понеделник, 12 септември 2011 г.

Моята смокиня

Преди десет дни спрях колата пред входа на ”Каваците”. Прекосих прашното шосе, навлязох всред буренака и къпинака, бях обул маратонките специално за тази ни среща. Не бях я виждал от преди две години, и не бях сигурен дали е още жива. Все пак строителството е навсякъде.
Беше се килнала сякаш на една страна. Около нея тръни и буреняк. Короната й сякаш се беше смалила. Клоните й изсъхнали оттук, оттам. Но пак се държи, милата. И ражда както едно време, няма спиране. Покатерих се по ръбатата й снага, колко пъти съм го правил. Щом и това мога, значи и аз още ставам, си казах. А плодовете й, какъв аромат! Много смокини съм изял за десетината години, когато летувах на този къмпинг, но от нейните по-дъхави и сладки няма.
Не се задържах много при нея. Предишни лета през ден я посещавах. Не си и взех довиждане, миналото си е минало. А бъдещето никой не знае чие притежание е.
Изведнъж почувствах, че повече няма какво да ми даде.
Просто защото ми е дала твърде много, дали тя знае това...
И както прекосявах шосето, ми се стори че дочувам шепота й:
- Ще се върнеш, приятелю, ще се върнеш отново при мен.

Може и да ми се е сторило. Но поисках наистина да стане така.
Силно го поисках!


12.09.2011. Любомир Николов

3 коментара:

peniashki_plashkov каза...

Здравей! :)
Много вълнуващ и
интересен разказ.
Адмирации!!!

peniashki_plashkov каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Любомир Николов каза...

Николай, ами това е смокинята, влязла в някои мои разказа.
Поздрави на теб!