неделя, 15 декември 2013 г.

Мече-бубулече, или за белите страници в живота ни


По идея на К.Милушева

Вече излизам от магистралата и колата поема по тесния път нагоре към Предбалкана. Късна пролет е, отворил съм прозореца и слушам песента на щурците. Липата пръска аромата си, без да се щади, зелената трева е обрасла пропуканото от времето шосе, а аз не бързам да пристигна. Няколко години не сме се виждали, с него се знаем още като студенти. По едно време след промените работехме заедно, колко дни и нощи сме обикаляли страната, когато имаше бизнес. Но преди десетина години се оттегли в селския си имот, как и защо стана така, все още не мога да си обясня. Не съм го и разпитвал…
- Трудна възраст преминаваме-беше ми казал, когато се разделяхме.
Мисля си, че така се изрази и когато напусках големия град, преди много години. Не ми беше лесно. Може да въздейства с думите си, това му го признавам.
Видяхме се случайно преди седмица на една архивна кинопрожекция, явно и двамата обичаме старите филми. Уговорихме се да му отида на гости. Сега бил сам, жена си пратил на някаква екскурзия из Европата, та да си припомним миналите години. Вкъщи обещах, че ще бъдем разумни, нещо трудно ми повярваха, но все пак се измъкнах за двата почивни дни. Не, че за мен те са такива, отдавна сам се грижа за себе си, доколкото мога. Нямам шеф, нямам подчинени, нямам и постоянни ангажименти. Така се случи, но това е дълга история…
Спирам касетофона, затварям прозореца, защото е прахоляк навсякъде и промушвам колата между две улички, къщата му е по-висока от селската църква. Недоизмазана, на три етажа, масивна постройка. Дворът голям, касисът и малините край оградата грижовно подкастрени, вече се е свечерило, мирише на дърво и лаят на кучетата е все още приглушен.
- Влизай, влизай, с една патица се занимавам- чувам го от стопанския навес как се хили и оставям багажа си в беседката, където е разпънал голяма дървена маса и няколко сгъваеми стола.
Пуша цигара и го виждам, приближава се, целият омазан в перушина и кръв.
- Как я предпочиташ, със сушени сливи, или пък по пекински. На мен първото ми е по-лесно- смее се той и мята патицата в една голяма тава, вече опърлена и измита – Докато си пием аперативите и ще стане, има-няма два часа време. Гледам десетина патици, няколко кокошки и пет пуйки. Пернати, ама си искат грижи, ваксини, зърно, че и ги разхождам до селската мера веднъж на ден. Занимавка.
- Наздраве-казваме си двамата и чакаме бутилката с гроздова постепенно да ни развърже езиците.
След един час в двора влиза комшията, с него върви малкото му внуче, стиснало в ръцете си плюшено мече, цялото изпонамачкано от прегръщане. Детето се държи около панталона на дядо си, погледът му е встрани от нас, които напразно се опитваме да го разговорим. Изглежда на около четири годинки, лицето му е бледо и изпито.
- По цял ден е пред компютъра-оплаква се дядо му- Гледа до прималяване някакви детски анимации, само тогава малко се оживява. То в тези филми не виждам нищо детско, ама как да го накарам да кротува…Техните са в чужбина, сега аз го гледам, завалийчето…
Моят приятел му дава някакви инструменти, с които щял да пробива гредите в механата на къщата си и след малко, хванал за ръка малкия, двамата си тръгват.
- Това е мече-бубулече- вместо довиждане пояснява дребосъкът, все пак разбираме, че може и да говори.
Ние с моя приятел също сме дядовци. Той има дъщеря, аз имам син. И те са в чужбина, виждаме ги често, няколко пъти в годината. Не ни липсват. Липсват ни няколкото празни страници от живота ни. Само няколко, така се надяваме да е…

Няма коментари: