петък, 4 ноември 2011 г.

Младостта е за младите- разказ

По улицата върви споменът, а аз след него. В ръцете си държа списание с три мои разказа, главният редактор отново ми се е доверил. Сивите сгради са надвиснали с олющените си фасади, тротоарите са все така неравни, а базалтовите плочи плачат за подмяна. Подминавам скитник, който прилежно дипли велпапе върху раздрънканата си количка, все пак цигарите и бирата ще са подсигурени. Гледам си в краката, за да не настъпя някоя мина, заложена от улично или домашно куче. Есенното слънце се муши през провисналото пране по балконите, минавам шумната улица след няколко минути чакане, и прекосявам Перловската река. Дъговидното мостче е срещу мен, и изведнъж ми се приисква да се покатеря на тесния му парапет. И така да премина отсреща. Както правех, когато с ученическата си чанта минавах по два пъти оттук всеки ден. Но се спирам по средата му, разлиствам миришещите на печат бели страници на списанието, няма за къде да бързам. След малко усещам как около мен се изнизват група момчета и момичета с цветни шалчета и пластмасови шишета бира в ръце. И виждам насреща трима млади полицаи как ги проверяват дали са толкова безопасни, или в джобовете си са скрили димки и бомбички, с които да дадат сила на любимия отбор. Ще има футболно дерби след час, сещам се за това и се отказвам от внезапното си намерение да се катеря по парапетите. Все пак уважавам органите на реда, макар че се случва да съм недоволен от действията и методите им.
Пресичам отново булеварда, от дясно остава барелефа на този, чийто име носи моята улица. Да, такава си е, макар че преди доста години я напуснах. Какво да се прави, тогава ми се струваше, че ще е временно. Ама някой беше казал, че често временното има постоянен характер… Наоколо мирише на есен, на домашни туршии, на дюли и на нещо, което не мога да определя. Може би на смътното ми желание в края на улицата да ме посрещне хладния и мрачен уют на дома, който изоставих тогава… Дърветата са отправили короните си нагоре, отдавна не са подкастрени. Кварталната поща я няма, сега на нейно място се шири козметичен салон. Уличните гранитни павета са се изкорубили на всички страни, единствено магазинът за трикотаж си е все там, на ъгъла.
След десетина минути прекосявам големия булевард, вдясно е МОЛ-а, вляво грамадните и цветни нови сгради на успяващия бизнес. Преди там имаше градинка, ама кой да ти я запази. Нищо вече не е същото.
Сега вървя по булевард ”Арсеналски”, високите зелени тополи отдавна са изсечени. Плувният комплекс ми се струва доста овехтял, добре че преди него вдясно паркът си е все същият. Пак прекосявам малко мостче, то е останало от мойто време, когато бързах за тренировки на червената писта в близкия стадион. После навлизам в Южния парк, фонтанът и настилката около него се подновяват, Витоша се синее насреща. И след няколко минути съм вкъщи. Около малкото ми блокче са останали няколко самотни дворчета с малки къщета, дървените огради са изнемощели, черчеветата на прозорците са изгнили, цари тих безпорядък около входните им врати. И тяхното време ще дойде, така си мисля.
Нищо вече не е същото.

Малко преди полунощ се качвам на колата и след една пряка наближавам светофара, направо блещука червено, надясно зелено. Бързо се мушвам след зеленото,то преминава в червено за част от секундата. И на метри след кръстовището отзад примигват дълги светлини, после в огледалото за обратно виждане съзирам синия въртящ се буркан, сирената все пак не е много стряскаща. Спирам и на ум се чудя себе си ли да благославям, или човека с униформата, който учтиво ми се представя.
- Лейтенант Едикой си, документите за проверка. Преминахте на червено.
- Съжалявам, бързам за летището, синът ми се прибира за няколко дни- нещо ми подсказва, че ще ми се размине. Гледам го как се взира в шофьорската ми книжка.
Следва минута мълчание, после той протяга ръка, късметлия съм.
- Значи бързате за аерогарата, карайте внимателно.

След час на изхода за пристигащите се изнизват пътниците от двата последни полета за деня. Млади, някои не толкова, други дори без багаж, вървят и не се оглеждат. Четвърти се взират в малкото посрещачи, за да видят близките си. И тогава се показва синът ми, бута количка с три големи куфара. На най-горния се е разположил неговият син, няма и две години още. Вече е новият ден, но малкият няма око за сън. Косата му е паднала над очите, лицето му е бледо и нежно, също копие на баща си. Сякаш беше вчера.
Прегръщаме се, щипвам бузите на синеочкото и не знам защо, мостчето с парапета ми се явява пред очите. Не, не ще се покатеря по него вече. Не, че няма да мога. Сигурен съм в това.
А защото си казвам, да, младостта е за младите.


04.11.2011 Любомир Николов

Няма коментари: