петък, 28 август 2009 г.

За живота на една смокиня

След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.

28.08.2009 Любомир Николов

Няма коментари: