Последните писма- разказ

Вече не вярвам, че ще се обади. И защо да го прави, какво има, че да се надявам. Последните месеци повечето пъти аз съм й се обаждал. Е, в началото не беше така, и двамата се търсехме, понякога писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога бързахме да говорим и двамата, разказвахме за себе си, за миналото си, за плановете си, за бъдещето си. Не за някакво далечно бъдеще, а за предстоящия съботен ден, за идващото пътуване в почивните дни, за поляната, по която сме карали колело и която ни е водела към гората. Или към скалата горе, на върха на възвишението над града. И за дъжда, който ни е мокрил косите, когато изведнъж се изсипва и замита с топлия си мокър дъх прашния асфалт или напуканата, обрасла с трева и лайкучка пътека. И за песента, която започваме да крещим в захлас, защото сме сами под облаците, вятъра и падащите гръмотевици, които ни карат да потръпваме от възторг. Или за морето и големите вълни, под които обичаме да се хвърляме без страх, а после тялото ни да се преобръща на всички посоки, когато нещо ни пробожда под гърдите, докато отново различим горе от долу, въздух от вода, дъно от небе, и след секунди отново да се гмуркаме под новата вълна.
Няма да се обади, рядко вече се обажда. Не, че няма какво да си кажем, а точно заради това. Защото след казаните неща настъпва красива пауза, настъпва очакване, това не може толкова време да продължава така, трябва нещо друго да настъпи. А то не е възможно. Или по-скоро не е прието да е възможно, скандално е, направо си е жива лудост. Кой нормален човек би го възприел като разумно, като нещо, което ще се разбере и подкрепи.
Невъзможно е, няма да стане, няма смисъл да се надявам, няма да се обади...
Не, ще й пиша, пък тя ако иска да ми отговаря.
- Здравей , аз съм....

----- ------

Вече не вярвам, че иска да му се обаждам. И защо да го правя, така си казва сигурно, последните месеци той ми се обажда, така е. Е, в началото не беше така, и двамата искахме да си говорим, и двамата така често си пишехме, че писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога и двамата бързахме да говорим за себе си, за миналото, за бъдещите няколко дни. За това, къде ще пътуваме по празниците, за това къде сме били, по полетата или някъде на високото, където птиците кръжат самотни, но горди над главите ни, и където мокрият дъжд ни се стоварва с хладните си капки върху ни, как тогава се усмихваме широко и викаме, само за да чуем ехото някъде около себе си, и да се колебаем от коя посока пристига най-бързо то. И когато светкавиците продират сивото небе, после гръмовете да ни карат да се надвикваме с тях, докато гласовете ни се продерат и отмалели да потръпваме от възторг. И морето, когато бързаме да се гмурнем под вълните, очаквайки новите, по-големи вълни да ни изплашат толкова, че с мъка да излизаме на брега, и водата да ни блъска в гърба, карайки ни да падаме по очи и да търсим после въздух, небе и светлина. А след това отново да се обърнем и се затичаме към вълните.
Няма да се обадя, няма защо да го правя. Няма какво да си кажем, да, след казаното идва красиво мълчание, но то не може да продължава вечно. Трябва да настъпи друго, а то е невъзможно, то е жива лудост, то е откачено и скандализиращо всички около нас.
Никой няма да ни подкрепи, никой няма да ни разбере. Няма защо да му се обаждам, ще си пишем само преди празниците, за да си казваме само хубави неща...
Не, ще му пиша, поне още веднъж ще го направя...
- Здравей, аз съм ...


02.06.2009 Любомир Николов