петък, 22 януари 2010 г.

Ренета- Част втора -продължение

Ножът се заби в кръглата и гладка стена на динята, която изпраща и се разтвори на две равни части. Сокът потече върху скованата дървена маса, постлана с вестник, на който имаше пресен, току-що разчупен типов хляб и бяло саламурено сирене. Последната вечер бяха останали край фургона, десетината дни им бяха стигнали, за да обиколят всички ресторанти в селото. Менюто навсякъде беше едно, пържола, кебабчета, мешана скара. За гарнитура лютеница, объркана със недотам ситно нарязан лук. И топла бира, ако я имаше. Сервитьорите не си даваха много зор, сезонът след няколко дни щеше да бъде забравен. Вечер единствената асфалтирана улица, по която се разхождаха курортистите, излъчваше тъгата по изминалото лято. Платнените стрелбища всеки ден намаляваха, машините със захарен памук и казаните с варена царевица нямаха вече този оборот, който щеше да храни собствениците през цялата зима. Затова бяха останали само няколко, в центъра на малкия площад, до паметника на антифашиста.
- Ето така ще разпорим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният й захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.
- Защо мълчиш- се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.
- А ако не стане така, тогава какво?
- Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.
Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.
На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват за последен път неговите топли ласки, и когато мускулите им вече бяха набъбнали от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.
А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлия загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.

Няма коментари: