неделя, 23 септември 2012 г.

Райският залив


Лятото си заминава, и отново ме пробожда същата сладка болка. Тъгувам по пясъците на Райския залив, които са се смесили с бетона и боклуците от новото строителство. Лозята отдавна ги няма, направили са място на грозни мраморни басейни, надвиснали над вълните и учудения поглед на чайките. Прашният път с обраслите къпинови храсти е изместен от грозен и скучен асфалт, нарязан от шахти и отходни канали. Каменни причудливи огради са заградили благополучието на незнайно как забогатели парвенюта, които не вярвам поне веднъж да са се хвърлили от скалите надолу в бурното море. Накупили са си бензинови косачки, над които се гърбят, за да постигнат зелената гладкост на английската морава. На която да опънат шатрите вечер, и да се излеврят с дебелашко задоволство над студените чаши с уиски.

А аз си спомням за зеления цвят на ментата, омесена с кристалите на млечната мастика, която пиехме направо от шишето, наблюдавайки червения диск на слънцето, който се спускаше толкова близо зад гладките хълмове. За горещата ръждясала тенекия, върху която цвърчяха отворени големите черни миди. За смокиновите дървета, които с горещия си сладък дъх омайваха повече от евтината светла наливна бира. И за бунгалата тип ” кучи” колиби, папурените стени на малкото капанче в края до тесните алеи на ”Каваците”, и за онова време, когато сутрин най-естественото нещо беше да се потопиш с леко натежала глава в гладката безбрежност на синьото. И всичко да започне отначало.
Липсват ми тези толкова прости неща, които са само в чернобелите снимки от стария ми албум и от няколкото останали от онова време цветни пощенски картички.

Или може би най-ясно казано, тъгувам за младостта си.


23.09.2012 Любомир Николов

2 коментара:

Точка каза...

Най-вкусните и едри миди бяха там и около Германката. :)
Същото море като това на 500 м от терасите ни, но емоцията беше по-друга, по-пълна и насищаща.
Не съм ходила там (и не искам), откакто са оградили,застроили, накичили, обоклучили и изобщо съсипали тези хубави местенца.

Любомир Николов каза...

Съсипията е невъзвратима. Поздрави, благодаря ти за коментара, Точка!