Ако пиша роман, ще започва така

- Романът на един живян живот – роман

Предговор

Част I- ва Комунизъм

Част II-ра Прехода

Част III- а Демокрация

Епилог

Предговор

За някои животът, това са направените пари. За други, мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъза му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно, разказвайки не веднъж цялата история той. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари и жени няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба, на запалка разстояние от НДК- и сега е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент продадох, татко ми го беше прехвърлил на мое име преживе, парите на брат ми бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше на почти сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсва. Като че ли всичко останало ми е на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на петнадесет се влюбих. После винаги сравнявах това чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, после като я изпращах чистих фандъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме тя по бузата, радвайки се какво съм изкопаемо.

Така, че очертава се една скука...