вторник, 1 ноември 2011 г.

Разходка в Стария град- разказ

Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.
Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката й е почти момчешка. Прегръщаме се.
Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.
- Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката й ме е пронизала.
Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.
Говорим за всичко.
-- -- -- --
Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.
- Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.
Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.
Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.
Говорим за всичко.
И вече знам, че винаги ще си говорим.


18.10.2011. Любомир Николов

2 коментара:

Vessislava каза...

Чудесен диптих за един прекрасен град (няма нужда да го назовавам, нали?) - всеки от нас има частица от този град у себе си. Тези, които ти ни пкоаза, Любо, са съвършени в красотата на своята искреност.

Любомир Николов каза...

Това е един начин да опиша този град до 1800 знака. Според изискванията на един конкурс, в който участвам.
Поздрави, Веси, благодаря ти!