Едно необикновено пътуване-разказ

Денят беше от шантав, по-шантав. Събуди се неочаквано рано, свари кафе и реши, че трябва да хване първия влак за морето. В края на май няма нищо по-желано от настъпващия морски сезон. Плажът е съблякъл зимната си дреха, чадърите са разперили пауновата си окраска, масите със застлани цветни покривки чакат първите клиенти, около заведенията е чисто и дори счупените и хлътнали плочи са подменени с нови. Сутрин и вечер цветята в оградените с камъчета кашпи се разхлаждат с дълги маркучи, които накрая измиват прахоляка и наслоения от вятъра боклук, който е фучал през дългата зима. Защото е знаел, че с пролетта и той ще си отиде. Фунийките на петуниите и калибрахите са изправили главици на всички посоки, някои с виолетови, други с червени или розови шапки, излезли са навън и сякаш са спрели да си починат, преди да е дошло жежкото лято. През пролетта вятърът е започнал да флиртува, запленен от все по-топлите лъчи на слънцето. Заиграл се е нацъфтелите люлякови храсти, разрошил е зелената дреха на тревата и е преметнал белите пухчета на тополите навътре по крайбрежните улици. И вече е по-спокоен, не иска да беснее повече, нагрят от ранното лятно слънце. Само надвечер отново малко обезумява и обагря в синьозелено вълните на морето, които с нетърпение се разбиват по ръбовете на скалите или се разделят със слузестите водорасли, с които застилат мокрия пясък. А на сутринта ласките на слънцето ги изсветляват до прозрачно зелено, между тях шават малки рачета и комари, оплели крачета в силно стисналите, но неузрели мидени черупки.
По морето имаше свои обекти, щеше да съчетае разходките около брега с отлаганите цяла пролет обиколки на няколкото хотела, които трябваше да изчакат другия сезон, когато ще са готови да посрещнат първите гости.
Пътуваше както обикновено в първа класа. Колата не можеше да му даде петчасовото спокойствие, през което нямаше да мисли за нищо. По средата на пътуването влакът премина покрай малката гара, на която всяка есен в детството се разделяше със света на летните игри и безгрижието. Обраснала с висок бръшлян, с избеляла фасада и ръчнатата помпа отстрани, която беше отдавна пресъхнала, с металното чукче под висящата камбана и белите варосани стволове на тополите около нея. Такава, каквато я помнеше от години. Но без пътниците, които я огласяха всяка сутрин и вечер, запътили се на десетина километра към града, в който работата чакаше селските им силни ръце. И стадионът беше още там, буренясъл, с разкривени дървени диреци, върху които бяха провиснали гредите, върху които сега бяха накацали черни врани и ято врабчета.
На една от малкото спирки в купето влезе млада жена. Остави малкия си ръчен багаж, извади списание и задряма веднага, скрила лицето си зад него. Беше хубава, но хубостта й скрита от грима и силното червило. След минути го помоли да отвори прозореца, свежия въздух нахлу в купето, когато неочаквано го покани в ресторант-вагона. Наближаваше обяд, последният час от пътуването до морската гара ще премине по-бързо, беше му се усмихнала тя.
Във ресторанта тя си поръча джин с много лед и плато с мезета за двамата.
- Аз черпя, не се притеснявай-пак му се усмихна и запали цигара, косата й обгърна лицето и струйката дим се прецеди през червеното на устните и косите й.
Когато влакът пристигна, часовникът показваше малко след дванадесет. Двамата прекосиха перона, отвън я чакаше млад мъж, видът му беше спокоен, уверено я прегърна и поведе към колата.
- Заповядай с нас- се обърна към него тя и отново му се усмихна с ослепителна усмивка.
- Ще те закараме до центъра, навярно там отиваш- кръстоса дългите си крака на предната седалка тя и отново запали цигара.
Той не можеше да си обясни какво го накара да се качи в колата. Не обичаше да общува с непознати. Беше вече около средната възраст, когато илюзиите на младостта са отдавна отминали, но стремежът към непознатото, към очарованието на неочакваното е все още силен.
Тогава не си помисли тези неща, нямаше време да мисли. Качи се отзад, сложи малката пътна чанта до себе си и се загледа в минувачите, някои от тях бяха угрижени, други делови, а лицата на младите момичета му се сториха много красиви. Походките им го караха да съжалява, че времето лети толкова бързо.
И се постара отново да не мисли за нищо.

СЛЕДВА
28.04.2009 Любомир Николов