сто, и то какви! поздрави!

Любомир Николов каза...

Мерси, ама много!