вторник, 3 май 2011 г.

Литературният клуб - разказ

Пролетта е много подходящ сезон за разчистване на ненужните вехтории. След като си се забутал за няколко часа в прашното и полутъмно мазе, после всичко ти изглежда някак си пречистено. Сякаш бреме ти е паднало от плещите. И си готов отново да трупаш, да трупаш…
Преди два месеца натоварих в колата три кашона с хартия и спрях в края на града, където за много клошари пункта за изкупуване си е нещо като работен офис. И както разтоварвах старите вестници, списания и папките с всевъзможните отчети и бумащини на вече закритата ми фирма, жената зад кантара възкликна:
- Я, ама аз в това списание преди двадесет години съм публикувала мои стихотворения.
Неусетно се разговорихме. На това място най-малко очаквах такъв разговор. И накрая си казахме един на друг, трябва отново да го направим. Нали и аз имам публикации там, че и с главния редактор се познавам. Много приятен и мил човек.
Не мина и една седмица, когато отново отидох до пункта. Този път в едната ръка носех плик, натъпкан с промоционалните предложения на големите вериги, с които са пълни пощенските ни кутии напоследък. А с другата държах двете списания, в които се изявявах като надежден автор. Не казвам млад, защото не би било вярно. Жената зад кантара се беше приготвила с нейните неща. И започна едно литературно четене, първо тя, после аз. И какво да видим, край нас кукнали няколко клошари, отправили внимателно поглед и слух, жадни сякаш за култура. Това много ни впечатли. И така започнахме веднъж седмично да се обогатяваме взаимно с духовното. Все пак животът е труден, но без извисеността на творческата мисъл и дори приповдигнатия патос закъде сме.
Най-изненадващо към нас се присъединиха двама. Един пенсиониран учител по български език и литература, и един по-млад несретник, на който годините обаче трудно се определяха под брадясалото му лице и мръсните дрехи. Но пък очите му, такъв пламък избухваше в тях, когато вадеше от джоба си омачканите листа и започваше да рецитира. Направо си беше роден талант, ако питате мене.
Беше минал месец и нашата група наброяваше вече десетина литератори. Дори си избрахме тричленно ръководство и гласувахме минимален членски внос, за да организираме бъдещите си мероприятия. Работата ставаше сериозна. Към групата се прикрепи и един непризнат от гилдията самоук художник. Така в края на втория месец издадохме първия си вестник, илюстрациите бяха негови. Наистина само от четири страници и с ограничен тираж, но така се започва. Началото винаги е трудно.
Имаме големи планове. Идва лято, денят става дълъг. След работно време клубът ни ще отваря врати два пъти седмично за всякакви таланти. Мислим на полянката зад пункта да сковем една малка естрада с дървени пейки. Луната ще ни свети, все пак всички се борим за нов, екологично чист свят. Обединява ни не печалбата от предадената хартия, а грижата за природата. Затова плануваме шествие против решението на общинския съвет да се изсече малката горичка наблизо в полза на поредното строително безумие. И други намерения имаме, но ще ги запазя засега в тайна.
На последното ни събираме поставихме въпроса как да се казва нашия литературен клуб. Може би ” Клуб на хартиените таланти”. Но сме готови за всякакви предложения, така че смело чакаме идеи отвън. А защо да не се регистрираме като сдружение с нестопанска цел, за да можем и банкова сметка да си открием. Все пак могат да се намерят и доброжелатели, които да ни спонсорират.
Моята приятелка зад кантара ми сподели, че оборотът й е нараснал двойно. При нея вече идват клошари от целия град. Е, малко им е по-труден и дълъг пътят, а и личните печалби страдат понякога от пропиляното за литература време.
- Но пък изкуството иска жертви - така с усмивка й отговорих аз, под одобрителния поглед на няколко новоприети и ентусиазирани членове на нашия клуб. Като си прибирах двата лева от поредния дневен предаден хартиен плик. Скоро непотребна хартийка не ще остане вкъщи, а и съседните мазета обходих. Но това изобщо не ме тревожи. Нали гледаме към бъдещето все пак.
И накрая да не ме попитате истина ли е всичко това. Ами нали във всяко литературно произведение има и художествена измислица. Ако много настоявате за отговор, така бих ви отвърнал.

03.05.2011 Любомир Николов

2 коментара:

Vessislava каза...

А как ми се иска да не беше художествена измислица, скъпи приятелю от клуб "Хартиени таланти". :) Много хубав разказ. Поздравявам те!

Любомир Николов каза...

Така е, Веси. То си е почти истина, но все пак...
Поздравлявам те покрай идващите празници! Да е хубава почивката ти!