Eжедневие-разказ

Виждам го как пресича улицата. Леко притичва, замята дългите си ръце и крака, навежда се да прибере в близкото кошче някоя захвърлена хартия. Около дългото му тяло се е омотал възмръсничък шлифер. Вади гребен и сресва в движение белите си коси, после отново се забързва напред. Вече ми се струва, че няма закъде да е толкова устремен, трябва да е от година-две пенсионер. Сам е като кукувица.
Пуши цигара, като отхвърля с резки движения дългите си черни коси. Боядисва се, навярно. Когато е обута в дънки, те са прилепнали плътно по стегнатото й тяло. Знае го и понякога затова излиза навън, да й се любуват. Може след време да не е така стройна, но това време е далеч. Около нея понякога кръжат няколко момчета, или някое момиче, с което сякаш се състезават по красота и младост.
Всяка сутрин мете пред големия комплекс, който управлява от години. И притежава. ” Няма ли на кой да дадеш пет лева да те отмени, пада ти авторитета”-пошегувах се веднъж. Не схвана закачката.” И на мен ми се иска някой да ми даде” – така ми отвърна. Сам е от четири-пет години, дъщеря му няма май вече шанс да се ожени, на тази възраст… Кой знае, то много на хубаво не е винаги хубаво…
Сякаш се редуват край кофите. Единият е с колело, към нея платформа. Събира желязо. Може и някой стар непотребен електрически уред. Случва се и да работят, не вярвам на това да разчита. Другият е с дълга русоляво-бяла коса и торби в ръцете си. Пуши цигара всяка минута, пръстите му са жълти, сякаш кафяв кехлибар. Ноктите неизрязани и мръсни. Душата му…не знам, не знам…
Отсреща офисът е винаги пълен. Млада е, с високи токчета, за красива не може да се каже. Но пък е ефектна, сигурно защото печели добре. Не съм сигурен дали не се лъжа, един ден я видях да се муши всред стоките с намаления наблизо. Или пък си е краста някаква.
Ако не съм в настроение, правя се че не го забелязвам и минавам на другия тротоар. Вече не е шеф, но е достатъчно многословен, чак досаден. Жена му го изостави преди години, защо ли, не бяха в първа младост. Синът му прибра момиче с две деца, как не се побърка не знам. Май вече е свикнал. Дрехите му са опърпани, няма кой да ги изглади, но пък е винаги гладко обръснат. Абе старец си е вече.
Костюмът и вратовръзката са задължителни в делничния ден. Винаги е бил на добре платена работа, кметството, банките, някакви консорциуми напоследък. Внимателен е с хората, без съмнение. Е, има имоти не само в града, така се говори. Да са му честити, нищо лошо не ми е направил. Макар, че жена му можеше да бъде по-любезна един ден, когато подавах документи за онзи конкурс, но нейсе…
Вече години не си показва носа навън. Какво му стана на този човек, имаше си всичко. Жена му бая се е измъчила с него, но не го показва. Защо така стана, говорят се най-различни работи, сигурно има нещо вярно, всяка крушка си има и опашка.

Колко ли много съм се променил, какъв бях преди тридесет години, откакто живея тук. Половин живот, ужас.
Излизам на терасата да пуша. Замислям се и връщам папиросата в кутията.
Много цигари пуша напоследък.
Ще трябва да ги откажа.
Абе, един живот живеем, я да не се задълбочавам. Огънчето проблясква в настъпващия мрак.

Всеки път я виждам с баба си, вече е голяма, пък с баба си… Ами като майка й…

Заминал си е още един ден.


01.06.2011. Любомир Николов