Черен пушек отскоро
в едното око ми заплува.
Светлината нехае, и бавно
се промушва отвън.
Надеждата да те видя
отново, дали ще изплува.
Или вече се дави безгласно
в моите кратки сълзи насън.
Сърцето обаче не ще да рискува,
изпраща своя спасителен пояс.
Усещам лято, жълт пясък, зрели смокини
с вкус на младост предишна.
И с почуда се питам, дали
аз сляп съм в момента.
Или отново съм онзи, който всяка нощ
своето момиче целува, макар че е сън.
02.12.2011 Любомир Николов
петък, 2 декември 2011 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар