Моите пет костюма- разказ

Когато бях в гимназията, баща ми работеше в ДИП” Витоша”. Беше изпаднал в немилост и изкара там няколко години. След работата в радио София това си беше чисто понижение, изглежда по партийна линия. Като го знаех какъв беше принципен и с непрегъваем гръбнак, това никак не ме учудваше, че се е случило. Списваше заводския вестник. Много го уважаваха всички работници. Че и го обичаха даже. Той тогава нямаше четиридесет. Приятели му бяха художникът на завода с прякор Душата и един Джувинов, приличаше на китаец, или на монголец. И те тримата правеха това вестниче. Баща ми ги водеше по Витоша, те пък ни канеха цялото семейство редовно на гости. Добре си живееха, бяха интелектуалците в предприятието.
Та баща ни един ден извика мен и брат ми при себе си в службата и ни заведе при един майстор-шивач, който ни взе мерки за костюм. Той после стана личният ни шивач, доста панталони си ушихме при него. Поработваше и частно, живееше на улица „ Лазар Станев”, до зала Уневерсиада, в къща. Беше висок, със зализана, оредяваща кафява коса. Много обичаше Пламенчо, така наричаше баща ми.
И така аз имах първия си костюм. Бях доста горд с него, удобен ми беше, с два шлица отзад, сивозеленикав, от платове не разбирам, но доста години го носех. С него ходех на театър и на първите срещи с момичетата. Ходех с бели ризи или с една тъмнокафява, много мека с дълги ръкави, която баща ни донесе от Полша, или от ГДР- то, изгнанието му беше свършило и го бяха назначили в Централата на Противопожарната охрана. Пак да пише. Че и после беше партиен секретар, бая неприятности създаваше на колеги и началници със своята праволинейност. Не му дойде акълът в главата до края.
Вторият костюм ми ушиха в едно шивашко ателие на „ Алабин”, когато завърших гимназия. Платът беше доста плътен, дори зимен, тъмносин с винененочервени нишки. Вратовръзката ми я осигури една съученичка, каза ми, че била купена в Париж. Смота ме нещо, но беше хубава. Обувките, най-обикновени, ризата бяла, разбира се. В зала „ България”, където ни беше балът, изгорях от жега, така докаран. После рядко го обличах, докато го подарих на баща ми. А той го носеше десетина, че и повече години. На мойта сватба, костюмът вече на седем години, беше се докарал с него. Много му приличаше, нали мислеше все за синовете си, не си уши един костюм като хората. Ама раздаваше пари на снахите и внучетата на поразия. Ходеше с едни служебни пуловери, скъсани на лактите, с едни шлифери, захвърлени от мен или брат ми. Но винаги беше избръснат и чист, с много интелегентен вид, така казваха хората, които го харесваха и смея да кажа, обичаха. Макар да му се чудеха на идеалите, които бяха станали съвсем демоде, повече и от дрехите му.
Когато се ожених, си уших костюм в ателие на улица „ Васил Коларов”, сега Солунска”. Там поръчваха дрехи не кои да е, така че аз бях доволен, когато отидох при тамошния майстор. Платът е много изпечен, така ми каза той. Аз си го бях избрал, цветът беше приглушено зелен, много ми хареса, купих го отведнъж. Както много пъти съм правил нещата, без да се замислям, така и тогава. Все пак по онова време, зелен костюм... Обувките ги избрах кафяви, ризата много светлозелена, на сватбата бях с черна брада, на двадесетина дни. При дипломирането си преди това не посмях да отида брадясал, и от уважение, все пак. После никой не бе в състояние да ме накара да се обръсна, всички около мен казваха, отива ти, но сватба е, все пак. И много хубави очила си направих, със зелени рамки, фотосоларни. А бе, не бях грозен. Но малко го носих, когато се роди синът ми отидох докаран с него на работа, носех едно дипломатическо куфарче, пълно с алкохол. Започнахме да се черпим в осем сутринта, шефовете ги нямаше, за мой късмет. И така до края на работния ден. Все пак отделът ни беше от седемдесет човека. Цял ден, в началото на август, с костюма. Толкова бях щастлив, не усещах топлината, въпреки коняците, мастиката, вермута и какво още, забравил съм вече.
И после, след петнадесет години, си уших четвъртия костюм. Платът ми беше подарен от родителите на жена ми, за сватбата ни. Стоя доста години в гардероба. В началото на демокрацията отидох в битовия комбинат в Търново, кафяв плат, много хастар, двуредова сако с един шлиц отзад. Облякох го два или три пъти, последния път за годишнината на жена ми преди пет години. И преди месец го метнах на боклуджийските кофи, със закачалка при това. Почти неизползван, здрав, но много демоде. Лапнаха го като топъл хляб.

Сега след две седмици отивам на сватба, на сина ми. Да, отивам, защото от мен се иска само присъствие. Аз мисля, че това е достатъчно. Каквото съм могъл да направя за него, това е било. А сега и да искам, не мога да му износвам костюмите, които все още са здрави. Защото той е доста над моя ръст. И трябва да има няколко нови, от септември ще е задължително за новата му работа. На сватбата му няма да бъда с костюм. А със сако, вълнено фино, какви са тези платове, не знам. Със спортен панталон и тишърка /я да го кажем тениска /. Досегашните си костюми не съм носил много, да не повтарям тази грешка. Жена ми каза, че съм бил много хубав. За хубав не знам, ама след толкова години да каже такова нещо, знам друго, че след тези думи мога да бъда почти щастлив. Или поне така ми се струва.

А петият костюм, ще попитате. Да, мисля, когато внуците, дай боже се заженят, да си ушия един, ще е последният. Аз ще съм над осемдесетте. От сега знам какъв ще бъде на цвят-бял. Брадата ми бяла, косата ми, ако я имам още, сигурно и тя. За да бъда в тон на белотата, с която ще гледам на целия си изминал живот. Защото, ако стигна тази възраст, нямва да имам никакъв повод да се оплаквам. Макар, че за толкова години ще съм имал само пет костюма.
Някои и с толкова не ще могат да се похвалят.


19 юни 2009 Любомир Николов