Пролетният ден е мрачен, настроението ми особено. Има го, а защо, да ме пита някой. Продажбите в офиса се броят на пръсти, наскоро започнах една възраст, която ще промени първата цифра на годините ми. Ако е живот и здраве. Все пак да си млад е по-свежо, и то сега, когато очите на пролетните момичета светят с друг блясък.
- И аз имам същата кола, хиляда и четиристотин кубика ли е вашата- чувам глас зад гърба си.
Не бързам да се обърна. Завинтвам ръждясалия болт на планката, която държи акумулатора и внимавам да не си обеля пръстите. Както това стана, когато го свалях преди два дни. Колата е на петнадесетина години, но все още има хляб в нея. Помагам на една приятелка, с която ме свързват хиляди спомени. От планинското им село, от морските курорти преди години, когато пиехме бира и ядяхме кралски скариди под искрящите звезди, с малко наивната в, че сме големите бизнесмени. И от планинските преходи нагоре по върховете, когато децата ни бяха малки. И когато бяхме четирима, без да се броят мальоците. Вече десетина години сме трима, тя, жена ми и аз. За съжаление.
- О, не съм сигурен, на една близка е -отговарям аз и виждам мъж на средна възраст, явно търси тема на разговор.
- Не знам кой път да поема, звезди посред бял ден ми докара този доктор с диагнозата си. Казваха ми приятели, че съм се променил и отслабнал, ама чак пък това да ми се случи, диабет!
- От диабет до диабет има разлика- това ми идва наум, макар да се усещам колко нескопосано звучи това мое успокоение за непознатия.
Поликлиниката е на няколко метра от нас, над входа й са се разпукали зелените листа на кестените, насреща в парка жълтото, бялото и розовото по клоните на храстите са в изобилие. Скоро ще идва лятото.
- Да, сега хапчета ли, болница ли, клинични пътеки или каквото там, идея си нямам.
Непознатият е среден на ръст, с леко жълтеникаво лице, гладко избръснат и с чисто яке, на гърба на което има фирмен надпис.
- Знам от къде се взе всичко това, от седем месеца съм на борсата. Работих като шофьор към голяма транспортна фирма, но ни съкратиха. Където и да отида, все едно и също. Щели да назначат млад човек, днес пак ми го казаха. А имам опита, прекосил съм цялата страна, и по европейските пътища съм пустосвал.
Вече съм влязъл в корсичката, завъртам контактния ключ и чувам гласа на двигателя. Не му личи, че цяла зима е мълчал. Работи като часовник. Значи, спасихме се от нов акумулатор, днес сме на далавера стотина лева. Старият го бях закачил на ръждясалия си изправител, имам го от преди много години, когато бръмчах с един запорожец къде ли не.
- На колко години сте- питам човека до мен.
Не мога пръв да прескоча учтивата форма на обръщение в разговори с непознати. Може би, защото не съм склонен да фамилиарнича и да стеснявам дистанцията. Това в бизнеса ми е пречело навярно, щом той ме изостави преди няколко години.
- А вие какво работите- пита ме набора, като ми се извинява. След като сме разбрали, че е три години по-млад от мен, му отговарям с усмивка.
- Аа, свободна професия, ето това.
Заключвам колата и се отправям към входа на поликлиниката, където нашата приятелка си вади хляба, като продава медицински принадлежности.
- Извинявайте, ако ви съм досадил- сбогува се непознатият.- Все пак не знам на кое небе съм днес.
- Хубава работа, нищо не е станало. Ами кураж, и много вяра, това трябва да имате.- Пак звуча по същия неубедителен начин, но друго не ми идва на устата.
Горе на третия етаж моята дружка ме следи отдалеч. С леко напрежение в погледа през стъклената врата. Бързам да се захиля.
- Бомба сме, хазяйке! Пали като млада булка. Не, като тебе пали, от раз!
С усмивка се прегръщаме и с поздрави към нейната отдавнашна съученичка и приятелка се прибирам вкъщи. Макар и не в офиса, днес съм изкарал почти стотина лева.
А и пролет е, как да сме иначе, освен - бомбаааа!
12.04.2011 Любомир Николов
вторник, 12 април 2011 г.
вторник, 5 април 2011 г.
Шантави първоаприлски истории
01.04.2009
Вече два месеца съм без работа. Като си помисля, не е много. Защото тридесет години съм имал. Без да броя двете в казармата, най-свидните ми. Лошото е, че не мога нищо да правя. Не мога да бъда инженер, отдавна беше. След демокрацията станах търговец, иначе щях да умра от глад. Така се случи. Не мога да бъда бояджия, какъвто работех през лятото, когато учех в гимназията, имам алергия от боите. Не мога да бъда и таксиметров шофьор, не ми подхожда на отстъпчивия характер. Ще съм вечно в загуба.
Тогава какво искам. Искам да бъда хижар. На някоя ведомствена хижа, каквито имаше преди години. Те бяха много спретнати и чисти. А да бъда такъв в сегашните хижи, не! Много обичам да ходя по Балкана, но там бита за повече от няколко дни не ми допада. Не съм такъв единак, да мога да се заточа на 1500 метра над морето.
А, друго мога да правя, да пиша глупости, но не толкова големи. Защото ако можех да ги пиша такива, щяха да ме вземат там, където с наивността си се натиснах преди месец, в едно телевизионно шоу. Много сериозен им се сторих, та аз не съм такъв.
А защо съм без работа. Защото не исках да бачкам по 11 часа на ден за три стотачки. И то при тези, с които започвах бизнеса преди петнадесет години. Те станаха хора, аз станах безработен. Като не мога да лъжа на поразия, така ми се пада.
Сега на какво се надявам. На това, като вървя по улицата да намеря златна жилка, да я патентовам и да потекат пари. Голеееми пари. За да мога спокойно да си чаткам по клавиатурата и да не ми се налага да търпя амбициите на бъдещия си шеф и антуража му. Защото шеф ли ще е, ако няма около себе си благожелатели и натегачи, които да ти правят живота горчив. Такъв аз не познавам.
С две думи, все ще намеря някаква работа. Ако имате в предвид някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете се. Веднага започвам, но не за три стотачки! Трябва да се развиваме в кариерата, нали!
01.04.2010
Вече година съм без работа. Намалих цигарите, намалих пиенето, отскоро станах и вегетарианец. Колата си не карам, праскам пеш из целия град. Нали трябва да се живее здравословно.
01.04. 2011
Вече два месеца съм на работа. Отново за три стотачки. Е, не е престижна, но е с големи перспективи. Охрана на обект, на пет километра извън града. Какво трябва да правя. Денем да гоня бездомните кучета. Нощем да броя звездите и да се взирам в луната. Имам си и кабинка, метър на два. Зимата вече е зад гърба ми, няма да зинзирикам като папуняк, вечер ще се радвам на гласа на щурците. И е много здравословно да се ходи пеша, отиване и връщане се събират петнадесетина километра. Мога и колело да си купя, ако спестявам цяла година. Идва ми да запея от радост дори!
Преди седмица си набавих от битака един малък хидравличен крик. И като дойде полунощ, обръщам кабинката лежежком, изваждам скритото в близките храсти походно легло, мятам две войнишки одеяла на гърба си, и пей сърце! Отдавам се на мечти.
Ще попитате за перспективите. Ами измислил съм го. Първо, идва сезонът на копривата и дивите гъби. Прехраната за половината месец ми е в кърпа вързана. И нещо друго съм решил. Ще си направя в дерето срещу обекта свое частно стопанство. Започвам със стотина квадрата. Ще отглеждам калифорнийски червеи. Наблизо е депото за хранителните отпадъци, там от заведенията се изхвърлят тонове храна. Народът е станал много придиричив, пък и явно кризата вече е отминала и не е толкова гладен. А червеите не са претенциозни, само вода им трябва, в дерето вода бол. И тор е нужен, ама то цялото близко село е едно торище. Ще ядат пустите му калифорнийци, ще преработват, че чак ушите ще им пукат от зор. Чувал съм, че на музика страшно бързо наддават и много екологичен става обработения от тях биохумус.
Та сега имам само един проблем. Не мога да реша, за колело ли да събирам пари от заплатата, или за някоя свръхмощна уредба. И друго, дали червеите ще предпочитат Моцарт и Вивалди, или нашите фолкдиви Евана, Леана или Молина.
Но и на това се намира решението, животът учи на всичко.
11.03.2011 Любомир Николов
Вече два месеца съм без работа. Като си помисля, не е много. Защото тридесет години съм имал. Без да броя двете в казармата, най-свидните ми. Лошото е, че не мога нищо да правя. Не мога да бъда инженер, отдавна беше. След демокрацията станах търговец, иначе щях да умра от глад. Така се случи. Не мога да бъда бояджия, какъвто работех през лятото, когато учех в гимназията, имам алергия от боите. Не мога да бъда и таксиметров шофьор, не ми подхожда на отстъпчивия характер. Ще съм вечно в загуба.
Тогава какво искам. Искам да бъда хижар. На някоя ведомствена хижа, каквито имаше преди години. Те бяха много спретнати и чисти. А да бъда такъв в сегашните хижи, не! Много обичам да ходя по Балкана, но там бита за повече от няколко дни не ми допада. Не съм такъв единак, да мога да се заточа на 1500 метра над морето.
А, друго мога да правя, да пиша глупости, но не толкова големи. Защото ако можех да ги пиша такива, щяха да ме вземат там, където с наивността си се натиснах преди месец, в едно телевизионно шоу. Много сериозен им се сторих, та аз не съм такъв.
А защо съм без работа. Защото не исках да бачкам по 11 часа на ден за три стотачки. И то при тези, с които започвах бизнеса преди петнадесет години. Те станаха хора, аз станах безработен. Като не мога да лъжа на поразия, така ми се пада.
Сега на какво се надявам. На това, като вървя по улицата да намеря златна жилка, да я патентовам и да потекат пари. Голеееми пари. За да мога спокойно да си чаткам по клавиатурата и да не ми се налага да търпя амбициите на бъдещия си шеф и антуража му. Защото шеф ли ще е, ако няма около себе си благожелатели и натегачи, които да ти правят живота горчив. Такъв аз не познавам.
С две думи, все ще намеря някаква работа. Ако имате в предвид някой, който търси човек, който нищо не умее, обадете се. Веднага започвам, но не за три стотачки! Трябва да се развиваме в кариерата, нали!
01.04.2010
Вече година съм без работа. Намалих цигарите, намалих пиенето, отскоро станах и вегетарианец. Колата си не карам, праскам пеш из целия град. Нали трябва да се живее здравословно.
01.04. 2011
Вече два месеца съм на работа. Отново за три стотачки. Е, не е престижна, но е с големи перспективи. Охрана на обект, на пет километра извън града. Какво трябва да правя. Денем да гоня бездомните кучета. Нощем да броя звездите и да се взирам в луната. Имам си и кабинка, метър на два. Зимата вече е зад гърба ми, няма да зинзирикам като папуняк, вечер ще се радвам на гласа на щурците. И е много здравословно да се ходи пеша, отиване и връщане се събират петнадесетина километра. Мога и колело да си купя, ако спестявам цяла година. Идва ми да запея от радост дори!
Преди седмица си набавих от битака един малък хидравличен крик. И като дойде полунощ, обръщам кабинката лежежком, изваждам скритото в близките храсти походно легло, мятам две войнишки одеяла на гърба си, и пей сърце! Отдавам се на мечти.
Ще попитате за перспективите. Ами измислил съм го. Първо, идва сезонът на копривата и дивите гъби. Прехраната за половината месец ми е в кърпа вързана. И нещо друго съм решил. Ще си направя в дерето срещу обекта свое частно стопанство. Започвам със стотина квадрата. Ще отглеждам калифорнийски червеи. Наблизо е депото за хранителните отпадъци, там от заведенията се изхвърлят тонове храна. Народът е станал много придиричив, пък и явно кризата вече е отминала и не е толкова гладен. А червеите не са претенциозни, само вода им трябва, в дерето вода бол. И тор е нужен, ама то цялото близко село е едно торище. Ще ядат пустите му калифорнийци, ще преработват, че чак ушите ще им пукат от зор. Чувал съм, че на музика страшно бързо наддават и много екологичен става обработения от тях биохумус.
Та сега имам само един проблем. Не мога да реша, за колело ли да събирам пари от заплатата, или за някоя свръхмощна уредба. И друго, дали червеите ще предпочитат Моцарт и Вивалди, или нашите фолкдиви Евана, Леана или Молина.
Но и на това се намира решението, животът учи на всичко.
11.03.2011 Любомир Николов
Абонамент за:
Публикации (Atom)