сряда, 9 септември 2009 г.

Изповедта на една смокиня- разказ

- О, страннико не толкова млад, аз тебе те познавам . Вече петнадесетина години всяко лято се качваш на моята корона. Когато дойде за пръв път при мен, брадата ти беше черна. Сега виждам, бяла е. Но бялото много ти отива. То и аз се промених за тези години, ето едната ми страна вече започва да изсъхва. Не знам от що е, може би защото наблизо фучи шосето с тези вечно бързащи летовници. Но по-вероятно е от дима и пушека на новото строителство, което ме е обградило. Всяка пролет вече си мисля, че може да ми е последна. Отляво хотел на четири етажа, отдясно паркинг и склад за дървен материал. А петдесетина години тук, при мен си беше истинска райска градина. С лозята, които раждаха вкусно и едро грозде, с къпинака и сочните къпини, с прасковните дръвчета и буйната, зелена през цялото лято трева. Идваха стопаните от близкия град с магарешки каруци, връзваха дългоушковците да пасат около тях и зарязваха, окопаваха, пръскаха, а после наесен пристигаха с жените и децата си, защото гроздята нямаха обиране. То и градът беше толкова различен от сега. С малките, но подредени къщи с цветни дворове и с няколкото големи ресторанта, където лятото се веселяха курортистите, макар в менюто да имаше само кебапчета и мешана скара. И с любезните хазяи, които бяха готови да заведат гостите си край скалите, на няколкостотин метра от мен, да наловят миди и вечер покрай ракията и студеното бяло вино да им покажат, че това е най-хубавото мезе тук, край морето. И лятно кино имаше там, между Стария и Новия град, около него миришеше на печена царевица, пуканки и захарен памук. Че това не беше ли достатъчно на хората, все още се чудя. Защото преди двадесетина години всичко тръгна наопъки.
- Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш по онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да откъснеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.
- Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то тя започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче или листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой… А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!
- Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, отдавна го знам. И дано и догодина да се видим, белобрадо ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и сладки. Тъмносини, разпукани от слънцето, и нека да ти е сладко.
- И хайде, умната и до другото лято !


09.09.2009 Любомир Николов

2 коментара:

hel каза...

Чуждица е тази смокиня между новото строителство, но дано я оставят.
Тъжни неща разказваш. Унищожават ни Черноморието, както и толкова хубави места в планините като Рилски езера. Няма насите лакомията човешка!

Любомир Николов каза...

Тази смокиня ми даде един разказ. И винаги ще ми напомня за най-хубавите ми лета на Каваците.
Когато брадата ми още беше черна, когато синът ни беше все още ученик, когато бяхме по-млади!
поздрави, hel !