вторник, 28 февруари 2012 г.

Моята леля е герой

Преди три лета една снимка много ме развесели. На нея моята леля се усмихваше редом с правнучката си, двете бяха нагазили в морето по бански костюми край скалите около Равда. Ще кажете, какво толкова е станало. Ами нищо, освен това, че след седмица леля Иванка навършва деветдесет години.
Какво е моето детство без леля Иванка? Какво е то, без нейната сърдечна усмивка, без нейното силно ръкостискане, с което ми казваше всяко лято : ” Ама ти Любче, много си пораснал!”
Защото цяло лято аз и брат ми прекарвахме на село. И задължително за около две седмици при леля и свяко в Казанлък. В тяхната тухлена къща със зеления двор, където има и сега плодни дръвчета, асми и един висок бор. На тихата хубава и чиста улица, цялата във вишневи дръвчета, с изглед към високата синя Стара планина.
Леля ми Иванка е най-сърдечният човек, когото познавам. Спомням си една година как обикалях Казанлък с нейния велосипед. Бях вече голямо момче, няколко часа кръстосвах града и се надпреварвах с вятъра на пистата в градския стадион. Но не бях й се обадил. И когато се прибрах, уморен, потен и щастлив вкъщи, очите й бяха зачервени от плач. Тревожела се е за мен, да не би да ми се е случило нещо лошо. Толкова беше мила в своята загриженост!
Или пък тази незабравима двудневна екскурзия с нея и свяко ми, когато отидохме в Балкана. На гости на по-малката ми братовчедка, която беше на едномесечен лагер със съучениците си. Засаждаха борчета, така им завидях за вечерния лагерен огън и забавите с акордеона около него. Помня, че първия ден времето нагоре в планината не беше никак добро. Изля се проливен дъжд, бяхме запалили малък огън, да си приготвим обяд. Тези пържени яйца бяха едно от най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. И после слънцето, огряло дървета, папрати, треви и цветя, и песните на леля и свяко по стръмните пътеки. А на другия ден горските ягоди по поляните около сечищата, толкова едри, ароматни и така безчет!
Когато леля ми беше на моите сегашни години, аз бях на половината на нейните. И тогава минах през едно изпитание, което ме беше накарало да остана при нея в Казанлък за няколко дни. За да си поема дъх. Колко тревога и съпричастност имаше в погледа й, в разговорите ни, в надеждата й, че всичко ще се нареди, та нали младостта е с теб, казваха очите й.
В началото на миналото лято с брат ми й бяхме на гости за няколко дни. Първата сутрин ни поведе на разходка до Тюлбито, след песента на птичките. Не ни отстъпваше в ходенето.” По кой маршрут да преминем, късия или дългия” – ни запита тя с неизчерпаемата си енергия. Денят беше прекрасен.
Спомням си думите й, казани преди няколко години.
- Когато бях млада, сутрин се събуждах с мисълта, че мога да литна!

- Лельо, ти и сега си млада! Само годинките са ти станали повечко, дай Боже всекиму. Бъди все тъй здрава, сърдечна и любвеобилна! За да мога когато идвам в Казанлък, да се чувствам така, както е било винаги в този град. С мисълта, че и аз като теб мога да полетя!
Честит рожден ден, мила лельо!




07.02.2012 Любомир Николов

5 коментара:

Vessislava каза...

Чудесни са такива спомени, Любо. Благодаря ти, че сподели и успя да ме развълнуваш. Нали това е смисълът от писането? Да развълнуваш поне един читател. А когато станат трима, можеш да се наречещ писател - това е мисъл на Сеферис, не е моя.

Vessislava каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Любомир Николов каза...

Честита баба Марта, Веси!
Много ми хареса тази мисъл на Сеферис. Всъщност не ми беше трудно да напиша това за моята леля, защото го мисля точно така. Тя е за мен един герой!
Нека да идва пролетта, Веси!

Natalia Litvinova каза...

Любомир

Мне очень нравятся ваши поэмы, вся ваша работа. Я белоруска, но живу в Аргентине. Я тоже поэт и переводчица. Читала ваши поэмы на испанском языке. И хотела поблагодарить вас.

Любомир Николов каза...

Наталия, много мило, но мои неща не са превеждани, явно това е бил друг Любомир Николов.
Все пак ти благодаря!