сряда, 20 май 2009 г.

Жени за Варшава-разказ

В късния следобед към офиса му се бяха запътили две жени. Мъжът се беше изтегнал на дървената ръчно скована пейка, мъчеше се да открие смисъла в стиховете на млада поетеса, направила дебюта си в литературното списание, което се издаваше над осем десетилетия. Неговият съставител едва ли щеше да е доволен от стихотворните й напъни.
Изправи се и ги посрещна, русата побърза да протегне ръка, тя ще е водеща от двете, бързо я прецени той. От скоро се нанесе в този малък офис, сградата бе нова, коридорите се осветяваха от стъкления таван, сутрин през големите витрини слънцето влизаше по-жарко, отколкото беше навън. Но пък имаше спокойствие, едва няколко бяха заетите помещения. Хората нямат пари за бизнес, замисълът на архитекта беше чудесен, но времето неподходящо за смели начинания. За сега той беше доволен, че се нанесе тук.
- Ние сме тези жени, с които преди два дни разговаряхте- започна русата, бяха се настанили на дървената пейка.
Не ги помнеше. Обаждания имаше много, срещи в офиса по-малко, а заминаващите се брояха на пръсти. Работа в завода за компютри във Варшава- беше сложил цветна реклама още на входа на сградата. И обяви в местния вестник, които излизаха два пъти седмично.
- Казах ви за най-важното изисквания на директора на завода, нали! Млади хора, за съжаление не мога да поема ангажимент с вашето заминаване- тактично не спомена за възрастта им мъжът.
Тук се намеси втората, косата й бе опъната зад кръглото лице.
- Работачки сме, не сме капризни и сме ходили на екскурзия в Европа, ще се оправим. Всякаква работа сме готови да поемем, виждате ни, сериозни жени сме.
- И двете сме на борсата, бяхме тридесет години в едно строително предприятие, тя ми беше счетоводителка, аз ръководех плановия отдел. Искаме да намерим възможности за няколко години напред. На по петдесет и пет години сме- отново взе инциативата в свои ръце русата.
- Готови сме на всякаква работа, нямаме семейни ангажименти, аз имам дъщеря студентка, сама като замина навън ще мога да се грижа за нея. Но не искаме да тръгваме за Гърция или Испания ей така, на сляпо. Все пак не сме млади. Искаме сигурност. И сме готови да си платим допълнително, само да направите изключение и да заминем. Ще намерим начин да ви платим.
Мъжът се засмя, бяха му симпатични.
- Ще почерпите по една бира, но как да ви помогна, не зависи от мен. Директорът иска млади хора, стагнацията е навсякъде, затова може да избира. Мога да ви дам телефона му във Варшава, ако ви одобри, ако можете да го убедите... Но ще ви замоля кандидатурата си да подготвите при мен, при все, че не очаквам да направи компромис. Все пак пробвайте.
Подаде им два листа, където имаше всичко нужно по кандидатстването.
- Документите пътуват по електронен път, ако ви одобрят и нямате възможност да ги оформите, аз ще ви ги подготвя. Срещу двадесет лева.
След няколко минути русата отново подаде ръката си.
- Бяхте много внимателен, много ви благодарим. Интелегентен човек сте, имаме ви доверие, ще направим всичко , което зависи от нас.
Отдалечиха се по дългия, светъл и празен коридор. Бяха се запътили не след мечтите си, но бяха тръгнали, не виждаха друг изход. Бяха сигурни в опита си, който едва ли щеше да им послужи повече. Защото бяха готови да се захванат с всякаква работа, само да е сигурна. И да е платена, толкова, колкото да може едната да помага на студентката. А другата, може пък да е готова да тръгне с нея ей така, за кураж. Понякога по-оперените се нуждаят повече от подкрепа, все пак са приятелки.
Тридесет години бяха изкарали в онова предприятие, което от половин година се беше разпиляло. Трудно се пилее толкова имане, това сега беше окончателно станало. Добре, че не са разпилели достойнството си, или поне така им се иска да бъде. Това си каза мъжът, метна поетесата на дървената пейка и затвори половин час по-рано офиса.
И утре е ден. Може пък да е по-различен от днешния, когато две жени бяха дошли при него, за да му кажат, че искат да станат жените на Варшава. Но не като онези на писателя със чадъра, а просто едни обикновени жени, които искат да покажат и там своето достойнство.

20.05.2009 Любомир Николов

Няма коментари: