вторник, 14 юли 2009 г.

Зелените очи около пилона- разказ

Двамата пътуваха вече месец заедно, всяка ранна сутрин. Той се качваше на спирката до парка, държеше вестник в ръка, който никога не прочиташе до края. На следващата се качваше тя, бързаше да седне на някоя свободна седалка, предпочиташе самостоятелните, дооправяше грима си, изглежда времето не й достигаше. После изваждаше някаква тънка книга, зелените очи се губеха в написаното и той не можеше да срещне погледа й. Метрото бързо се изпълваше с пътници и затова не винаги забелязваше кога е задрямала, въпреки че денят едва беше започнал. После неусетно вниманието му се насочваше към цветните отражения върху бягащите покрай вагона витрини, хора, тъмни бетонни стени или просто към малките деца, придружавани от майките, които бързаха да качат обувките си върху седалките, постоянно се въртяха на всички страни и често задаваха безброй въпроси. И така след половин час той се провираше през тълпата, виждаше, че тя вече е слязла на нейната спирка, която беше преди неговата, забързваше се да излезе по стръмните стълби там горе, където вихърът на автомобилния поток и летящите на всички страни разноцветни и пъстри в дрехите си минувачи го караха бързо да я забрави. Работният ден започваше.
До следващата сутрин, когато вестникът отново беше в ръцете му и чакаше мотрисата, тогава си казваше: ”Сега, утрото е красиво. В чудесно настроение съм, имам нова риза и вратовръзка, току що съм се обръснал, сега ще я заговоря.” После тя се качваше в неговия вагон, понякога в съседния, и отново тълпата я обгръщаше, а той отлагаше намерението си за другата сутрин.
Но тази път решението му изникна внезапно, ще закъснее за работа няколко часа, ще разбере закъде пътува. Навярно отива в някоя кантора, или в офис, а може би в рекламна агенция или фирма за недвижими имоти. Затова слезе на нейната спирка, отдалеч видя високата й фигура, изтича и в последния момент се качи във вагона, на няколко метра от нея. Гримът й отне няколко минути, после тя отново извади книга и погледът й нямаше как да срещне неговия.
Едва не я изпусна от очи, когато на изхода на метрото му попречи шумна и бързаща тълпа млади хора, един го блъсна с рамо, друг изправи голяма китара насреща му, после трябваше да даде път на старата жена, която тътреше подутите си крака и се надяваше някой да я преведе на перона. Все пак успя да я застигне горе, на шумния булевард. Походката й беше отривиста, но някак си ленива. И когато очакваше да влезе в някой от лъскавите офиси, които бяха изложили пъстри реклами по витрините си, тя извади ключ, отвори входната врата между два от тях и хлътна навътре. Това го изненада, той погледна надписите по домофона, имаше две фирми, едната спедиторска, другата на известна фармацефтична компания. Поколеба се няколко минути, завъртя се още веднъж около входа и натисна звънеца.
И в двете фирми, където намери някакъв предтекст за посещението си, я нямаше. Излезе учуден от мрачното стълбище и се отправи обратно към метрото, работният му ден започна с час закъснение. Колегите не му зададоха излишни въпроси, денят потръгна както винаги, ден напрегнат и уморителен на младши служител във външнотърговско дружество.
- Довечера към девет сме на ергенско парти, да не си забравил- му напомни колегата, с който пиеха следобедното си кафе.- Ще има изненади, свършва работната седмица, ще му отпуснем края. Малкото шефче ще се жени, стига е скитосвал.
- Там съм- отговори той.

Бяха десетина колеги, заведението беше близо до дома му. Седяха в едно от сепаретата, уискито беше разхвърляло саката и вратовръзките им, вечерята беше изискана, виното искреше в чашите, а после отново дойде ред за лед и още уиски.
- Стриптизьорката започва, шефчето да оплакне за последно окото- прошепна колегата от ляво, мазните му очи попиваха високия силует, който се появи при входа на сепарето.
- Това е изненадата. Много е добра, работи тук, наехме е за няколко часа. Ще има шоу.
Веднага я позна. Високото тяло, късата коса, зелените очи. След второто движение на ръцете и ханша тя отправи погледа си към неговия и той разбра, че от самото начало на сутрешното им пътуване в метрото е знаела кой я следи. Сигурен беше в това, беше много сигурен.

Идващите два месеца пътуваше сутрин с колело на работа. Лятото изискваше не костюм, а само риза с къс ръкав и вратовръзка. А и не беше сигурен дали ще устои на зеления й питащ поглед. Провираше се между колите, навлизаше в току-що откритата велосипедна алея, за час стигаше до службата. Паркираше до скъпите автомобили на служебния паркинг, вземаше душ в просторната баня на етажа, косата му беше още влажна, когато сядаше пред компютъра. Колегите го гледаха с лека насмешка, в началото се опитваха да му се присмеят, но после свикнаха. А той се оправдаваше с нуждата си от спортуване, все пак работата не беше лека, по цял ден в офиса, понякога до късно вечерта. Но с първите есенни дъждове заключи колелото в жилището си и отново се отправи към метрото.
Няколко дни се стараеше да не мисли за нея. Не я търсеше с поглед, качваше се на последния вагон, обърнат с гръб към движението, не можеше да реши дали иска да срещне зеления й поглед. Така си мислеше. Докато след седмица разбра, че това вече не е нейния маршрут. И една съботна вечер, три месеца след ергенската вечер на шефчето, се отправи към бара. Сам. Изпи две чаши с уиски и се приготви да гледа програмата. Чакаше танцът на големите зелени очи около пилона. Сигурен беше, че ще има такъв танц, или просто много му се искаше да е така.
Защото чувстваше, че между неговия и нейния поглед е останало нещо недоизказано. Което няма нищо общо с метрото, офисите на големия булевард или танца от нощната програма. Трябваше да разбере какво е то. Но само срещата на двата погледа щеше да му отговори на този въпрос, вече беше уверен в това.
Тя го видя, когато беше направила второто движение с ръцете и ханша. Беше сигурна, че е той. Очите им се срещнаха, сумрачния неон осветяваше високата й фигура, голямата свещ в средата на масата едва докосваше очите му. Тя си помисли, че все още не знае цвета им, но това не беше от значение. Защото на светло те често се променят, а и зеленото отива на всички цветове, дори когато му се налага всяка вечер да танцува около един пилон, който не е успял да го погълне в сивотата си.
И за бъдеще няма да успее, усмихнаха се зелените очи на другите, които все още не искаха да разкрият цвета си. След свършване на танца, това щеше да се случи. Нямаше съмнение.


14.07.2009 Любомир Николов

Няма коментари: