понеделник, 22 юни 2009 г.

Танцът на дивите зайци-разказ

Двете жени пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха танца на дивите зайци. Скоростният им бяг беше една шега, едно надбягване, в което нямаше значение кой ще е победител. Бяха свикнали с това място, голо, каменисто и буренясало. Където човешки крак рядко стъпваше. На всички страни беше простор, зеленият гръб на планината се гънеше близо и по-далеч, където снегът си отиваше в края на май. Белотата му се дърпаше бавно нагоре, и когато тревата наоколо започваше да прегаря, зайците ставаха много игриви. Лятото ги правеше нетърпеливи и леко възбудени, сивокафеникавата им козина лъщеше, телата им наедряваха, а мисълта за идващата зима беше още много далеч. Двете жени бяха свикнали с тях, а и зайците не им обръщаха никакво внимание, бяха разбрали отдавна, че не те са заплахата за тях.
Къщата на двете жени беше на края на селото, дори извън него. До нея се стигаше по път, проправил си посоката между големите плоски, червеникавосиви, силно набраздени каменни плочи, с които това място си бе завоювало името- Камънаците. Наблизо долу започваше гората, там последните години хората направиха екопътека, имаше дори останки от стар римски път. Затова понякога иманяри идваха насам, чоплейки земята с настървение за лесно забогатяване. И понякога танцът на зайците се нарушаваше от гърмежите на взрив, който разклащаше за миг листата на големите букаци и ехтеше на пресекулки през дерето до първите къщи на селото.
И отново започваха своя заешки танц.
Жените бяха майка и дъщеря. Дошли на това място след като десетина и повече години бяха работили в чужбина, младата по пътешествия на чужди кораби, където всякакви хора оставяха парите си, без да им мигне окото. Майката се беше задържала на юг, по гръцките острови винаги имаше нужда от всякаква работа. Защото работата не я плашеше. Плашеше я идващата с възрастта самота, и не толкова нейната. А тази на дъщеря й. На нейната възраст жената е все още млада и хубава, но първите сенки от настъпващата зрялост щяха да дойдат така бързо, както заешкия бяг. И това я тревожеше.
Жените бяха се приселили тук, на десетина километра край планинския град, където животът беше едновременно спокоен, но и монотонен и скучен. Лятното оживление не беше достатъчно, за да накара ежедневието да има динамиката и устремеността, която да задържи младите и да им спира погледите, които се насочват навън, към другия, пъстър и богат с изненади и обещания свят. А бяха дошли тук от едно друго място, което беше на стотина километра на север. Защо, никой не знаеше. И затова нямаха много приятели, работеха в градчето на главната чаршия, имаха малко магазинче за сувенири и пътуваха всеки ден с новичък джип, който много им помагаше, особено когато лятото си отиваше.
Къщата беше дълга, пристроена в по-голямата си част, на един етаж. Имаше три стаи за гости, имаше голям навес към нея, гредите по тавана бяха здрави, черни и импрегнирани. Летните жеги не се усещаха под него, там жените надвечер пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха надбягването на зайците. Защото гости рядко се качваха до този пущинак. Въпреки простора, песента на щурците, едрите звезди по небето и многото диви къпъни, ягоди и гъби, които бяха навсякъде встрани от големия им имот. Който дори не беше ограден, нямаше комшии да надничат наблизо през живия плет, от който жените нямаха нужда.
Забелязаха колата отдалече. Пърпореше бавно, но сигурно се изкачваше по скалистия път, беше малка, неизмита и мръсна, трудно беше да се определи цвета й. Вече се беше изкачила на високото, жените се изправиха, за да я посрещнат, когато мъжът я спря под големия орех, който самотно се извисяваше на неравната, обрасла с ниска трева поляна, която беше започнала вече да пожълтява. И където в долния й край, наред с шипковите храсти имаше малък алпинеум с насадени цветя с дълги стъбла и устойчиви цветове, единствената част от пространството пред къщата, където се усещаше намесата на женските ръце, от които двете не толкова млади.
- Искам да остана десетина дни при вас, имате ли свободни легла-учуди ги веднага с въпроса си мъжът. Беше слаб, с побеляла къса брада, на годините на едната от тях, по-възрастната.
Тази вечер жените разбраха, че той живее в големия град на петдесетина километра от тяхното село, има семейство и работа в един от двата всекидневника там, пътува много и отпуската си иска да изкара в скитане по близките поляни, а и може към върха на планината някой ден да се качи. И си е донесъл лаптопа, на който иска да напише пет-шест материала за настъпващия селски туризъм, който все още не е толкова популярен в този край. За едно столично списание, което като по чудо се е спряло на перото му, незнайно откъде станало известно далеч от неговия град.
Всяка сутрин тримата пиеха кафе на дървената маса под големия навес, после жените се качваха на джипа и се отправяха към магазина си, където се надяваха да изкарат не само за изгорения бензин. Което рядко се случваше. Мъжът се затваряше в стаята си, тракаше по клавиатурата час и минути отгоре. После се отправяше с малка раница на рамо към някоя посока, която в момента си избираше. И така до късния следобяд, когато се връщаше с откъснати билки, гъби или горски ягоди, къпините ощи зеленееха, трябваше им повече време, докато узреят. Измиваше се, слагаше чиста риза и се качваше на колата си. Към някоя махала наблизо или към някое село по-надалеч, където търсеше селския туризъм. Но само, за да го начатка на другата сутрин на клавиатурата. И късно вечер, когато зайците вече се бяха наиграли, палеше огън навън от навеса, разбъркваше готовата жар, в която слагаше десетина големи картофа, а отгоре на саморъчно направена скара от тънки метални пръчки нареждаше дузина гъби. Изваждаше от колата няколко бири, слагаше ги в една метална кофа, с която жените поливаха сутрин цветята с дългите дръжки, запалваше цигара и канеше двете жени пред настъпващия залез. Те идваха, уморени от деня, изваждаха от хладилника шише с жълта ракия, слагаха цветна покривка на дървената маса, нареждаха в кръг малки стъклени чашки, салатата пристигаше малко по-късно и тримата започваха да мълчат, гледайки звездите. Понякога светкавици прорязваха тъмното небе, мъжът намяташе едно старо яке на гърба си, жените изваждаха ръчно плетени вълнени жилетки, после гърмът ги караше да се споглеждат и да си мислят, че е хубаво, че са тук сега, на сушина и пред масата, на която вече мъждукаше газовата лампа. Не защото друго осветление нямаше. А защото беше много по-романтично.
- Ще заминаваме скоро на работа в чужбина, все пак доста години сме изкарали зад граница. Нещата тук са трудни, ще отидем за година-две, докато дойдат по-добри дни.
Това казаха една вечер на мъжа двете жени. Младата жена знае английски, майката ще бъде покрай нея, ще живеят заедно и ще си помагат. Подали са документи в една фирма, ще работят в четиризвезден хотел. Е, работата не е престижна, камериерки ще бъдат, но пък се разчита на бакшишите. Когато си вършиш съвестно работата, тя ти се отплаща. А там, на запад, не е като при нас. Доволните клиенти винаги се отблагодаряват, трябва само да си внимателен и учтив с тях. А те и двете са такива, сигурни са в себе си.
- А къщата, а клиентите тук, кой ще ги посреща- попита мъжът.
Ще намерят някой близък, все пак бизнесът тук, макар и слаб, си е бизнес. Не трябва да се изостава, ще го измислят някак си, му казаха двете жени. Тази вечер младата жена беше по-красива от друга вечер, беше по-весела и свободна и по-възрастната. И изпитите бири бяха повече, жълтата ракия беше ги направила по-разговорливи, мъжът им беше казал, че се готви да издава книга, може пък да им я изпрати там, в чужбина. Нали сега има интернет, има мобилна връзка, няма да се забравят, той иска непременно да знае, дали разказите му ще им харесат. Не се знае, и тях може да опише в някой разказ, колко му е.
Тази нощ мъжът и двете жени сънуваха дивите зайци, сънуваха как се прескачат по червените камъни и надбягват през пожълтяващата трева. А той сънуваше още как те го следват по пътя му към селския туризъм, после как го съпровождат до издателството, където книгата му престои да се отпечата. Дори му се стори, че ги видя, тези дългоушковци, как надничат през прозореца на голямата зала, където беше събрал много приятели при представянето й. Някои от присъстващите той дори не познаваше, но знаеше, че са дошли там единствено по свое желание. Защото искат да му дадат куража, че не е напразен неговия труд. Което не е и труд. Труд е да си камериерка, да си заслужиш бакшиша или да обикаляш селския туризъм и да пишеш справочници за него, да, това е труд.
А да сънуваш играта на зайците, после да го опишеш в някой разказ, да танцуваш по клавиатурата, когато изведнъж ти се прииска да кажеш нещо, което дори ти самия не знаеш точно какво, това е удоволствие. От което и някой друг може да се почувства поне за минути щастлив и богат, защото и той ще поиска да играе там някъде в тъмното, под големите звезди на небето, които са се оцъклили толкова близо, че ти се иска да кажеш, светът е толкова малък. Но толкова богат и непредвидлив, че понякога един танц на дивите зайци може да промени плановете на две жени, едната зряла вече, другата още повече. Но все пак не толкова зрели, щом може този танц да ги откаже от плановете им. Кой знае, дано така да се случи.
Защото чужбина може да съществува и сама, но танцът на дивите зайци без тези две жени, едната зряла, другата още повече, той не може да съществува. Защото този танц, той е предназначен само за тях. Иначе защо им трябва да се морят толкова много с това тичане, тези дългоушковци.

22.06.2009 Любомир Николов

2 коментара:

Денисса каза...

Всъщност написа ли материала за селският туризъм? :))

Любомир Николов каза...

Написах разказа, материала е най-лесен. Десетина снимки, няколко обекта, които посетих. Тези жени ги ухажвах, за да заминат за Англия. Но си имаха своите колебания, ще се задоволят за сега с танца на зайците.
Янтра днес- за този вестник публикувам. Поздрави!