сряда, 3 февруари 2010 г.

Букет и сладко от горски ягоди - разказ

Виждах ги всяка сутрин в хотела, закусваха мълчаливо. Баща и дъщеря. Мъж на средна възраст, прошарени коси, среден на ръст, наблюдаваше я с нежност. Момичето беше около тринадесетгодишно, красиво, със спортна походка. Винаги си поръчваха от менюто палачинки с горски ягоди. Скиорският сезон беше в разгара си, после тръгваха да обикалят пистите наоколо и късно следобяд се качваха в стаята си, оставаха им още няколко дни, в които щяха да са заедно. Защото той живееше отделно от семейството си, вече половин година. Разбрах го случайно, една сутрин бях седнал на съседната маса и дочух какво си приказват. Както никога досега бяха разговорливи.
- Мама ми разказа една случка, била е на моите години. История с букетчета от диви ягоди. Може би и ти я знаеш.
- Да видим, разказвай- облегна се назад бащата. Току що бяха привършили с палачинките.
- Мама се влюбила за пръв път на един спортен лагер, високо в планината. Имало е много момчета и момичета. По цял ден били по тренировки, но вечер задължително се събирали около лагерния огън. И едно момче, казвало се като теб, тате, я избирало винаги от многото нейни приятелки, нали я знаеш онази игра на тунел. Ръка за ръка, гледали са се някак особено, някакъв ток протичал по телата им. Или са се търсели за танците, когато китара или акордеон разнасяли мелодиите си по голямата поляна, обградена с борови дървета. Но нищо повече, все пак онова време било друго, така ми разказваше мама. Един ден били около едно малко езеро, и топката, с която си играли попаднала навътре в него. И мама нагазила в студената вода, без да се замисли. Нали за тази топка отговаряло нейното момче. Как да го остави в беда. И после се разболяла, няколко дни лежала с температура в лагера. А той всяка вечер, преди лагерния огън бил при нея, с букетче от горски ягоди. Приятелките много й се сърдели, защото тя винаги изяждала сама ягодките. Не искала да дели чувствата си и този си подарък с никого. Така минал целият лагер, и оттогава мама много обича горски ягоди. И аз ги обичам. После никога повече не го видяла, този Любчо. А пък аз все си мисля, че това си бил ти, тате.
Видях как бащата се усмихна, после хвана дъщеря си за ръка.
- Чудното е, че и аз имам една такава история. И сега, като си помисля, какво съвпадение, онова момиче, за което ще ти разкажа, се казва като майка ти, Пролет. Едно лято отидох при братовчедките ми, бях на твоите години. А те засаждаха борчета високо в планината. Цялото им училище беше там. Ставаха сутрин много рано, преди изгрев слънце. Росата мокреше краката, мъглата обаче бързо се вдигаше и по обяд вече не можеше да се работи от жега. И всяка вечер имаха забава в столовата или около големия лагерен огън навън, край високо вдигнатото знаме на училището им. Аз бях с тях само една вечер, и танцувах с това момиче, за което ти казах. Много го бях харесал. А на другия ден набрах много ягоди, сечищата бяха почервенели от плод. После вкъщи варих сладко, за първи път в живота си. Стана ароматно, отлично се справих. И есента мойте братовчедки ми дойдоха на гости. С тях беше и Пролет. Черпих ги от моето сладко, бях много горд с това. Исках да й кажа, че я харесвам, че искам отново да бъда там, с нея в планината, под звездите и край светлината на вечерния огън. Но бяхме едва на твоите години. Не я видях повече. Но оттогава и аз много обичам горски ягоди.
Двамата, баща и дъщеря, се бяха умълчали. Може би си представяха , че зимата вече е свършила. Дошло е горещото лято. И те са там горе, при поляната с дивите ягоди.
Но не само двамата. А той, тя и Пролет, една жена на средна възраст, с едва видимо прошарени коси, която както тях обича много червените, дребни и дъхави горски ягоди.
Защото това са техните истории, на мама и татко, букет или сладко, какво значение има това. А може и да са ги преживели заедно, забравили са някои подробности, все пак доста време е минало оттогава. Но дъщеря им ще ги накара да си ги припомнят, защото тя най-много от тях обича неповторимия вкус на дивите ягоди.
03.02.2010 Любомир Николов

2 коментара:

Пламен Бочев каза...

Красив, топъл разказ...

Любомир Николов каза...

Това е нещо отдавна преживяно, написах го по идея на "майката" . И добавих нещо мое, на "бащата".
Поздрави, благодаря ти !