Отец Форевър слиза в равнината - разказ

Обади ми се по телефона, два дни след Коледа. Дали съм го помнел. Разбира се, така му отговорих.
- Вие сте онзи, който влезе преди година в магазина. Заедно с дъщеря си и малкото внуче. Който ми остави няколко дървени кръстчета, и филакто също.
- Братко, да минем на ти- веднага превключи той.
Искал да вземе нещо от мен, на едро. Все пак са почивни дни, за което се извинява. Казах му.
- Братко, няма проблем. Утре се прибираме с жена ми, да се чуем след обяд по някое време.
Сякаш го видях как се разсмя с широка усмивка.
- Разбрахме се. И да нацелуваш жена си.
"Хм...", помислих си аз…

На другия ден отново ми звънна. Тъкмо пушех цигара пред книжарницата. Зададе се, не много висок, но с едро лице и прошарени дълги коси. С черни дрехи. Кръст дали имаше, не съм сигурен. Ръката му силно стисна моята.
- Да те черпя едно кафе, или чай- го попитах.
- Братко, не искам да те обиждам, благодаря ти- отказа ми той. Май беше леко почерпен, или така ми се стори.
И започнахме да си говорим. За съвременната българска литература, за телевизията и нейните безумни игри на късмета, на щастието или на пошлостта. И за планината си говорехме, как вече не е хижар горе, в Балкана. Беше ми го споменал при първата ни среща.
- Е защо, нали има един отец, някъде в Пиринско, който е треньор по бокс. Или в нашия край, където друг пък съблича расото и става фелдшер, хората разчитат на неговите услуги и сутрин, и вечер.
- Виж братко, нали ме знаеш, че съм търговец. Все ще намеря пари за залък хляб. Пък и не съм удобен в митрополията, от години не служа никъде.
"Аха, значи такава била работата", помислих си аз. Още от първото виждане преди година ми беше станал симпатичен. Като шило в торба е, няма начин да е послушен.
Поговорихме си още малко. Бях казал вкъщи, този човек ще си купи моята нова книга, така го чувствам.
- Сега пътувам много насам-натам. На автостоп- усмихна се и приглади дългата си коса назад, този отец, който хич не е светец, но пък как открито гледа право в очите събеседника си.
- И върви ли стопа, я виж моя първи разказ как се казва „ Автостопът на 70- те” - вече му подавах книгата си.
- Някога повече, друг път, по-малко- зачете се той. И веднага се усмихна отново.
- Ето това ми харесва как си го казал, когато колите са фучели край вас.
„ Благословията му съм я забравил, доста благозвучна беше.” Доста меко си го изписал, мисля си.
- Ами такъв съм, трудно казвам цинични думички, така съм свикнал- му отвърнах аз.

После си купи от мен малко дреболии. Разпъвал малка масичка пред някой манастир, или горе в балканското си градче, ей така, на улицата. Щом кметът се отбивал при него, значи може да я кара все още и без разрешително. Тъкмо привършваше с разказа си за Чавдар циганина, когото научил къде да застане и как да разпознава добрите миряни, от които да проси дребни монети, и се обърна към мен отново.
- Колко струва книгата ти, за да си я купя.
„ Здраве през новата година и благодарност за доброто запознанство”- това написах на първата страница, прибирайки в джоба си десетте лева.
Тогава ми каза, че от доста години е вдовец. Имал две дъщери и четири внучета. Но не бил по тънката част, жените сами го намирали. Че как иначе, си помисли аз, с тази мъжка сила, която си личи отдалеч…
Излязохме навън. И ме покани в параклиса, да изпълни един тропар. В памет на най –светия светец, свети Йоан. Така ми каза.
Гласът му беше поразяващ! Излъчваше сила, излъчваше мощ, стените ехтяха, очите му блестяха…Беше кратко и невероятно…

Трябваше да му кажа нещо.
- Хората сме толкова крехки, и понякога пък така силни, сами се удивляваме на себе си.
- Аз плача - ми отвърна той. – И не се срамувам от мъжките си сълзи. На някой филм, понякога над някоя книга.
Вече се ръкувахме за довиждане, когато извади една снимка. Гледаше ме лице на младо момиче, красиво, а около него дълги черни коси.
- Тя живее далеч- каза ми той.
- И какво, ще пътуваш, за да я виждаш, така ли? И на колко години е - не се стърпях нетактично да попитам.
- Знам годините й. Може да ми бъде дъщеря.
Гледах го, исках да му кажа нещо мое, но си замълчах.
- Заминавам, няма да пътувам- И спомена един град в равнината, в другия край на страната ни.
- Заминавам. Форевър ! Да, форевър!
Усмихнати бяхме и двамата. Стиснахме си силно ръцете. И си пожелахме отново да се видим.

И сега си мисля, защо пък не. С жена ми обичаме да обикаляме България. Може да му отидем на гости някой ден. Пък и той ще се отбие пак при мен, сигурен съм.
А сега, в последния ден на годината, в навечерието на новата година, когато всички се надяваме да бъдем по-добри, ще почакам тя да се събуди.
И ще отида да я целуна. Онзи ден бях забравил.
Дължа го това. Дължа го на отец Форевър!

31.12.2013. Любомир Николов