сряда, 18 септември 2013 г.

Мостът - разказ

Често си мисля за него. Пролетта пътувах с колата, и защо не спрях да го снимам, сам не разбрах. Навярно е от онези времена, когато Балкана е бил прекосяван само с коне и каруци, не вярвам да е от времето на автомобилите. Малък, каменен, тесен, обрасъл с мъх и папрати. В подстъпите на Балкана. Може и кървавото писмо да е минало през него, кой да ми каже. Разходката беше в един прекрасен ден, обиколих две чисти и спретнати градчета, влязох в няколко къщи с асми и снимки на велики българи. Но през цялото време имах чувството, че нещо съм пропуснал.
Така преди години за пръв и последен път се скарах с баща ми. По-скоро разговарях нетърпеливо и не му спестих някои истини. А той не заслужаваше това, беше вече ясно, че няма да го бъде още дълго. Оставих го в малкия апартамент, беше ми казал, че на другия ден иска да отиде при пчелите си, два кошера, които даваха тъмен и ароматен мед. Отскоро се беше захванал с това свое хоби, нямаше вече сили да обикаля баирите за гъби и горски плодове. Беше си купил две книги за пчеларството. Още ги пазя, нещо не ми дава сили да ги изхвърля… И това в едно село под връх Богдан, където е минало младостта му.
На другата сутрин отидох в апартамента, надявах се да не е заминал. Нямаше го, беше си оправил леглото, както винаги, и на мен ми се насълзиха очите. Взех един бял лист, и написах нещо кратко, с което се надявах да забравим за предишната вечер. После ми стана ясно, че с това нищо няма да променя. Та той е баща ми, винаги ми е прощавал…И скъсах листа.
Сега си спомням как преди тридесетина години, в един красив и непознат град, където се бяхме заточили с жена ми като отшелници цели две години, аз я оставих, за да свърша нещо, което съм забравил вече. И от прозореца на автобуса, в който се качих, видях как се отдалечава, с едни смешни дървени сандали, без да се обръща назад. Все пак се бяхме разделили за няколко часа. И тогава изведнъж извиках на шофьора, че трябва да сляза. Почувствах го толкова силно, че чак ме заболя… настигнах я, тя се усмихна и денят беше прекрасен. А работата, която имах да върша, не се сещам за кога я отложих.

Преди седмица слязох от влака, в центъра на града, на централния голям и хубав площад майки разхождаха децата си. Беше ранна вечер, всичко наоколо ми беше така познато, все пак това е градът на моето детство. Седнах на една пейка и усетих как към мен се отправиха едни блестящи очи. Той беше с мръсни дънки, дрипава риза и брада, не виждала скоро бръснач. Тъкмо бях запалил цигара.
- Ще ти дам, сега ще говоря по телефона- отговорих му, изпреварвайки молбата му.
Търпеливо ме изчака, прегънал колене на съседната пейка, за да не ме безпокои. Когато свърших краткия разговор, протегна ръка. В нея имаше един лев и няколко жълти монети.
- Не мога да ти дам пари, ето ти цигара, същото е.
Усетих разочарованието му, но все пак намери сили да ми благодари.
- Няма нищо, нали утре аз мога да ти поискам. Тук имам братовчед, но вратата на къщата е заключена, а не му знам телефона. Има при кой да отида - казах му и направих няколко крачки.
- Така е, защо пък да не стане така - отговори ми той, без да си вярва много, че ще дочака такъв ден, в който може да почерпи, пък макар и една цигара.
Но нали все пак двамата му запазихме достойнството…

На другия ден, на път за вкъщи, пак си мислех за моста.
Трябва да отида, няма нужда да чакам да изскочи някаква работа за вършене в онзи край.
Просто ще отида да го видя. Ще сляза от колата, и без да бързам ще му направя няколко снимки. И тогава, когато го видите как изглежда, ще се съгласите с мен, че си е заслужавал пътя, който така трудно понякога минаваме.
Макар, че в сравнение с човешкия живот той е толкова кратък.

18.09.2013 Любомир Николов

Няма коментари: