събота, 23 март 2013 г.

Театърът на живота-разказ

Седнал съм пред компютъра, за да пиша разказ. Свечерява се. Навън е по-топло, отколкото в стаята ми. Изключил съм всички радиатори в апартамента, освен малкия в банята. Там, излегнала се във ваната, чете жена ми. Какво да правиш, нали съм кавалер, за мен все няма ред… Закусил съм обилно с чаша чай от мащерка, миналото лято имах щастието да се кача за един ден на Стара планина. И две филийки, намазани с маргарин. За вечерта ще подготвя гала вечеря, пилешки фенери на скара и тъмна бира, пусната на промоция в един хипермаркет в квартала. Обядът съм го прескочил, важното е духът да е висок, останалото е просто физиология.
Вече съм напреднал със сюжетната нишка. Главният ми герой е раздвоен между страстта си към спортните автомобили и парещата внезапна любов към новата си колежка, силиконовка хубавица, която чете през обедната почивка Киргегор в оригинал. Все още не знам в каква посока да му насоча усилията, жените или колите. Той е млад, успяващ в служебната кариера висшист, който обича лятно време да прекарва дългата си отпуска някъде по Малдивите. Оборудвал се е с всичките такъми, които са нужни за подводно гмуркане. Но дали да го гмурна в обятията на силиконката, още не съм решил. Все пак не всеки чете онзи екзистенциалист, и то в оригинал. Да не му се случи някоя непредвидена случка, и после аз да нося отговорност за разпиления му млад живот…
Внезапно ми звъни джиесемът. Казвам така, защото кой пък се интересува от моята персона, застаряващ интелектуалец с незавидно настояще и неясно бъдеще. А, шефът е. Съобщава ми, че до лятото фирмата няма да има нужда от моите услуги, спокойно да си карам неплатената отпуска. Стомахът ми започва да курка, не само от глад…
Важен е творческият импулс, бързо се успокоявам и отново вторачвам очи в компютъра. Мониторът обаче тихо е застинал. Проверявам всички кабели и накрая се сещам, че не съм платил сметката към Енергото. Поглеждам календара на стената. С червени кръгове съм обградил половината дни на месеца, то не са плащания, не са чудо. И пак съм отървал срока…Ама, че са чевръсти, тяхната кожа еонова ли, чезова ли, или дявол знае каква.
Влизам в банята да търся утеха, разбирайте пари, от жена ми. Тя кротко е задрямала, радиаторът излъчва мека топлина, един посребрен кичур проблясва край челото й. Няма да я безпокоя, така си казвам.
Ще допиша разказа на свещ. Важното е, че музата ми не е избягала зад граница.
Този Киргегор кой ли беше, се питам, седнал на тясното диванче в кухнята. Отсреща светлините на магистралата блестят с всичката си прелест. Разхищение, ама приятно. Скоро там рязаха лентички някакви мъже с черни костюми и стилни вратовръзки. Те дали знаят, че маргаринът съдържа фосфатидни концентрати, които разрушават червените кръвни телца. Скоро пък ние ще им резнем главите…
Нещо мисълта ми започва да се разпилява, ще завърша разказа утре, на дневна светлина.

А бе, има нещо гнило в Дания, на кого ли пък беше тази реплика!




10.02.2013 Любомир Николов

2 коментара:

Филип Данчев каза...

Май не ни остава друго освен да станем убедени есенциалисти. Киркегор да си гледа работата и да внимава с тока...

Любомир Николов каза...

Някои други да внимават, по-скоро...А бе работите са толкова забатачени...кукловодите отново са на линия.