Мамещо, слънцето показа челото си над синия безкрай на хоризонта, златната червеникава пътека достигна студения бряг и хвърли дълги сенки зад чадърите на плажа. Влажният пясък отразяваше стъпките на мъжа, в началото плахи, после все по-дълбоки и раздалечени. Той обичаше да посреща деня, тичайки покрай хладките тласъци на водата, все още сънена и кротка. Това щеше да продължи най-много час, когато идващите на пъстри групи летовници започваха да ядосват спокойното море със своите капризи. Тогава то бързаше да им изпрати зъбатите си вълни, които набръчкваха гладката кожа на ситния пясък и го теглеха упорито към себе си. После застрашително изправяха белите си яки все по-нагоре над гумените дюшеци, малки надуваеми лодки или глави на неопитни плувци, дръзнали да влязат почти до шамандурата.
Но дотогава имаше време. Мъжът достигна скалите, които зеленясваха от изплютите от морето водорасли, направи петминутната си почивка, като рееше поглед в безкрая на синьото, където няколкото рано излезли платноходки се сливаха с бялата перушина на облаците. И отново се затича обратно. Навлезе в зоната, където спасителите провеждаха утринната си тренировка. Главният спасител всеки ден им измисляше различни упражнения, не ги жалеше. Днес се провикваше по-често, двама-трима навярно бяха „спасявали” някой до късно през нощта, не им споряха лицевите опори и късите отсечки, които трябваше да пробягат. После премина покрай двойка ранобудни влюбени, държаха се през кръста и просто мълчаха. И пред дискотеката с камъшитените столове и високите подиуми, която притихваше само около полунощ, видя странната двойка. Жената провлачваше крака, държейки патерици в двете си ръце. Тялото й беше дори стройно, лицето бледо и красиво, косите опънати зад тила. Покрай нея накуцваше той, вперил поглед в очите й, сякаш можеше да я предпази. Едната му ръка беше свободно отпусната, тънка и слаба, но с другата здраво се опираше на своята патерица, краката му бяха сухи и жилести. Изведнъж, вдигайки пясък след себе си, покрай тях затанцува момиче на десетина години, лицето му грееше, около кръста имаше шарен пояс.
- Морето, морето, тати ще ме учи да плувам, не ме е страх, ще видиш- изкрещя детето в ушите на мъжа и нагази с босите си крака във водата, като изпищя от допира с хладната му прегръдка.
- А бялата лястовица, дето я показаха по телевизора, дали ще долети до тук, при мен - отново беше около родителите си момиченцето, отговорът им навярно в този момент не го интересуваше много. Беше запленено от красотата на морето.
- Трябва да вярваш, само така ще я видиш- му отговори младата жена, лицето й беше обърнато напред към слънцето, което вече беше сменило цвета си в силно жълто.
Мъжът се беше отдалечил на стотина метра от тримата, когато тичайки се обърна несъзнателно към тях. Момичето беше седнало в скута на появилите се малки вълни, които чувстваха своето превъзходство над пясъка. Бяха разбрали, че едно малко дете няма търпение да се научи да плува и не бързаха да изправят нагоре застрашителните си зъбати яки.
А двамата, със светлата си кожа, подпрели се около трите патерици на границата между земя и вода, толкова неудържима и непостоянна, вперили поглед към хоризонта, изведнъж му се сториха досущ като две бели лястовици. Които са щастливи, защото накуцвайки за пръв път бяха долетели до морето със своето черно, както всички други малко лястовиче.
07.08.2009 Любомир Николов
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
2 коментара:
Развълнува ме!!! Много!
Какво да кажа, освен, благодаря ти, че не си останала безразлична. Напротив!
Публикуване на коментар