сряда, 23 януари 2013 г.

Обувки за шампиони-разказ

Преди малко една приятелка ми съобщи, че в големите магазини ще пускат за продажба известна марка туристически обувки. Много надеждни, за зиме и лете, за сняг, дъжд, кал и вятър. Истински самоходки. С две думи, обувки за шампиони. Цената им ли, не ме питайте…
Аз също от известно време търся обувки, единственото условие е да бъдат четиридесет и шести номер. Може и да са втора употреба, но да са здрави. Ще ги подаря на местния клошар. Той по цял ден клечи пред двете църкви в квартала. Висок, едър, със сплъстени коси под плетената мръсна шапка, с дълга прошарена брада. Малко над петдесетгодишен, видимо боязлив, макар че гласът му наподобява добре работеща дърворезачка. Протяга синкавите си едри ръце към минаващите по тротоара, стиска пластмасова кофичка от кафе и проси дребни стотинки.
- Нямаш ли някое лозе, или някоя нива, за да я прекопая- всеки път ме пита той.
- А, и аз съм като тебе, гол като пушка - така му отговарям, като си мисля, че солидарността ми ще направи поне за момент по-лека участта му.
- Не ми изглеждаш на човек, който страда от лишения - незлобливо ми говори просякът.
Работил е в Кремиковци, имал двадесет и седем годишен стаж. Но от десет години здраво го е закършил, това се вижда отдалеч. Единствените му разходи за деня са два лева и половина за автобусни билети, настанил се е в една стара порутена къща в близкото село. Без ток, без баня, без радио. С две думи, живот-мечта.
Зимата е облечен с един от онези монголски кожуси, с които преди тридесетина и повече години всеки уважаващ се български студент в Съюза беше направил следването си доста по-безметежно. Имах един приятел, намъкваше на гърба си по два-три, така минаваше границата. Ех, време славно, ех, минало невъзвратимо…

- А нямаш ли някои обувки, че в тази зима- винаги ме пита той и сочи краката си.
- Не, че няма нови в магазина, ама петнадесет лева, много пари са това.
Какви ще са тези обувки с такава цена, идея си нямам.
Големите му нозе са омотани във вълнени навуща, нахлузил е стари прокъсани цървули. Студено, топло, всеки ден е с тях, единствените му бързоходки.
- А защо не се разходиш горе, до военното училище. Там все ще се намерят някои стари кубинки и за теб – така му казах веднъж.
- Ха, че кой ще ми обърне внимание. Пък и три-четири километра са до горе, с тези патрачиви крака…

Така, че може сега някой, който ще прочете това горе, да ми се обади и да зарадвам ”моя” просяк без време. Какво пък, нали сме милостиви, такава ни е природата, си мисля.
Може да не са съвсем нови, но пък за него ще са съвсем добре. Направо ще се почувства с тях като истински състезател. Много негови събратя биха му завидели.
Че то, с неговата съдба, той си е направо за световен шампион!


23.01.2013 Любомир Николов

2 коментара:

Филип Данчев каза...

Тъжното е, че не са един и двама хората, които са в подобно положение, независимо че някога са имали работа, занаят... познавах преди десетина години един Стефан - цигулар, който свиреше в подлеза на гарата. Работел някога в някакъв симфоничен оркестър в малък град, но после... Веднъж даже му бях на гости - живееше в едностаен панелен апартамент в който някакви случайни хора го настанили (което си е голям жест). Нямаш представа, Любомире, как му грееха очите от това, да се почувства домакин, че има някого, на когото, макар и веднъж, да пердложи един билков чай...

Любомир Николов каза...

Да, така е, много са вече с такива съдби. Преди доста години с жена ми бяхме удивени, че пред "Шератон" в София видяхме да свири една цигуларка, която не беше напуснала оркестъра в Търновския театър. Може да е нямала ангажименти, може и в неплатен отпуск да е била. Нейната участ не беше така тежка, като на "моя" просяк, но все пак...
Поздрави, Филипе!